Всичко от Веселина Божинова:
Нали знаете онези сайтове за превод, които понякога ви улесняват в търсенето на конкретна дума, но в др...
Туризъм | 02-07-2011, 07:23 | Веселина Божинова
Централна България.
Някъде срещу вр. Чумерна.
31. ХІІ.2010 г.
Малко балканско село, в което от година на година все по-рано загасват уличните лампи и в което вече даже няма кой да ги чупи. Село, в което петлите и кокошките са по-малко от жителите му.
Нищо особено не е това БГ село. Няма си даже англичанин за цвят. Раздържавявянето на имотите отдавна е приключило и там. Толкова отдавна и в своята 100%-ст, че днес нито една от обществените му сгради не работи.
Та, в това село, на главната му улица (единствената всъщност в него), предновогодишно ми разказаха няколко носталгични, патриотични, леко международни, оптимистични, канонични и детски истории.
Патриотично-международната история на Бай Дренчев
Бай Дренчев е невероятно жилав старец. Около 85-87-годишен. Стар отговорен кадър на „Горското”, която му бивша професионална ангажираност и до ден-днешен го стимулира да се „носи” я с фуражката с дъбовите листа, я с униформеното си сако със същите атрибути. Главно по празници. Той е завършил Горския техникум в Долни чифлик (някъде след войната) и всеки заговорил го, го научава почти моментално. Това, което разбира обаче преди това е, че бай Дренчев е участвал в последната фаза на Втората Световна война. При всяка среща с него, през 4-5 месеца, ми съобщава, че още някой от неговите „братя по оръжие” си е отишъл от този свят. После поглежда небето и се прекръства. На сградата на селското читалище има плоча с имената на загиналите му другари в битките при Драва. Всеки ден бай Дренчев, на път за ябълковата си градина, минава и почиства плочата с носната си кърпа... 
Тази зима срещам бай Дренчев в селското магазинче – кафене. (Не, не е ХоРеМаг. Само нещо като Ре Маг, ама по-неглиже.) Здрависваме се. Пита ме как „върви” Долни чифлик. Не чака отговора и пак пита:
Вие, днес вестник четохте ли?
Ами, не! – отговаряме с магазинера. Денят е 31 декември и разчитам на електронните медии за новините.
Аз четох стар, от през седмицата. Ама новината е голяма! Що не я пускат по телевизията, не знам?!
....
Най-добрата столица за живеене в света през таз’ година била Будапеща! ... Представяте ли си?! Аз съм бил там. През 1945 г.!
Носталгичната история на бай Стефан
Бай Стефан е собственикът на Ре Маг-а. Пенсионер по болест на около 65-т години. Бил е първият частен инструктор на кандидат - шофьорите на камиони в региона. След битов инцидент почти ослепява. Благославя обаче варненските офталмолози и ме пита дали ги познавам лично. Отговарям, че само по име. Той кима разбиращо и пак ги благославя.
Бай Стефан като дете е бил хорист в черквата и пръв помощник на свещеника. Затова, може би, и в благословиите си към докторите се позовава и призовава главно Господа. И до ден днешен по Великден само на него му гласуват доверие да „бие” черковното клепало. Освен това е и единственият, освен игуменията, който знае с какви песнопения се обикаля черквата и пее с пълен глас.
Говорим си с бай Стефан за Новата година, за традиционните манджи (аз съм си забравила подправките във Варна и се надявам да ме спаси със запасите си в Ре Маг-а), за празничните веселби... Казвам, че този път ми се иска всичко да е тихо, спокойно, да ми остане повечко време за четене, за филми... Бай Стефан пак кима разбиращо: „Ще бъде! Щото вече „не е едно време!”.
