Нали знаете онези сайтове за превод, които понякога ви улесняват в търсенето на конкретна дума, но в други случаи предлагат невъзможни, налудничеви смешки.

Като онези варианти за превода на традиционния български кулинарен специалитет „Запечен бански старец” . Първият вариант  гласи - „Сonstipated old man with swimsuit”, сиреч – Старец, страдащ от запек, с бански костюм. Вариант втори - „Сonstipated old man from Bansko”. В превод –Старец , страдащ от запек, от Банско …

Понеже италианският ми е почти на нивото на нулата, реших, че тръгвайки за Борго ди Вали, все пак, ще се доверя на механичния преводач. А той ми отговори със „СЕЛО ОТ ЕКРАНА”. Не звучеше достоверно, но естествено - тръгнах ... Там, на място, щях да търся превода. Все пак отивах в Тоскана. И то не в туристическата й част, а в най-отдалеченото й югоизточно ъгълче.  Отивах там, където руснаците не пазаруват в несвяст всичко с надпис „Made in Italy” и японците не „цъкат” с апаратите си, очаровани от Къщата на Данте...

До това село - Борго ди Вали, което липсва дори на картата на Италия, се стига само с автомобил. Иначе близки дестинации с обществен транспорт има, но до самото Вали – или сте с МПС, или пешком. А както разбрах по-късно, до 70-те години на миналия век - и с магаре. В пощенския си адрес, Борго ди Вали е изписано като „локация”. (Може би по нашенски, вярната дума за него трябва да е „махала”. Като онези мънички селца с 5-7 къщи край Елена, Габрово, Дряново... ).

След 6-часов преход по диагонала на Тоскана, от Пиза на югоизток, и само по селски пътища, за да видим „всичко”, пристигаме до заветната табела. И предпоследната отсечка от пътя е покрита с хубав асфалт, но тесен - около лента и 1/3, и е завой след завой. Зад гърба ни остава замъкът Пиерле. В него не се допускат посетители, защото се руши, но пък го ремонтират... Пред нас - дървена стрелка „Борго ди Вали – 2 км”. След стрелката – коларски път. Няма битуми, няма макадам, няма дори „добруджански асфалт”...  „Пътят” е широк колкото да мине една кола.

Тръгваме, следвайки стрелките. На дървени колчета, от страната на горската пропаст,  са сложени светлоотразители. На всеки завой, а те отново следват един след друг,  има и огледало,  за да реагираш бързо срещу неочаквано появила се насрещна кола. На всеки 100 – 150 метра - уширениe на пътя за разминаване...  Децата започват да роптаят къде съм ги довела... Нали по села можели да ходят и в България?! Баща им мълчи... В „сгъстената” атмосфера на мънкане, упреци и тежка безсловестност се оказваме точно под Борго ди Вали с неговите 10-тина каменни къщи (Hamlet) и опънати по конец маслинови горички... По-късно  разбирам, че в Борго ди Вали произвеждат лимитирана серия висококачествен зехтин, който може да се купи единствено от тамошното negozietto (малко магазинче). Сред маслиновите горички – огромна табела „Борго ди Вали”, и две семпли мъничета – „Рецепция” (надясно), „Паркинг” (наляво). Сещам се, че в документите за потвърждение на резервацията пише изрично, че в Борго не се допускат МПС-та.

На рецепцията ни очакват. Младата дама се казва Стефания Чивители. Работи за собствениците почти от началото на проекта „Борго ди Вали”. Тя е шефът на екипа. Доказала се е дотам, че да има собствена страница в сайта на Борго, в рубриката „Семейството БДВ”. За седмица от екипа на Стефания изброявам 7-на, включително 3-мата отговорници по озеляняването, маслиновите горички и басейна. От въпросните трима традиционно се чува само „Вuongiorno, signora!” и после – широка лъчезарна усмивка, крачейки нагоре –надолу по каменните пътечки.

Настаняват ни. Нашето местенце се нарича „Апартамент  6”. Груби стени, боядисани в оранжево.  Стара врата на една от тях, вместо картина. „Вратите са от едно време.”, обяснява ми Стефания. Намерени са в полуразрушените къщи, а после са обработени срещу дървояди и други буболечки. Таваните са с гредоред и тухли. По тоскански тертип. Перденцата по прозорците и вратите са с дантели, плетени на една кука. На полиците в кухнята са подредени медни съдове (май, бяха само за красота и атмосфера) и традиционна тосканска керамика.  Чиниите и купите приличат на троянските, но само по грамажа. Изрисувани са с едри щрихирани цветя върху светлосин фон. В банята - дървени шкафове с изписани вази с цветя по вратичките „а ла франга”... Усещам, че съм спечелена за каузата „Борго ди Вали”.  Има нещо от нашенското село тук, но и много „малко напротив”...

