Всеки, който е успял да го направи, се е превърнал в класик и го учат в училище (някъде по света). Затова няма да рискуваме. И ще поискаме жокер от 3 млади поетеси. Толкова млади, че всичко им е простено: да се влюбят за първи път, да не са се влюбвали още, да питат, да искат, да ни повтарят, да страдат и да започват отначало.

Рециталът на литературните таланти от школа "Роса": Научи ме (на) любов! Беше в събота в "Пъблик". Входът беше свободен за всички, които вярват в любовта.

Вдъхновение, чувство, емоции, страст, парещи слова и много, много талант. Вземете си и вие:

Любовна пиеса

Отново се вдига завеса,
започва поредната сцена от наш’та пиеса.
Публиката отдавна я няма,
омръзна й да гледа вечната драма.

Ти падаш на колене, като пълен глупак,
и молиш ме да ти простя, пак и пак.
Аз трябва да ти простя,
забравила мойто достойнство – нима?
Заключено там някъде, в сърцето.
И идва ред на най-голямата лъжа,
че обичаш ме лудо и няма за теб друга на света.

Ала този път не позна.
Смени сценария, вече е стар.
Сърцето ми отдавна пусна завеса,
напробиваемо е, като бронежилетка.

Актрисата отдавна е в стачка.
Омръзна й да играе в тази пиеса,
пълна със сладникави думи и нисък бюджет,
от чувства изгнили и лъжи безчет.

Обявявам край на този фарс,
покланям се на актьора с реверанс.
Оставам на сцената сама,
но с достойнство и гордо вдигната глава.

Милена Джуджева

Научи ме, любов

Любовта във мен роди се
и толкова сладки са топлите желания.
От сърцето ума замъгли се
и изгорях, прашинките пепел – бездушни.

Изхабена, разбита, пълна с горчилка кутия за спомени – сърцето ми.
Два мъхести острова и вълни от мъка безпощадно блъскащи се в тях – очите ми.
Раздърпан парцал, ненужен на никого, а аз виждам – душата си.
Порутена сграда, това е животът ми, бездомник с премръзнали ръце.
Надеждата – колкото в майка, гледаща безжизненото детско телце.

Малка била съм
виждам съдията в хорските очи.
„Жалка драма
с изкуствени крокодилски сълзи.”
Нека си говорят
от тях не ме боли.

Но, любов, научи ме
да спра да обичам,
да спра да прощавам
мога ли любов, без теб да продължавам?

Да не стоя в мрака,
да видя отново слънцето,
морето…
Къде отиде усмивката?
Къде е детето?
Защо пораснах изведнъж?
Защо го задуших?

Любов... ти си като нож.
Врязваш острието
право във сърцето.
Режеш, кълцаш
неусетно разпръсваш ти всичко.
Нищо любов - без ножа
казва, че било е самичко…

Василена Калчева

Научи ме, Любов

Научи ме, Любов!
Как да не грабя толкоз от тебе?!
Научи ме как да преценям,
за да няма моменти за теб като бреме.

Научи ме какво точно си ти,
че толкоз трудно преглъщам,
а песен любовна в ушите ехти
и в спомени светли се връщам.

Гмуркам се и все нещо търся…
сред всички тия корали.
Ровя ги, ровя…, а то се оказва,
че повечето са мъртвешки заспали.

Уж имат белезите твои,
а само в чужди очи са герои.

Защо за мен са все бледи…?

…някак бедни и неугледи.

Научи ме, Любов!
Как и къде да те открия?
Питам те и силно желая
да потъна пак в онази пъстра магия.

Човешки се боря и позволявам
в главата ми да преливат:
мисли, въпроси, поводи да се оправдавам…
и така…трезвият поглед бавно загива.

А ТИ, Любов…?!
Стоиш и от душа ми се смееш,
но усещам, че също се и гордееш!
Като майка на всички ни
опитваш да ни научиш,
че всеки има миг отреден да сполучи!

Лилия Липчева

ЖЕНА

Малка нощна светлина,
пеперуди събрани под нея...
Късно е и се усеща хладина.

В косите й е забодена орхидея,
но тя е там... на една снимка-
Далеч в другите малки светлини

Той чувства врата си като в примка
и си пожелава, ако може, да прелети,
да я намери и да я върне...
ТАКА ЖАДНО ДА Я ПРЕГЪРНЕ!

Малка нощна светлина,
но този път по лицето-
гореща, солена сълза,
изтръгната от сърцето.

Първата му любовна мъка...
първата му ЖЕНА!

Лилия Липчева