Футболът загива, а материал има навсякъде

Мачовете за Купата на България оставиха смесени чувства у феновете на футбола.

Ако се абстрахираме от резултатите, които едва ли са толкова важни, то акцентът трябва да бъде поставен върху случилото се в Плевен и Велико Търново. В Плевен 15 000 души наблюдаваха ЦСКА, като това не се бе случвало на "армейците" през този сезон у нас. Подобна радост предизвика и Левски в старата столица, пише sportline.bg.

Горчилката обаче дойде от вида на съоръженията, който трябваше да приютят екзалтираните тълпи. Тези хора заслужават нещо по-добро. И го заслужават повече от столичани, които събират толкова публика за цял полусезон, ако изключим дербитата. Към провинцията трябва да се обърнат и от спортното министерство, защото вместо да се излеят милиони за нов национален стадион в най-неудобната част на София, може да се построят поне 10 съоръжения из страната, които да възродят футбола в по-малките градове, които ни дадоха Цветанов, Янков, Хубчев, Балъков, Т.Иванов, И.Йорданов, Боримиров, Гетов, Дерменджиев, Бонев и т.н.

През последните години се начетохме на :„Нов суперстадион заменя порутената „Армия””, „Тодор Батков ще възражда пустеещия „Раковски”, „ТИМ строи стадион английски тип на мястото на „Юрий Гагарин””, „Сър Алекс Фъргюсън ще строи стадион в Горна Оряховица”, „Модерно съоръжение на мястото на стадион „Черноморец” в Бургас”, „Спартак 1918 строи нов стадион във Варна” – Е да, ама не. От началото на 90-те години на миналия век, единственият нов стадион построен в България е стадион „Беркут” в пловдивското селце Брестник?! Абсурдно нали? Това идва да покаже, че е абсолютно наложителна национална стратегия за футболните стадиони в България. Защото докато тук стадионите ни приличат повече на ботанически градини, в Полша и Украйна вече са готови за европейско първенство, а в Молдова има петзвезден спортен комплекс. Или може би искаме да ни изпреварят Антигуа и Барбуда, както в световната ранглиста?

Къде са спортното министерство и БФС? Работата на футболната ни централа не би трябвало да се свежда само до мними конгреси, изпълкоми, заседания на комисии, и медийни изяви свързани с Божинов, Николета, Алисия и кой ли още не. За да се построи наново футбол в България, трябва да се обърне внимание на целия наличен ресурс. Особено занемарен е той в малките и средноголеми градове. А там положението е като в един цитат на другаря Тодор Живков – „Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има материал”. Жалкото е че горе-долу от негово време този материал не е модернизиран и вследствие на това пустее и се руши. Защо г-н Борислав Михайлов и/или г-н Свилен Нейков не предприемат една обиколка до Враца, Свищов, Велико Търново, Плевен, Габрово, Русе, Шумен, Добрич, Ямбол, Кърджали, Пазарджик, Дупница, Kaзанлък. Във всеки един от тези градове има стадион с капацитет над или около 10 000 души, който със сигурност не е замислен да приема концертите от турнето на знайни и незнайни фолкпевици. Тези стадиони за съжаление са останали символ на архитектурата на комунизма и сега са просто едни потенциални циментови убиици. Местният бизнес със сигурност няма сили да се справи сам с проблема и затова е наложително да се намеси държавата. Защото е най-лесно за г-н Михайлов да излиза пред медиите и да казва, че това ни е материала, това са ни футболистите и едва ли не това ни е съдбата. Неговата работа е да се бори за усъвършенстването на този материал и условията като цяло за футбол в България. А тези условия са безспорно налице- извън гореизброените градове остават редица със стадиони побиращи между 5000 и 10000 души, също футболни градове чакащи да изкарат следващия Стоичков, Бербатов, Балъков, Трифон, Боримиров. Все футболисти, родени не на жълтите павета или пред БФС. И господата от Народното събрание и футболния съюз нека изровят главите си от пясъка, защото футбола си остава най-популярния ни спорт и основна алтернатива на любимите им фрази въртящи се около „децата ни, наркотиците и дискотеките”. На думи те искат да променят статуквото, но вчера в Плевен се видя какво се случва на практика с футболните храмове на България.

Крайно време е да се разбере, че не всичко се върти около столицата. Нейният футболен символ - националният стадион „Васил Левски” е в идеалния център на града, което в случая е сериозен минус. Всеки мач на него е съпътстван от сериозни задръствания и затруднения около организацията. От друга страна рядко се пълни повече от 1/10 от капацитета му. Затова спомагат и условията, който стадиона предлага за хората прежалили се да дойдат на мач. Те трябва да разчитат да не вали и задължително да са с бинокъл и мегафон. Трибуните са по близо до Народното събрание отколкото да терена, което е сериозна недомислица, заради идеята, че националните стадиони са с основна цел да притесняват гостуващите отбори. Кой би гостувал с радост например в Южна Америка, където стадионите са врящи котли, а публиката едва ли не седи по тревата. Докато за нас като пословично гостоприемна държава остава да даваме възможно най-добри условия на шведи, черногорци, Ливърпул, Вердер, Базел, Порто, Тампере, Борац. Та тук нелошо се чувстваха дори отборчета като Малта, Андора, Грузия, Клифтънвил, ТНС, Санта Жулия и т.н. И това е статистика само от последното десетилетие.