„Едно време” или преди 50-тина години, когато бай Стефан бил 10-15-годишен, селото имало около 1000 жители и още неизвестно колко, които живеели в 20-тината му махали. Днес, май, махалите са само 7. По традиция за Нова година селската театрална трупа представяла „премиерното заглавие за сезона”. Репетициите за постановката били изтощителни и дълги. Два месеца, първо през вечер, а предпремиерно - всяка вечер, се репетирало. Най-„кофтито” в този „тренировъчен” период било, че семейството на бай Стефан гладувало. Майка му била все главната героиня. Време за готвене не й оставяло... „Всичко, деца, е заради изкуството! Нушич, Вазов, Яворов не търпят предателства! Намажете си сега по една филия”...
В нощта на премиерата било най-хубаво. Цялото село, барабар с махалите, се събирало в читалището. Играело се при отворени врати и прозорци, въпреки температурите. Всички били облечени с най-новите си дрехи. Гладните деца на главната героиня обаче имали предимството да седят точно до суфльора, били „направо в изкуството”... След представлението хората се преобличали с по-обикновени дрехи. Даже и тези от махалите (носели си втори кат в бохчите). И после – пак в читалището. За танците! Дует от акордеон и каквото друго се намери като музикален инструмент, още два-три часа поддържали настроението... След всичките тези емоции, посред нощ, хората от махалите си тръгвали. Вървели в нишка по тесничка пътечка сред снежните преспи от селото към планината, с по един фенер в началото, в средата и в края й. Всеки си стискал бохчата - с новите дрехи за следващата новогодишна премиера...
Е-е-е, не се притеснявай – много спокойно ще си изкараш празниците... и тази година!
Оптимистичната история на кмета
В това село „практикувам” селски туризъм от 6 години. Не редовно, но все се записвам по един – два пъти годишно. И от година на година уличните лампи, които светят в него, оредяват. И кофите за смет, също. Тази зима обаче, селото ме посрещна в пълен мрак ... и почти без кофи. Понеже къщите вървят по една отляво и отдясно на пътя, по билото на хълма, докато пристигнеш, закъдето си тръгнал, правиш пълна проверка на живота. В 22.00ч. обаче всичко е тъмно. Кметството и то не свети, черквата и читалището – и те. Къщите, заради по-различното балканско строителтво ли, заради умората на стопаните им, заради високите дувари ли, изглеждат безлюдни...
На следващата сутрин срещам кмета пред Ре Маг-а, качен на каруца си, впрегната към късокрако конче. Кметът е млад къдрокос блондин на 30-тина години с прическа на футболист от 80-те на ХХв. Винаги (освен в нощта срещу Великден) е облечен в дочен костюм, вълнени домашни чорапи и галоши. Поздравяваме се, честитим си празниците. Кметът (и той се казва Стефан) е тръгнал да разнася хляб на бабите и дядовците от махалите, преди да падне следващия, прогнозиран „по телевизора”, сняг. Между другото, този кметски патронаж не му е вписан в трудовата характеристика. По собствена инициатива и то непразнична, го прави. Ходи да наглежда старците при всякаква прогноза и им носи кой каквото е поръчал. Хляб обаче винаги. 
Питам го защо този път селото е толкова тъмно и колко човека живеят в него. За тъмното не ми отговаря. За населението казва, че не си спомня точно, но ако искам - ще мине през канцеларията и ще ми каже. Успокоявам го, че не е толкова важно. Той се замисля и после казва:
О-о-о, знаеш ли я онази долната махала, откъм ливадето? Таз’ махала беше останала само с един човек. Тази година обаче дойде едно младо семейство да живее там. Роди им се и детенце! Значи – през 2010 г. имаме прираст от 3 човека!!!
Оптимистичната история на бай Стефан
Излизам от Ре Маг-а с торбичката с подправки. Бай Стефан ме изпраща. Преди това ми е предложил да ме черпи с един чай от мащерка, брана лично от него от селското „ливаде”. Не бил „градски” чай. Благодаря му, отказвам. Но все пак, пак питам защо не свети вечер в туй село. Може и аз да съм крива, ама „по градски” съм свикнала, когато е тъмно на улицата да свети...
