Обичам всичките си роли, имам нужда да изиграя целия спектър от емоции, това ме прави пълноценна актриса, разкрива солистката на Държавна опера Варна в интервю за varnautre.bg дни преди предпремиерата на мюзикъла „Брилянтин“, в който тя ще се представи като Санди и Ча-ча

Лилия Илиева е една от най-енигматичните и талантливи изпълнителки на Варненската опера. Най-новото представление, в което публиката ще може да й се наслади е мюзикълът „Брилянтин“, в който тя ще изпълни ролите на Санди и Ча-ча. Двете предпремиери са на 18 и 19 март, на Основна сцена на Варненската опера от 19 часа.

Лилия Илиева е родена във Варна през 1991-ва, шестгодишна става част от Детско-юношеската опера. Завършила е математическата гимназия в Морския град, след което и международни икономически отношения във Варненския свободен университет. През 2012 г. започва обучението си в Националната Музикална Академия „Проф. Панчо Владигеров“ със специалност „Класическо пеене“ в класа на Пламен Карталов. Завършва бакалавърска степен през 2016-а, а година по късно вече е дипломиран магистър по специалността. През 2017 г записва магистратура “Педагогика на обучението“. От Април 2020-а е артист-солист на Държавна Опера Варна. Участва в редица концерти и събития в страната и чужбина.

  -        Лили, съвсем скоро предстои премиерата на мюзикъла „Брилянтин“, в който ти ще изпълниш една от водещите роли. Как вървят репетициите?

-        Прекрасно… Това е един от малкото репетиционни процеси, в който имахме близо 2 месеца на разположение. Всичко беше много последователно, разграфено от първия до последния ден, как ще се случи по сцени – хореографски и режисьорски, което много ни улесни. За мен беше много приятно да опозная като режисьор Сребрина Соколова, с която до този момент съм си партнирала само на сцената. Тя надмина очакванията ми. Знае много добре какво иска – от актьорите, от репетиционния процес. Изключително професионално се отнесе към всеки. Възхитих се от това, че за всяка роля е подбран най-точният актьор. Съумяхме да изградим истински сплотен колектив и заради това, че имахме достатъчно време, не бързахме с репетициите, успяхме да си говорим повече и да се опознаем. Виждам как всеки един от нас играе за човека отсреща, а не само за себе си. Това много ми харесва...

-        Предизвикателство ли е за теб да се въплътиш в подобна емблематична и толкова популярна роля като Санди от „Брилянтин“? Притесняват ли те евентуални паралели с филмовата версия?

-        Притеснението винаги го има. Повечето мюзикъли, оперети, опери, ги има филмирани доста преди да бъдат поставени на сцена. Особено при такива хитови заглавия като „Брилянтин“ няма как хората подсъзнателно да не съпоставят с първоизточника, в нашия случай с неземните Джон Траволта и Оливия Нютън Джон. Аз изключително много им се възхищавам, но имам правило, с което подхождам към всеки един проект, в който участвам. Първо изчитам и изглеждам всичко което е правено преди това по темата, правя си своя анализ и изводи и започвам да градя моя собствен образ. За мен е важно да познавам първоизточника, но смятам, че аз трябва да изградя ролята през моя почерк както и през конкретните изисквания на режисьора.

-        Това ли ще посъветваш и зрителите, които ще дойдат да гледат „Брилянтин“ – да се абстрахират от първоизточника и да ви дадат шанс да изградите пред тях своята трактовка на образите?