Изкарваме цели 24 часа в БДВ без да „мърдаме” дори до съседните селца, въпреки моите стриктно изписани графици по „образоване на децата”. Няма сърдити. Дори малките  са харесали Борго ди Вали. И не само заради басейна, скрит на най-високото, невидим от къщите. Убедена съм, че е заради приказното усещане тук - със стотиците дремещи по каменните пътечки гущерчета (Не стотици, а хиляди!); заради невероятната гледка, която се открива към долината на селото Меркатале (То е последното за Тоскана в тази географска посока преди Умбрия) и от Вали е видимо само по тъмно, когато светлините го издават; и още - заради замъка Пиерле, който навява усещане за неочаквани набези и погроми на средновековни вандали; заради перголите пред къщите „заляти” пред май в леко повехнали  виолетови акации...  Приказно е и с невероятната кухня на шеф – готвача на траторията (ударенията са две – първо на А - то и после на И-то) сеньора Дина с нейните фокачи, раболетта, таволоца, торта ал алио...  И сред всичките тези най-, май, все пак, най-важното се оказват детайлите – усещането за „спасената” атмосфера на средновековната селска Тоскана, различна от пищността на Медичите във Флоренция и в персоналното отношение към всеки, преминал по каменната пътека от паркинга до самото Борго ди Вали.  

„Кой е създал това място?” е въпросът, който най-често си задавам, пресичайки десетки пъти на ден Вали. На третия от тях се запознавам с архитекта. Името му е Фулвио ди Роса. Италианецът, който е на 50 – 55 години (на италианските мъже трудно им се определя възрастта), е архитект „от кариерата”. Родом е от Торино (Пиемонт), но се „влюбил” в Тоскана. Преди това е работил в Бразилия. Ди Роса открил Борго ди Вали преди 20 години. 3 години и половина минават в откриването на собствениците на хамлети или техните наследници, изкупуването на земята и руините. После още 4 за възстановяването му.  Според  Ди Роса, времето на строителство е твърде кратко. Недоумявам!

Моите представи за „наедряване” на курортите ни се свързва с месеци или поне за период  от края на едния летен сезон до другия. Най-сложното и най-времеемкото било намирането на място за разтоварване на материалите (без камъка – той си е бил на мястото, в руините), заради големия наклон на терена, обяснява ди Роса. Другото сложно нещо се оказало придвижването на техниката. Нямало нормален път от замъка Пиерле до Вали, а трябвало да докарат и кран. И не на последно място, сложността произтичала от трудното намиране на майстори – строители, които да владеят старите тоскански техники на градеж. И като забележка към нашето си, българско, строително „възраждане” ще кажа - в този район на Европа, не е позволено изграждането на нови пътища и нови сгради, освен ако не са „маркирани от историята”...  Затова и онези последни 2 км. до БДВ, излизат от рамките на моите представи за шосе до населено място... Архитектът и инвеститорите не са могли (може и да не са се досетили) да нарушат закона. Запазват пътя такъв, какъвто е бил през последните пет века...

Фулвио ди Роса е категоричен, че Борго ди Вали не е курорт, въпреки че там хората отсядат, за да си почиват. Много държи да подчертае, че там SPA и WELLNESS няма и никога не са се предвиждали подобни услуги. Купони - също. Идеята на Фулвио ди Роса е, че  spa – то на Вали е да се загубиш в гората, да „оглушееш” от птичи песни, да искаш още една пица след 7-те, които си хапнал в Нощта на пицата в траторията „ I’ cche c’e’ c’e’” („И ке че че”) ...

А другото Борго ди Вали – „Селото от екрана”, както ми го преведе Google translate, го гарантирам. Толкова е пленяващо мястото, че чак ти се приисква да подпреш един леген на кръста като София Лорен и да тръгнеш между къщите, поклащайки ханш, запретнала ръкави.  Уж, че ще переш... А всъщност, заради невъзможната вероятност, че някъде зад гърба ти, мъже с усмивката на Мастрояни ще ти подвикнат: „Роберта, Алесия, Джана, Алесандра, Мария .... !”...  Или поне - „BUONGIO-О-О-ОRNO, SIGNORA!!!”