Абе, мойто момиче, какво значение има дали свети или не свети?! Ти, знаеш ли, че точно преди да захванат студовете преасфалтираха цялото село?! От табела до табела! Ей, туй на му е хубавото на Европейския съюз - асфалтират от край до край.
Питам дали асфалтирането е направено с европейски пари, понеже не съм видяла характерната табела за „харчелък” на съюзни пари.
Не знам, да ти кажа. Ама, няма никакво значение откъде са дошли парите. Досега все само кърпеха дупките. Един проблем има само, ама май, само аз го разбирам. Нали съм инструктор?! Такава хоризонтална маркировка сложиха, че в цяло село няма къде да изпревариш или къде да се включиш в движението, без да нарушиш закона. И питам ги аз тези, дето чертаха, ‘що правят така, а те казват - питай началника!
???
С тази непрекъсната линия, ако стане ПТП, винаги ще знаем кой е виновен!... И аз си замълчах...
И аз си замълчах.
Бай Стефан след минута – две пак се включи:
Ти сега не го виждаш асфалта, щото всичко е лед по пътя. Ама напролет, ако дойдете пак, ще видиш колко е хубав ... Като направен от албански битуми!
И точно тогава по „новия” път пристигнаха внучетата на бай Стефан с шейничките си. Идваха от ливадето... 
История за „канонните” напътствия на баба Игумения
„Невероятен екземпляр!” е най-честото определение на познати и непознати за игуменката на местния манастир. Тя е и единствената монахиня в него. Не си представяйте манастира като тези, в които сте ходили. Този е от две стаички и коридорче между тях, вдигнати направо на тревата в двора под черквата. И дворът му не е като описаните в класическата ни литература. Буренясъл е във всеки сезон. Лятно време сред буренака обаче се забелязват 3 - 4 лехи с домати и краставици. И игуменката, и тя не е като Вазова героиня, въпреки че по пиперливия си език, май, може да се родее с тях. 
Баба Игумения, така я наричат местните, се замонашила късно. Почти в пенсионно време. Светската й професия е строителен техник, а по стара адресна регистрация е софиянка. Поради първата светска характеристика, игуменията инспетира всеки ремонт в селото (и все е недоволна), поради втората – добавя „ме” към глаголите в 3 л., мн. ч. Днес баба Игумения е Божи служител и гид на всеки случайно попаднал в селото. Всяка неделя отваря за час – два черквата, след дълго биене на клепалото. Хора обаче не се завъртат твърде в храма. Понеже малко и все на възраст са местните, с други баба Игумения е в конфликт, а туристите ставаме късно.
Пращам децата до Ре Маг-а за яйца. Там обаче не зареждали този артикул. Баниците в този район на страната ги правели само със сирене и масло. Бай Стефан обаче предложил да услужи с яйца, купени за неговото семейство. Не от ориенталска учтивост - „Клиентът да е винаги доволен”, а защото „Съседът е повече от брат”. Докато децата чакали да им донесат яйца, в Ре Маг-а пристигнала баба Игумения.
За Нова година какво ще готвите? – попитала игуменията.
Мама ще прави баница. – отговорила дъщеря ми.
А-а-а, добре! Според канона е! А сурвачки направихте ли си?
Не, тази година забравихме да си донесем.
Не може без сурвачки на Сурваки! Я, идете в градината на бай Кольо и си накършете дрян. Той има много дряновици, нищо няма да му стане. Туй, последното, не е според канона... Ама, без сурвачки не може! ...И да дойдете да ме сурвакате, според канона...
...
Мамо, какво е „според канона”? - пита след 20-тина минути дъщеря ми.
Архив Варна | 13-02-2011, 20:04 | ВЕСЕЛИНА БОЖИНОВА
20-тина дни преди Рождество нищо не предвещава, че тук – в Лихтенщайн, ще дойде дядо Коледа.
