„След като си бяха отишли, се върнах в селото – наоколо имаше само тела, нямаше жива душа, цареше гробна тишина, дори и птиците не пееха", това е разказът на един от малкото оцелели очевидци на геноцида в Руанда през 1994 г. Може да бъде прочетен в сайта на мемориала на загиналите.

Геноцидът всъщност е процес на десетилетно натрупване на напрежение. Белгийските колонизатори, подобно на нацистите в Германия, първи насочват вниманието към етническите различия у завареното население. Те започват да издават лични документи, в които изрично се посочва „расата” на всеки жител. Различават се три основни групи – хуту, тутси и туа (пигмеи), като последните живеят предимно в горите и се занимават с лов. От пристигането си през XV в тутси се наложили като владетели и управлявали без прекъсване от 1438 г. до 1961 г.

Традиционно тутси населението се занимавали със скотовъдство. Завареното хуту население се занимавало главно със земеделие. Руанда продължила да бъде монархия и по време на колонизацията. За определянето на расовата им принадлежност хората били подложени на унизителни процедури като измерване на черепа, носа и други части на лицето, височината и т.н.

Най-общо погледнато тутси – племе с предполагаем произход от Етиопия – били високи, с издължени черти, а хуту (част от по-широко разпространената в Централна и Южна Африка група на банту народи) – по-ниски и набити. Все пак двете племена съжителствали векове наред, женили се помежду си, делили език и култура и само физическо разграничаване не било достатъчно, затова били добавении и други критерии за отличаването им едно от други, като икономическото благосъстояние – например, който имал над 10 крави се определял като тутси, а по-дребните собственици - като хуту.

Фактически се обособило по-скоро класово, а не расово деление, послужило за основа на расова дискриминация. Колонизаторите лансирали тутси, разчитайки на тяхното  сътрудничество в управлението. Кралят Мутара III (тутси по произход) от своя страна бил изключително положително настроен към колонизаторите.

Реакцията на недоволство сред хуту населението постепенно нараствала, докато привилегированите тутси можели да учат с предимство, да имат научна кариера, да развиват бизнес и т.н. Тя намерила израз най-напред веднага след смъртта на Мутара III, починал при подозрителни обстоятелства през 1959 г. и две години по-късно, след  обявяването на независимостта от белгийското управление и окончателното премахване на монархията в Руанда, когато на власт се настанил реакционен фашистки режим начело с хуту-президента Грегоар Каибанда. Започват гоненията на тутси.

За период от няколко години около 190 000 от тях се изселват главно на север, в съседна Уганда. Следващите години до 1979 г. са години на нестихваща и все по-ожесточена пропаганда срещу тутси населението чрез медиите и други правителствени канали. В съседно Бурунди през 1972 г. армията пък масово избива цивилни хуту и предизвиква обвинения в хуту-геноцид. Един от вестниците в Руанда през 70-те години публикува „10-те божи заповеди на хуту”, в които между другото се постулира, че всеки който се жени за жена тутси или върши бизнес с тутси е предател, че трябва да се пази чиста по-качествената раса на хуту, че не трябва да има милост към тутси и т.н.

Заражда се и добилата по-късно печална известност Младежката доброволна войска (Интерахамуе), която бързо набира сила и численост благодарение на бедността и високата безработица в страната. Подплатена с националистическа пропаганда, тя изиграва основната роля на палач в 100-те дни на геноцида. През 80-те години тутси бежанци в Уганда сформират Руандския патриотичен фронт, чието военно крило през 1990 г. навлиза в Руанда с цел да свали правителството на хуту. Военни действия се водят близо три години до сключването на временно примирие, когато сили на ООН са изпратени да следят за спазването му.  

През този период се заражда и идеята на управлението да организира етническо прочистване. По всичко личи, че и в командването на силите на ООН и всички в местното управление са били наясно, че се готви геноцид: такова "окончателно решение" се разисквало открито в кабинета на министрите.

През април 1994 г. самолетът на президента на Руанда Жувенал Хабияримана е свален преди да кацне в Кигали. В катастрофата загиват той и президентът на Бурунди. До днес, никой не е поел отговорност за инцидента. Във всички случаи, към този момент организацията за извършване на етническото прочистване на тутси населението е била налице и смъртта на президента послужва като сигнал за действие. С призиви: „Да избием хлебарките!” и „Режете високата трева!” за по-малко от час из страната се вдигат пътни барикади и започва систематична проверка на автомобили и избиване на място на всички тутси, без разлика на възраст или пол.

Междувременно отряди на 30 000-числената Интерахамуе ежедневно обхождат и претърсват всички домове и безкомпромисно избиват всички тутси. Тук трябва да се спомене, че руандският геноцид държи първо място в света по броя на изнасилванията, на които били подложени почти всички жени и девойки тутси. На практика няма оцеляла от геноцида жена, която да не е била подложена на сексуално насилие. Интересното е, че батальонът на РПФ, който по това време се намирал в Кигали и по силата на временното примирие охранявал сградата на парламента, бил изолиран там и оставен настрана, докато вниманието на националните въоръжени сили се насочило изключително върху цивилното тутси население.