-        На първо място ще посъветвам хората просто да дойдат да ни гледат, защото щастието, танците, настроението и адреналинът струят от сцената, а това ще им гарантира отърсване от всякакви други емоции. Наскоро направихме първата си цялостна репетиция с оркестър. Когато аз не играя Санди, играя Ча-Ча, а тя се появява във второ действие за изключително кратко време, тя е пълният антипод на Санди, много колоритен образ, с който страшно се забавлявам. И когато съм в ролята на Ча-Ча мога да гледам почти целия спектакъл отстрани. За мен беше изключително удоволствие да гледам колегите си, все едно не знам целия спектакъл и не участвам в него. Носи много голямо вълнение, страхотен заряд, много добре е уловен младежкият дух на „Брилянтин“. Ние всички сме толкова млади и сме много близки до годините на персонажите. Спектакълът е истинска вихрушка от енергия и младост. Мисля, че „Брилянтин“ ще е едно от хитовите ни заглавия и ще има много гледаемост. Още преди пандемията си говорехме с моя любим, че хората в днешно време заради забързаното си ежедневие, заради това, че всеки се е вглъбил в проблемите си и сивотата, сякаш не могат да се отърсят от това, че им се натрупват някакви негативни неща и не могат да погледнат света с цветни очила. Аз смятам, че на всички нас ни е нужно повече разведряване, повече щастие, не само по телевизията, а и в театрите. Хората имат нужда от усмивки, от любов и от щастие, и ние ще им го дадем със спектакъла „Брилянтин“.

-        Участваш в много от новите проекти на Варненската опера. Коя от ролите е най-близка до теб?

-        Всички роли са ми много любими. За 99% от тях съм мечтала, а другите, които са ме връхлетели, без дори да съм мечтала, съм се влюбила в тях. Няма роля, която да не съм си обикнала. Сред най-любимите са ми Кристин от „Любовта никога не умира“, Рокси от „Чикаго“, Есмералда от „Парижката Света Богородица“, Инес от „Зоро“, Алдонса от „Човекът от Ла Манча“. Всички те са толкова различни и точно това ми харесва. Аз обичам да се забавлявам на сцената, обожавам да се смея и да танцувам, но обичам и дълбоките, драматичните роли, те ме завладяват точно толкова, колкото и другите. Имам нужда от целия спектър на емоциите в моите роли, както по щастливите, така и по-тъжните и съм много благодарна, че мога да играя толкова контрастни образи, защото това ме прави пълноценна актриса. Аз наистина вярвам, че ролите, също и книгите, идват при нас точно, когато трябва. Нямам роля, която да не ми се е случила в точния момент - от гледна точка на вътрешното ми, емоционалното осъзнаване и винаги съм била готова за нея.

-        Наскоро беше поредното представление на мюзикъла „Парижката Света Богородица“. Вълнуващ ли е за теб образът на Есмералда?

-        До ден днешен ми е трудно да повярвам, че успяхме да осъществим този проект в България. Това за мен е един от най-чутовните мюзикъли, обичам книгата, а ролята ми е една от любимите. Когато ни се обадиха да ни поканят на кастинг за главните роли –  мен и моя любим, аз се разплаках от вълнение. До ден днешен, с всеки следващ спектакъл продължавам бавно да осъзнавам, че тази магия е реалност, че тази моя мечта се е сбъднала и съм изключително благодарна и щастлива. Публиката също обожава „Парижката Света Богородица“ и една от големите тайни за това според мен, освен класическата история за голямата любов между Есмералда и Квазимодо, е невероятната музика. Тя е толкова завладяваща, вълшебна, магична, че според мен няма човек, когото да не докосне. И в танцувалните моменти, както и в по-драматичните, всичко е толкова красиво, че просто влизаш в една приказка, нещо неописуемо е. Искам да подчертая, че „Парижката Света Богородица“ е много скъп за мен спектакъл защото в ролята на Квазимодо е точно моят любим Велин Михайлов – това е една от най-силните му роли и смятам, че я изпълнява на световно ниво.

-        В доста от мюзикълите твой партньор на сцената, както и в живота е Велин Михайлов. Давате ли си съвети за сценичните изяви, имате ли понякога и творчески спорове?

