Снощи приятел ми написа във Фейсбук: "Вярно ли нито един журналист в тая скапана държава не се сети, че заради незаконно подслушване на опоненти има един отстранен американски президент и сума ти министри и длъжностни лица в други държави.... да не говорим за собствени министри.... или просто се правите всички на умрели лисици, на принципа "страх лозе пази" ???"

Отговорих нещо умно в стил атаката-е-най-добрата-защита и се замислих над аналогията.

И докато мисля, вие си припомнете аферата, за която споменава моят Опонент:

Името Уотъргейт тя получава от сградата, в която е разположена централата на Демократическата партия в началото на 70-те години на миналия век. Там на 17 юни 1972 г. са арестувани петима мъже, въоръжени с техника за наблюдение и джобове, пълни със стодоларови банкноти. По време на разследването на журналистите от The Washington Post Боб Удуърд и Карл Бърнстийн парите са проследени до мексиканска банка, а оттам - до членове на комитета по преизбирането на Никсън за президент на САЩ. В продължение на две години двамата журналисти търсят и публикуват информация, която малко по малко разобличава организаторите. Фелт е помагал на двамата журналисти, като е потвърждавал откритите от тях факти и им е загатвал посоки, в които да търсят нови следи. След като не успява да покрие скандала, Никсън подава оставка, а разследването на случая остава в историята и учебниците по разследваща журналистика.

През 2005-та след повече от 30 години мълчание, догадки и интриги, най-голямата и строго пазена мистерия в историята на журналистиката получи своето неочаквано разплитане. Удуърд и Бърнстийн бяха дали клетва, че ще съобщят името на своя източник едва след неговата смърт. Източникът обаче внезапно реши сам да се представи на света. „Аз съм човекът, когото наричаха Дълбокото гърло, гласи заглавието на статия в сп. Vanity Fair. Цитатът е на бившия заместник-директор на ФБР Марк Фелт, втория човек в бюрото по времето на „Уотъргейт“, сега на преклонната възраст от 91 години.

След публикуването на текста на 31 май 2005-та, още на следващия ден Washington Post пусна потвърждение на написаното във Vanity Fair, а Удуърд и Бърнстийн също разпространиха официално съобщение, в което потвърдиха, че историята в списанието е вярна. (в. Капитал, 5.06.2005)

Понеже вече стана дума за приликите, нека сега кажем и за отликите между САЩ'1972 и България'2011. Дълбокото гърло е налице - то носи на крака флашки със записи на журналистите. (Най-вероятно е с едни гърди пред жалкия зам.-шеф на ФБР, защото може би дори сам си е направил вестник преди година, за да има къде да си публикува сега записите).  Кой е той - няма значение, защото няма нужда да се доказва истинността на СРС-тата. Участниците в тях сами ги потвърждават и с охота дават разяснения по казаното от тях във "фаталните" разговори. По същата причина не се налага и разследване. Ситуацията е толкова нелепа, толкова абсурдна, че чак избива на истеричен смях. Представете си цяла една държава, която говори кодирано по телефона - витиевати фрази за "онзи твоя приятел със синята кола, който искаше да му свърша онази работа, засуканата"... Току виж сме отказали и телефоните. Ще оставим без хляб неврохирурзите.

А сега сериозно. За някаква оставка ставаше дума. Това май е някаква чуждица. В българския език тази дума не съществува. Тук като виц се разказваше новината за японски министър на транспорта, хвърлил оставка заради закъснял влак. Българският му колега не си тръгна дори когато хора горяха във вагон на държавната железница. За да имаме право да се възмущаваме, когато някой открие топлата вода с "новината", че някой някого подслушва, трябва първо да сме били на площада, когато "лумпените" протестират срещу дупките по улиците на Варна, на площада, когато децата ни се учат на гражданска позиция, а чиновници и министри ги наричат мързеливци, на площада, когато някой иска да строи в парка ни, да излива бетон на плажа ни, да пори с джетчета морето ни.

А че и демокрацията не е това, което беше, ето и един френски пример от септември тази година:

"Президентът Никола Саркози попадна в скандал, напомнящ на аферата „Уотъргейт”, след като беше обвинен от най-престижния френски вестник за нелегално използване на службите за разузнаване в опит да озапти пресата, пише „Индипендънт”.

Според вестник „Льо Монд” администрацията на президента е започнала да прилага различни методи на следене, за да разкрие източника на информация за случая с Лореал и политическия скандал. Според изданието кабинета е започнал акция срещу „неизвестната личност”, като е нарушил десетилетния френски закон за запазване на тайна на анонимния източник.

„Льо Монд” твърди, че френските сили за сигурност са проследили висш служител в министерството на правосъдието. Лицето, което е било дългогодишен помощник на министъра на правосъдието, е било понижено на по-нисък пост и изпратено на мисия във френска Гвинея, пише английското издание.

От Елизейския дворец категорично отхвърлят обвиненията, като заявиха, че президентството никога не е давало и най-малката инструкция на която и да е държавна служба да разследва източника на информация за случая с Лореал.
В своя редакторска статия на първа страница вестникът пише, че от президентството са се опитали да направят стъпки за компенсиране на неудобните разкрития".

Да не би да съм изтървала новината, че Саркози си е подал оставката?

Или пък Асанж е станал герой след уволненията, които валят вследствие на труда му?