За да се предотврати намесата на международните сили, са пленени и показно убити десет белгийски офицери – това е достатъчно да накара силите на ООН да се оттеглят. Кланетата продължават общо 100 дни из цялата страна. Най-после РПФ успява да мобилизира останалите си сили и да завземе властта през юли 1994 г. Партията поема властта, а за премиер е избран  лидерът й Пол Кагаме – тогава на 37 години. Междувременно, похитителите от Младежката народна армия – близо 2 млн. души, успяват да избягат в съседно Конго и по-късно стават основен двигател на последвалата гражданската война там. За безпрепятственото им напускане на страната помага френската армия, която им осигурява охраняем коридор. В продължение на години преди геноцида Франция е в добри отношения с хуту управлението и подпомага въоръжаването на националната армия. След идването на власт на РПФ отношенията се влошават, а от 2003 г. френският език – дотогава официален в страната наред с местния киняруанда бива заменен с английски. Временно се затваря и френското училище в Кигали.

Равносметката на продължилата 100 дни кампания е около 800 000 загинали. Показателен пример за това какво може да свърши една силно мотивирана армия срещу невъоръжен враг в лицето на цивилното население. Всъщност войниците имали нареждане да си пестят куршумите за „по-ценни” жертви, поради което най-масово използваните оръжия били мачете, метални пръти, ножове, брадви и др. Много от тутси-те в страната потърсили убежище в местните църкви, но това само улеснявало задачата на безмилостните им убийци. Допълнително много цивилни хуту били заплашени, че, ако не вземат участие в процеса, също ще пострадат, което обърнало довчерашни съседи и приятели в убийци.

Освен различни документални филми, има няколко игрални филма за геноцида в Руанда: "Хотел Руанда" (който е сниман в ЮАР) и други пет, снимани в Кигали: "Сто дни”, Една неделя в Кигали", "Стреляй по кучетата", „Да се ръкуваш с Дявола" и „Понякога през април”. Всички пресъздават събитията от лятото на 1994 г. от един или друг ъгъл.

Мемориалът на жертвите от геноцида през 1994 г. е отворен през април 2004 г., по повод десетгодишнината от началото на геноцида, със спонсорството и по идея на британска организация, построила музей на Холокоста в Англия, който бил вдъхновен от този в Израел.

Комплексът се състои от няколко масови гроба, около които са оформени градинки, носещи символични послания за помирение, единство и т.н. По протежение на гробовете върви черна стена, върху която са започнали да подреждат табели с имена на загиналите. Работата по идентифицирането им се свежда до интервюиране на близки и разкази на очевидци. Събирането на ДНК проби и погребването в индивидуални гробове би отнело десетилетия и огромна площ, ако изобщо е възможно. За сравнение до днес в Мемориала на геноцида в Сребреница са идентифицирани и погребани 6690 от всичко 8000 жертви. Тук в Кигали са погребани останките на около 250 000 души, като процесът на издирване, ексхумация от пръснатите навсякъде масови гробове и официално погребване продължава. Вероятно за една неголяма част от тях са събрани материали, данни, снимки. Тук-там върху големите около 100 кв. м бетонови плочи които покриват масовите гробове, са оставени цветя. Липсва помпозност. В сградата на мемориала е подреден музей. Днес той се посещава основно от чужденци, но веднага след откриването му са дошли и много хора от страната, а ежегодно се провеждат концерти за възпоменание на жертвите. Входът за чужденци е $15. Информацията е поднесена хронологично, обективно и аргументирано, без излишен драматизъм, така че максимално добре да предаде предисторията, протичането и последвалата реакция на събитията.

Интересен в експозицията на мемориала е разделът, посветен на аналогични събития по света през 20 в. – арменския геноцид в Турция, избиването на полските офицери в Катин, на 2 млн. „врагове” на режима на Пол Пот в Камбоджа, Холокоста, на босненските мюсюлмани в Сребреница и др. Общото за всички случаи е реакцията на външния свят на отвръщане и ненамеса, непризнаване и неназоваване на нещата с истинските им имена, дори десетки години по-късно след като са събрани и представени безспорни доказателства за това, че са се случили. Дори и след Холокоста когато всички развити страни си обещали да не допускат това „Никога вече!”. Това отрицание естествено обезличава жертвите и неизменно сипва сол в раната на оцелелите, които днес в Руанда твърдят, че „не знаят на кого да простят” дори и да искат. В Руанда има опити за търсене на виновници - те не са били и малко – от една страна чрез местни „традиционни" съдилища по селата, а и през 1995 г. е основан Трибунал за престъпленията в Руанда, който обаче се намира в Аруша, Танзания и досега не е осъдил много хора. Всъщност виновниците в повечето случаи след подобни изстъпления потъват в неизвестност и след време в забрава. 

През август 2010 г. Кагаме е преизбран за нов 7-годишен мандат. Международната общност си отдъхва, че ще има стабилност поне още 7 години. Правителството има дългосрочна визия за развитието на страната и амбиция да я превърне в африканския Сингапур. За демокрация обаче е трудно да се говори, тъй всяка опозиция бива пресичана в зародиш, парламентът работи проформа и решенията се вземат, смятат повечето тук, еднолично от Кагаме.