И че някой го очаква. А Лихтенщайн е само на някакви си 2-3 км от полудeлия от празничност австрийски Фелдкирх. Всъщност в цялото спокойствие, налегнало княжеството на Ханс Адам ІІ, и хора не се срещат по улиците. Грешка! По УЛИЦАТА на княжеството.
Въпросната двупосочна и двулентова УЛИЦА е основната пътна артерия на страната. Започва от най-южната й точка и достига до най-северната. Дълга е почти 25 км и върви успоредно на течението на Рейн. От другата страна на реката има магистрала. Тя обаче е в Швейцария. Та, ако един пешеходец (каквито няма в Лихтенщайн) тръгне сутринта в 8 ч. от единия край на страната, до 8 вечерта със сигурност ще стигне до другия. Аз приложих този математическо–здравословен подход при опознаването на чуждата родина, като точка А за мен бе столицата Вадуц, а точката Б – Шаан, най-големият град. Разстоянието между А и Б – 3 км и 100 м. Времето за преодоляване на разстоянието (в това число - посещение на една галерия, два музея и две черкви, пазаруване на пощенски марки, картички и магнити, изпиване на 2 кафета и „щракване” на 96 снимки, дивене по снежните върхове на Алпите и кравите им ...) – 5 ч. 10 мин.
С тази разходка поставих и рекорд – да съм единствената, която върви пеш в тази страна. Потокът от коли покрай мен обаче бе зашеметяващ. Без клаксони и изпреварване (просто нямат възможност и не я търсят). Освен това нямаше и 100 м, по които да няма край мен къщи, блокчета, полянки с крави, овце или кози ... и мно-о-ого скулптури. Все модерно изкуство. Очевидно в Лихтенщайн си нямат тяхно подобие на БПЦ (Българската православна църква) и Варненската и Великопреславска митрополия, които да им анатемосват мерака за демонстриране и общуване с изкуството... Имат и едни кичозни огромни крави, боядисани в цветовете на националния флаг и с герб, които също не пречат нито на католическите, нито на протестантските падрета.
Всъщност в повечето гайдове, които разгърнах предварително, ме предупреждаваха, че съчетаването на модерна архитектура, съвременно монументално изкуство и традиция са характерни за тази страна.
Сградата на Парламента им е една от най-странните, които съм виждала. Като сглобена от жълтеникави лего парченца. Чак леко стряска, като се озовеш пред нея. Още повече, че си съжителства със сградата на Галерията в необароков стил и е точно под княжеския дворец (на 700 г.), кацнал на алпийски хълм. А дворецът е по германски неразточителен и внушителен. Всъщност почти от всяко място по пътя между Вадуц и Шаан, дворецът се вижда. Сякаш голямото око на Ханс Адам ІІ проверява как така има пешеходец в малкото му Княжество.
Никакво внимание нито към пешеходец, нито към автомобили обаче проявява стадото овце с отрязани опашки, което блажено преживя в княжеското лозе. А то се намира в т.нар. широк център на Вадуц. Посреща те с голяма табела и те кани да дегустираш вино, произведено от 10-тината дка лозя.
Можеш и да си купиш вино. На мен ми е още рано за пиене, и продължавам нататък... Оказва се, за да се срещна и със стадо вадуцки крави.
И те си почиват, дъвчейки край главната улица. Кравите са по-дружелюбни от княжеските овце. От рогатото им любопитството ме спасява електронният пастир. Една елсиджимка ги държи на 50 см. от мен. Между другото, кравите в Лихтенщайн са не по-малко тачени, отколкото в Индия и Швейцария. Но за разлика от Индия, тук ги хапват... Преди това обаче си ги разхождат по Главната улица, окичени с венци, златни звънци и герданчета. Това представление не го видях, но е добре описано и показано в гайдовете и сайтовете.
Продължавам по Главната към Шаан, подминавайки частни дворове със скулптури в тях...
