Първите си амбиции той посял на един булевард. Искал да вижда движение, да усеща пулса и енергията на живота. Но не могъл зеленият бодил дълго да се наслаждава на трафика. Булевардните контета – чемширите – започнали да му подхвърлят закачливи коментари, че има селска жилка, загрозявал с присъствието си града и било по-хубаво да отиде някъде в покрайнините, та да стане храна за магаретата.

Не се разсърдил зеленият бодил. Бил наивен и затова бързо прощавал. Но решил да пусне корен до Морската градина, където били събрани множество екзотични дървета, за които се полагало специално внимание по дългосрочни програми за богато културно развитие. И не щеш ли, един ден той цъфнал – около разрошената му главица зажужали красиви пеперуди и куп работливи пчелички. Разсърдили се спонсорираните от държавата дървета. Викали: не може, когато и ние цъфтим – дето толкова труд се е полагало за нас, толкова средства, – изведнъж някакъв бодил, избуял над кучешка тор, да ухае така прекрасно и да събира погледите на всички градински обитатели. Махнете го!

Цъфналият перчем на зеления бодил увиснал. Изкоренили го от това приказно място за отмора и спокойствие и го пратили в канализацията.

Жилав, със здрава гърбина и не без помощта на своите бодли, той успял да изплува. Озовал се близо до университета. Решил да се образова, да изкара диплома и никога повече да не го обвиняват, че е един прост селски бодил. Покрай учението той се запознал с не едно мушкато и пъргави омайничета, които мечтаели да станат буйни рози и приказни орхидеи. Уви, зеленият бодил не искал да си сменя кожата, а само да получи признание в средите. Станало обаче така, че професорът по макроразвитие на градинарството – дебелият стар кактус – не дал никакъв шанс на бодила. Скъсал го на всички изпити и накрая го изгонил от университета.

Бодилът се оплакал на една мъдра варненска топола, която била висока и виждала надалеко. Дала му съвет: внимателно да гледа другите граждани какви обувки носят и да се придържа към модата. Започнал зеленият бодил с червените обувки. Приели го в организация за защита на природата. После обул сини и пак застанал начело на люляците новодомци във Варна. Взел си и жълти обувки, за да стане координатор на всички мушката, решили да се опрашват в името на розата. После слагал оранжеви, лилави, черни и бели обувки. Така бодилът успял да се сдобие с апартамент до Морската градина, паркомясто на самия булевард, а дипломата му за завършено висше образование лично дебелият професор кактус му я връчил на крака. Всички домати, краставици и репички били готови да му станат на салата, за да стигнат до благоволението му. Райграсът – секретар на ложата на кленовете – му изпратил покана за членство. Борда на цвеклото и морковите без ГМО му предложили безплатни акции (били сигурни, че като се прикачи зеленият бодил към тях, акциите им така или иначе ще се вдигнат). А отвореното общество на театралните пуканки му дали безплатни доживотни билети за своите представления.

И след такъв голям успех зеленият бодил се разболял. И то след един сън, в който изсъхнала ябълка му казала, че е започнал да изневерява на природата си.

Цяла седмица бодилът нищо не кусал и с никого не се виждал. Когато излязъл навън всичко изведнъж му се сторило пошло и безсмислено. Та затова ли бе мечтал той наистина и толкова много е искал да се премести в големия град? Нима заради остротата на неговата съобразителност и хитростта му да се възползва от страха на другите – това ли е смисълът на живота в големия град? Та досега никой не го бе признал заради собствената му цъфтяща природа. Бодилът бил този, който със средствата и слабостите на големия град бе успял да го покори.

Завехнал бодилът. Типичният за него зелен цвят избледнял. Тялото му се покрило със струпеи. Силно погрознял. Това станало причина всички да го отритнат. Отнели му привилегиите, титлите и всички чифтове обувки. Наплюли го с гъста слюнка и го пратили отново в канала. Бодилът този път не искал да се бори, оставил се на течението и почти щял да загине, когато една блатна трева го измъкнала от тинята. Посъживила го оттук оттам и започнала да му предава уроци по оцеляване. Бодилът, с патерици под мишниците, започнал да проси по улиците, в парка и подлезите. Запознал се с ментата, която всяка вечер поливала корените му и така бодилът заспивал опиянен. Месец, два... минала година. Прекършен, сломен, оплешивял съвсем, бодилът вече не принадлежал на себе си. Бил забравил отдавна за мечтите си. От време на време само сънувал едни крехки момини сълзи, кокичета и ярки теменужки – неговите приятели от детството.

Било неделя, когато бодилът отново бил в подлеза до Катедралата да проси. По невнимание бил застанал на пътя на минувачите. Един от тях се убол на бодлите му, после втори и трети. Изплашени, всички започнали да го заобикалят.

Светнало му изведнъж на бодила, че не всичко е загубено, че имал си свои начини да покаже на света кой е той и какво носи в себе си. Решил да използва най-важното си оръжие – бодлите. С тях започнал да пише по стените на подлеза истории за лицемерие, лъжи и фалшиви мечти; историите на всички цветя и растения, които срещнал в своя градски живот. Думите му, също като бодлите, били остри и до кост откровени, защото били преживени и изстрадани. Минувачите се стряскали от тях и не искали да се зачитат. Бодилът обаче така ги боцвал в гръб, че те, искат не искат, прочитали написаното.

Предложили му да напише книга, даже рубрика във вестник да води. Винаги точен в думите си, с изострено чувство за справедливост, бодилът можел да се превърне в съвестта на обществото. Това заслужавало внимание и титли. Бодилът всичко отказал. От скоро той бил в засилена кореспонденция със своите приятели от детството – теменужката, кокичето и момината сълза. Бил решил да приеме поканата им да се върне край селските полета и спокойно да изкара там старините си.