А иначе аз не обичам циганите – онези, които крадат, грабят, насилват и куп други красоти, за които от политкоректност не се съобщава, че са извършени именно от представители на този етнос. Откак дойде демокрацията, безчет знайни и незнайни фондации наливат пари уж за защита на ромите, уж за образованието им и тяхното „включване” в обществото. Този термин с включването е доста безумен – сякаш става дума за някаква машинка, на която натискаш копчето „on”, и тя тръгва.

Голям рев реваха ромските покровители у нас и по света – че не може да ги наричаме цигани, че не трябва да обявяваме етническата принадлежност в криминалните хроники, че трябва да им зачитаме правата. Какви права бе? От този смешен плач припечелиха само участниците във фондацийките, в ролята им на координатори. Нищо не се промени сред самия етнос – освен че хората му решиха да се спасяват поединично и хукнаха из Европа. Е, затова пък най не ги обичам – пътуваха въпреки всички правила и преди, и след като влязохме в ЕС. То не беше ядене на лебеди, не беше крадене на медни жици, не бяха проститутки и сутеньори, не бе чудо.

Спомнете си, обаче, времето, когато още де юре не бяхме в Европейския съюз – връщаха ни ги с пълни самолети от Швеция, например, но не казваха – пратихме в родината им 300 роми – а „триста български граждани”.

Затова сега не разбирам двойния стандарт на Брюксел – Франция да е виновна, че праща у дома им български и румънски цигани, при това такива, които явно са нарушили закона. Защото засега там те имат права на туристическо присъствие от три месеца или на повече – с официална работа. Не схващам защо действията на френската държава – да прати поживо-поздраво у дома им няколко десетки цигани, вбеси до такава степен еврокомисарката Вивиан Рединг, че да окачестви този акт като срамна за Париж екстрадиция по етнически признак. Всъщност, също толкова обидно от страна на Брюксел е да обвинява България и Румъния, че циганите у нас и в северната ни съседка живеели в мизерни условия. Ако еврокомисарите погледнат малко по-далеч от носа си, може би ще видят, че у нас и в Румъния всички хора живеят в пъти по-зле от братята западноевропейци. А може пък и да си припомнят, че проблемът с оцеляването на циганите е най-голям в Източна Европа, защото в Западна Европа той бе решен още по времето на Втората Световна война – с газовите камери на концентрационните лагери, които охотно поглъщаха местните цигани. Цинично може би, но именно там бе приложен принципът на товарищ Сталин: „Няма човек, няма проблем”.

Всъщност, какво толкова странно има, че циганите плъзнаха из Западна Европа? Така или иначе, ще се стигне до момента, когато ЕС ще трябва да вмести в шенгенските си правила София и Букурещ. И когато свободното движение на хора стане факт, ще трябва да помисли и за правата на ромите – като например правото на труд и на живот извън гетата, където Брюксел е свикнал да ги вижда. Макар че и това няма да е решение на проблема – циганите са много различни като поведение и мироглед от всички нас.

Понякога им завиждам – живеят ден за ден, умеят да се веселят много повече, свикнали са да пътуват и да не се оплакват, а на таланта да пеят и танцуват има създадени не един и два киношедьовра. В едно ще се съглася с Джордж Сорос – че когато циганинът постигне социален успех, той престава да е циганин. Това не е интеграция, а асимилация на етноса. Не че милиардерът от унгарски произход е намерил решение на въпроса. Сигурно според мен е едно – че ако общият стандарт на обществото е по-висок и правилата в него се спазват от всички, то и най-бедните и отхвърлени негови представители живеят по-сносно.

От друга страна, проблемът най-вероятно ще си остане нашенски. Западна Европа не гледа с добро око на миграцията на циганите, но пък с охота прегръща кадърните млади българи и румънци. Както е тръгнало (включително и благодарение на високата раждаемост на мургавите сънародници), скоро може да се превърнем в гетото на Европа, където българите са малцинство.

Е, тогава вероятно циганин наистина ще звучи гордо!