Вследствие на всичко това вариантът при който този стадион се разруши, мястото под него се продаде на частни инвеститори и с парите се модернизират поне 5 други стадиона не изглежда никак нелогичен. Защото е ясно, че нужните за ремонт пари няма да се изкарат от продажбата на ст.Юнак, която и без това зацикли. "Васил Левски" може би някога е бил годен за национален, но критериите на УЕФА вече са доста различни и недостижими за стадиона. А подобен огромен стадион да бъде оставен само заради лекоатлетическата му писта е просто извращение. Защото, ако ЦСКА - Левски поне събира десетина хиляди, то една лекоатлетическа надпревара едва ли ще събере повече от 1000 души. За какво са ни тогава тези 39 000 празни места?! Още по-абсурдни са нещата със стадионите на Славия и Локомотив (Сф). Стадиони за около 20-25000 души при положение, че взети заедно феновете на двата отбора, посещаващи мачовете им са около 1000 е сериозна недомислица. Така тези стадиони се изчерпват откъм съдържание и единствената логична алтернатива е да влизат багерите, а след това да се построят нови кокетни 5-6 хилядни стадиони, тип „Градски” в Ловеч. А защо не и един общ стадион за двата отбора. Интер и Милан играят на общ стадион, та Славия и Локомотив ли няма да могат. Други два по-големи стадиони в София обаче са истински восъчни фигури на миналото на двата ни футболни гранда. „Българска армия” и стадион „Раковски” са на места където дори обществена тоалетна да има, тя по цял ден ще е препълнена. В европейските столици няма свободно парцелче в големите градове и се принуждават да строят в покрайните, което води до сериозни транспортни проблеми за зрителите. У нас обаче не виждаме очевадното, а то е че около тези два стадиона може да се развива не само спорт, ами и огромна част от развлеченията, които да предложи София. Явно обаче някои са решили да си пазят паметниците от комунизма непокътнати, та да не би да трябва да си модернизират и начина на мислене. Единствения по-адекватен стадион в столицата е стадион „Георги Аспарухов” където всичко се ползва по предназначение. По-малките стадиони „Септември” и „Академик” които са били люпилня на таланти в миналото, сега определено също пораждат редица въпроси около бъдещата им експлоатация.

Излизайки от София и отивайки към може би най-футболния ни град – Пловдив, се натъкваме на носителя на приза в класацията на абсурдите – стадион „Пловдив”. Най-големият стадион в България е нарисуван национален такъв от елитна категория. Отново обаче само в мечтите ни. Стадионът седи недовършен, а изборите вече минаха и сигурно отново ще бъде забравен. Кому е нужна тази управленска амнезия? Явно не на Коко Динев, които заслужава адмирации, че започна лъжичка по лъжичка да съживява стадион „Локомотив”, а не го изчака да се срути. Положението и при Ботев се раздвижва, но нека видим нещо наяве, защото на чертежи сме се нагледали. Положението на стадионите „Марица” и „Тодор Диев” е аналогично на двата по-малки в София. В Бургас ще срещнем слънчевия лъч дотук – стадион „Лазур” – заедно със стадиона в Ловеч и донякъде в Разград са примери за това как трябва да се изглеждат стадионите ни. Разбира се и тук няма пълно щастие, предвид неразбориите около другия стадион в града, който седи заключен, а е в нелошо състояние.

Във Варна проблемите около идентичността на местния Спартак води до липса на развитие в материалната му база. Собствениците на Черно море пък явно не прецениха силите си и събориха стадион „Юрий Гагарин”, без засега да са построили нов на негово място. Последното обещание е за 2013г., дано дотогава не изникне някой мол там.

Всички дотук изброени стадиони вървят и с тренировъчни терени за подрастващите, които при едно обновяване ще изкушат много деца да се занимават със спорт. И вместо да се водят непрекъснати дебати и философствания около футбола ни, може просто да се започнат конкретни действия. Извинения от типа: “вие в чужд апартамен ремонт ще направите ли”, каквито често чуваме от футболните босове вече не важат. Нито пък тези на политиците, че нямало пари. Украйна във време на на жестока финансова криза, в каквато е държавата, намери пари да организира европейско първенство. Има ли желание, има и начини. Съществуват европейски фондове, ФИФА и УЕФА. От Румъния скоро дойде идея за съвместно организиране на европейско първенство, един шанс който си струва да се обмисли. Защото България е футболна страна и има всички перспективи да е такава не само по форумите, вестниците или градинките, ами и на истинската европейска футболна карта. И е крайно време футболните и спортни управници да престанат да тестват издръжливостта на нервите на българския фен, а да го дарят с истински футбол, истински стадиони и истинско щастие, което той заслужава. Защото не е далеч времето когато тези изстрадали фенове ще трябва да наблюдават домакинствата на любимите си отбори не просто на чужд стадион, в друг град, ами в друга държава.