Мисля си, как може една държава да си формира 25% от БВП от производството и продажбата на марки... и опазване на чужди финансови тайни (тук трябва да се запише друг %, но него не съм го прочела никъде, а и едва ли някой ще ми го каже)... И така, най-накрая намирам Коледата. Тя е на витрината на магазин за чаршафи, хавлии, кухненски пешкирчета и плюшени мечета тип „Teddy Вear”...
Компенсирана съм за коледното си търсене. А може и Австрия да ми е виновна за очакванията! Откривам обаче поредица пощенски марки, монтирани в плочките на тротоара. После и аз си купувам за колекцията на детето, което три дни по-късно е разочаровано от подаръка си. Накрая, вече по тъмно, се оказвам в центъра на Шаан. Студеничко е. Време за коняче.
Заведението е италианско и рекламиращо се с най-доброто тирамису в Княжество Лихтенщайн. Сядам отвън, цигарите са разрешени до вратата. Заведението е на ъгъл, на централното кръстовище на града. И минутки след това ставам свидетел на странно „мероприятие”. Светофарите се спират по сигнал в 16.30 и целият трафик (а той е сериозен) се поема от 4-ма полицаи в сигнални жилетки и с радиостанции.
Отвъд тази кратка история за страната, където уличните часовници са Rolex и се произвежда HILTI-то, останаха още много други неколедни впечатления. Но изживяването да си дори за 24 ч. в твърде спокойната, пешеходна, джуджешка държава си струваше. Дори само за това, че на границата й те спират, проверяват колата ти и документите, понеже не си с швейцарски или лихтенщайнски номер, разпитват те какво ще правиш в Княжеството, къде ще отседнеш и колко време ще трае това... Проверяват данните ти в компютър и след 30 мин. си вътре ... или вън. Така, докато за някое Рождество дядо Коледа и на нас ни подари „Шенген”.
Архив Варна | 06-02-2011, 10:33 | ВЕСЕЛИНА БОЖИНОВА
Докато се приготвяме за пътуването до „Ъгъла на трите държави”, получаваме покана да спрем в Санкт Гален, за да се видим с българка, която живее от 10-тина години там. Отказах! Жената съм я виждала отдалеч два пъти, не става. Роднините настояха: „Санкт Гален ви е по път. Едно кафе, какво толкова! Тя толкова ще се зарадва!”. Влязох в интернет да проверя колко ми е „по пътя” между Цюрих и Фелдкирх. Оказа се истина. Покрай уточняването на маршрута, попаднах на един много весел и интересен пътепис за този швейцарски град. Авторката ме запали по невероятната библиотека на абатството в Санкт Гален. В нея се съхранявала най-голямата сбирка на манускрипти в Европа и една невиждана никъде другаде по света средновековна карта. Освен това архитектурата на библиотеката била неповторима, както и паркетът й.
Реших – отиваме и в Санкт Гален. Нали и без това не съм правила аз маршрута, все мога да проявя някакъв женски каприз. Ако нашата позната е свободна – ще се видим и с нея, а ще посетим и забележителностите, описани в пътеписа. Ако ли не – само второто и после продължаваме към Австрия.
След известно объркване из градските тунели на Санкт Гален (имат много), намираме правилния път към историческия център на града.
Страшен студ, аромат на печени кестени и тълпи ог майки с малки деца и възрастни хора, които вървят в една и съща посока. Това е първото ми впечатление от града. Включваме се в масовото санктгаленско ходене. Не сме сгрешили. Местните ни завеждат до сърцето на града – абатството. Там пък откриваме и групички мъже в жълти жилетки, полицейски коли, линейка и една полянка, оградена с жълти ленти. Хората се подреждат и спокойно чакат нещо да се случи. Най-отпред са се наредили най-малките и хората в инвалидни колички. Другите - зад тях. Никой не се бута. Говорят си и правят път на тези, които искат да са пò на първа линия. Човек от охраната си говори нещо с малчуганите. Нещо май ще се случи, въпреки швейцарското им спокойствие.
