Кризата във вярата ни пречи да видим колко много сме постигнали

Без цензура

07-12-2013, 09:13

Снимка:

n/a

Автор:

VarnaUtre

Всичко от Автора

След 24 години преход чувстваме безпътица и отчаяние. А имаме повод за празник, защото си извоювахме немислими граждански свободи

Човек е вярващо същество. Единственото сигурно нещо на света, след като сме се родили, е, че ще умрем. Но ние не градим житейски перспективи, обладани от тази неизбежност. Напротив - създаваме дом, кариера, приятели с вярата, че сетният миг не би ни попречил.

Вярата е иманентно втъкана в човека и политическия живот. Откриваме я в литературата с дъх на живот (Вапцаров), но и в далеч по-елементарни форми. Питате се кое кара милиони хора да вярват на винаги лъжещи партии и месии - ами това е пак "вярата в дните честити", че утре "животът ще бъде по-хубав, по-мъдър". Човекът вярва - да не го прави, не е в състояние.

Вярата може да е в Бог (доренесансовите хора), а може и да е в научно-техническия прогрес. Може да е в небесния рай или пък в земния, какъвто искат да построят материалистичните доктрини. Може да е в постигане на национален идеал или в глобална универсална ценност. Но тя при всички положения създава обществено тяло, механизъм, ценности, йерархия от правила и норми - знае се какво целим, кое е хубаво, лошо, кои са авторитетите, какво да харесваме, или не.

В момента в България се чувства всеобщо объркване какви сме и към какво се стремим. "Без Бог, без традиция, без авторитети - всичко е възможно", каза наскоро писателят Георги Господинов. Президентът Плевнелиев търси каузи, около които да се обединим, а политолозите периодично отправят вик за нов обществен идеал. Това е една и съща болка - търсим път за общи цели и съществуване; дирим вяра, която да съчетае в кодекс десетките свободи, избори и ценности. Без кодекс имаме безгранична свобода. Прекрасно! Но губим общ регламент за добро и зло. Милиони българи емигрират, обезчовечават територията на България. Но го правят заради правото на избор, таланта си, децата.

Кой е по-важен - ние тук, които се нуждаем от техния потенциал, или те самите за себе си - ето един въпрос без отговор. Ако имахме доктрина, ценности, кодекс, споени от вяра, щяхме да знаем отговора.

Кризата на вярата ни обърква, чувстваме безпътица, кара ни да правим трагични рекапитулации за себе си. Виним се за неслучилата демокрация, изкривения пазар, загубената сигурност по улиците. Обществена нямаме, но индивидуалната вяра, неизкоренимата в нас, ни кара да страдаме. Вярваме, че можеше да е по-добре, по-иначе... Че е имало брод, просто не сме го улучили... Надяваме се, че някой ще ни проводи (все още)... Самообвиняваме се в това страдание, а и не виждаме причината за кризата в общата ни вяра. Не, нямаме повод за вина, имаме за празник.

Преди 24 години България бе тоталитарна държава, с добре познат член 1 от Конституцията. Бяхме от губещата страна на Студената война, със сриваща се икономика от 70-те години на социализма. Самият социализъм рухна. За граждански свободи дума не можеше да става. Право на мнение, на движение, свобода... Сгрешилите лежаха в затвор, или поне живееха в нечовешки страх. Това даваше ниски стартови перспективи за страната ни в един свят на конкуренция и демокрация, който, да не забравяме, ни победи.

Днес България, с всичките си недостатъци, е демократична държава. Имаме неизброими свободи, тънем в непознато за историята ни материално доволство. Принадлежим към най-прогресивната към момента общност от държави 
- Европейския съюз. Хилядолетия народите са осъществявали миграция от изток на запад, ние, с всичките й недостатъци, осъществихме тази кауза. Българските турци вече не се страхуват от възродителен процес. Българин може да стане лондонски интелектуалец без страх от български чадър. Всеки може да каже каквото си поиска и да протестира срещу властта. Имаме право да се движим, конкурираме, да живеем където и както поискаме. Мислехме ли на 10 ноември 1989 г., че светът може да влезе в къщата ни без "Работническо дело"?

България днес е различна, но как бе извоювана тази промяна? Чрез съглашение на елитите, таен консенсус за разпределение на собствеността, завери... Несъмнено ги имаше, но водещата сила не бе тази. Българското общество осъществи промяната, сториха го гражданите, които поискаха свобода и демокрация. То премина през десетки стачки, протести, революция (1997 г.), самоорганизиране, трупане на опит чрез грешки. Най-вече - чрез несъмнен граждански консенсус за повече свобода и демокрация.
Те бяха нашата вяра Нашият брод през мъчния преход. Днес не забелязваме плодовете им, защото свикнахме с тях.

Ключовата дата за историята е 10 ноември 1989 г., осем дни по-късно бе проведен първият демократичен митинг. Той, спомняте ли си, гласува доверие на председателя (президент) Петър Младенов. Истинските граждански вълнения започнаха през декември, те са рожденият ден на гражданското общество - първият митинг срещу член 1, първият срещу тоталитарния председател (президент), за права... За първи път от десетилетия българите се почувстваха суверен. Затова всеки декември след 1989 г. е празник. Разбира се, гражданското израстване бе съпроводено с баталии, манипулации, утайка върху повърхността. Икономически днес сме по-назад от преуспяващите държави. Но всеки историк ще ви каже, че за 24 години извоюваните граждански свободи не са малко. Ще ви каже също, че до 1989 г. също бяхме по-назад от преуспяващите държави.

Затова днес, когато объркано търсим нова вяра, най-накрая трябва да спрем с нихилизма. С гордост трябва да отчетем, че изпълнихме идеал, реализирахме вяра. Нещо повече - това бе единственият добър път пред България, който обаче можеше и да не извървим. Успяхме. Днес трябва да се успокоим и най-накрая да се огледаме. Вижте целия Стар континент, Америка - растящи неравенства, застаряващо население, дългови икономики, социални мрежи, които ликвидират йерархии, стъпкани традиции, никнеща друговерска и различна етнически младеж. Този западен свят, който с всичките си проблеми е най-доброто място за живеене, също се чуди какъв е, накъде да поеме, и той търси своята вяра.

Кризата на нашата вяра е част от общата. Тя не е българска, не е уникална. Това е прекрасно, защото проблемите на развития свят са и наши. Той ще намери вяра, след това и ние.