Не питаме какво трябва да се случи, а чакаме и ние... След 40-тина минути се чува някакъв брум. Не мога да определя откъде идва. Улиците към площада са тесни и видимостта е малка. Хората около мен обаче вдигат глави нагоре. Ние - също..
„Да те върнат в детството. Да станеш пак дете...”. Тези изрази винаги са ми звучали глуповато. ОБАЧЕ само до момента, в който вятърът от перките на швейцарския вертолет не се опита да открадне и моята шапка. С емоциите ми вече се бе справил. Дни наред, особено след завръщането ми у дома, летящата елха на Санкт Гален ме караше все с тази история да започвам историите за преживелиците си там.
Мъжете с жълтите жилетки „хванаха” елхата за земята. Множеството пък почти мигновено след отлитането на вертолета, опразни поляната пред катедралата на абатството. Точно и ясно – пристига елха, посрещаме я. После – всички вкъщи.
......
Време беше за историческите места от списъка в джоба ми и горещия швейцарски шоколад. За него мечтаех от пристигането си в Швейцария. С първите не сполучихме. Оказа се, че всяка година за един месец библиотеката на абатството се затваряла за посетители. Причината – преподреждане, реставриране на това–онова, организиране на нова изложба ... Така и не видях надписа „Medicina dell’anima” на входа й. Останах си само с предколедните си детски елхови вълнения. На всичко отгоре и горещият шоколад за измръзналата ми душа (въпреки липсата на сняг, студът беше кощунствен) не беше вълшебен, както очаквах... Докарали го бяха на вид, но не и на вкус. Някаква компенсация ми бяха двете кубчета шоколад с кафето. Е, имаше и друга... Не за тялото, за душата - Катедралата на абатството. Бенедектински монаси, наследници на Св. Гален, я издигнали през 1755, а 10 години по-късно и двете й камбанарии. Затова сега я наричат „Катедралата с кулите близнаци”.
Истински скромна сграда отвън. Особено, ако си виждал катедралата в Кьолн или флорентинската Санта Мария дел Фьоре, венецианската, тази в Асизи или пък бонбонените куполи на св. Василий Блаженний... Ако не бях подготвена от прословутия пътепис, в този студ можеше и да я пропусна. Впечатлението за малко „разточителност” отвън се създава само от някои елементи по скулпторите, разпределени тук–там по фасадата – жезъл, тиара, златен кръст. И толкова! Това впечатление обаче е само, докато не посегнеш да отвориш вратата.
Тази дръжка отваря път към невероятни барокови фрески, към синьо-бялата разточителност на майсторите - художници; към среща с „пухкави” ангели, а когато си под купола - усещането, че си точно под рая... Няма сумрак, няма застояла миризма от десетилетно непроветряване или сиво-черни сенки, тегнещи над главите на светците... Само „живи” лилиуми във вазите, притихнали хора по пейките и едва дочуваща се музика (не „на живо” в този обеден час).
Мога да поседя още тук. Детската емоция от небесното пристигане на елхата, божиите селения от катедралния купол и спокойствието, което създава атмосферата на тихо влизащите и излизащи санктгаленци ми е достатъчна. Решавам, че ще предложа да се върнем отново тук след 4 дни на път за Цюрих. Хем ще се видим с нашата близка, хем ще проверим дали тез’ кротки, тихи, пунктуационни хора са си украсили елхата.
След 4 дни се срещаме с Дарина точно пред катедралата. Проверката вече е направена.
Украсата е от картонени кръгчета. Приличат на картонени чинийки за детски празник. ... Никаква разточителност! Дори по Коледа.
Архив Варна | 26-12-2010, 11:19 | ВЕСЕЛИНА БОЖИНОВА
„Добре дошли в Княжество Лихтенщайн”. Коледен пътепис на Веселина Божинова в приказното градче Фелдкирх
В географията на Европа има едно мeстенце, което местните хора наричат „Ъгъла на трите държави&...
Туризъм | 24-12-2010, 09:28 | ВЕСЕЛИНА БОЖИНОВА