-        Точно изкуството ни събра.  Нашата история до голяма степен се припокрива с историята на Санди и Дани от Брилянтин. Запознахме се в Академията, аз бях първи курс, той втори. Първоначално аз изобщо не го харесах, защото той подходи с малко повече самочувствие и на мен не ми хареса изобщо това навлизане в личното ми пространство. Отрязах го бързо и си казах – о, с това момче дори няма да говоря. Това продължи две години. Беше много забавно, защото неговите приятели излизаха с моите приятелки, бяхме точно като в Брилянтин – мъжката и женската компания, всички умираха едни за други, само ние не се харесвахме. В един момент Николай Априлов ни събра и каза – вие ще сте Иван и Янка в „Българи от старо време“. Аз изобщо не се зарадвах, разбира се, въпреки, че винаги съм харесвала таланта му още в Академията, но като човек изобщо не беше моята кръвна група – така си мислех. Тогава и двамата си казахме, добре не се харесваме изобщо, но няма как на сцената да играем, че се харесваме, без поне да си дадем шанс да се опознаем. Решихме да заровим томахавките, да се срещнем, да си поговорим и никога няма да забравя този първи разговор, който продължи 3-4 часа, които ние прекарахме в смях, а уж седнахме само за 20 минути. Тогава си казах, това момче май не е чак толкова лошо, за колкото съм го мислила. Всъщност Николай Априлов е виновникът за първото ни събиране на сцената, в „Българи от старо време“ се зароди нашето приятелство. На сцената на „Мамма миа“, когато правихме този мюзикъл заедно с детската опера, пламна нашата любов. Сцената ни събра. Сякаш някой ни поръси с вълшебен прашец и така до днес… Както в живота, така и на сцената ние сме едно цяло. Помагаме си до край, даваме си съвети за всяко едно нещо, стараем се взаимно да се надграждаме, не се притесняваме да си правим забележки, за да си помагаме в развитието и това е най-хубавото нещо – да правиш изкуство с твоята сродна душа, с твоята половинка. Няма да крия, че има моменти, в които е малко по-трудно, отколкото ако бяхме просто приятели и колеги. Когато имаме спектакъл, премиера, или отиваме на кастинг или някакво събитие, вълнението и притеснението е двойно и накрая, когато всичко свърши, аз вече нямам сили дори да кажа довиждане на хората около мен от липса на енергия заради всички тези емоции. Но съм сигурна, че точно в това, че сме двама и се подкрепяме е нашата сила. Знам, че щом сме двама страшно няма. Това е най-голямото щастие – да сме заедно и в живота, и на сцената!

-        Спомена, че „Българи от старо време“ е първото представление, което ви събира с Велин. Как гледаш на поставянето на подобни класически за България творби, разкриващи доста за народопсихологията на българина?

-        За мен участието в „Българи от старо време“ беше прекрасно преживяване и много ми липсва. Надявам се да бъде възстановен спектакълът. Това ми е една от най-любимите оперети, не само защото ми беше първата, както и първата главна роля с професионалисти, а не с детско-юношеската опера. Зарядът, посланието, което носи тази оперета е едно от най-хубавите. Аз много се гордея с това, че съм българка. Смятам, че трябва да се поставят повече български заглавия, които ни напомнят за българските традиции и ценности. Много държа на любовта, уважението, честността – това да дадеш дума и да я спазиш, човек да може да разчита на теб, държа на това да умееш да преодолееш препятствията по пътя си, но и да успееш да запазиш отношенията си с човека до теб, да съхраниш семейните отношения. Всичко това трябва да бъде съхранено и предадено на следващите поколения. Едно от най-тъжните неща на нашето време е, че виждаме, че тези ценности избледняват, а те са много важни.

-        В твоите роли, в мюзикълите и оперетите, в които участваш, водеща несъмнено е музиката, но доколко важен е за теб текстът и смяташ ли, че е важно и за публиката, когато текстът е на български – в песните и в актьорската част?

-        Според мен равноправни за внушението са музика, текст, актьорска игра, танц. Смятам че артистът е артист и трябва да се старае да се развива, както във вокален, така и в актьорски и двигателен план, всичко е комплексно. Когато бях по-малка не разбирах защо навремето оперите са се пеели изцяло на български език. Изключително странно ми звучеше да пееш на български език опера, при положение, че си свикнал да я слушаш на италиански или на френски език. Същото може да се каже и за мюзикълите. Някои мюзикъли тук са били поставяни изцяло на английски и то такива, в които има и актьорски текст, не само пеене, някои мюзикъли са смесвани – пее се на английски и се играе на български, някои са изцяло на български. Според мен е важно говорните диалози да са на български, защото когато има субтитри, с тях човек си отклонява вниманието от случващото се на сцената. Те са подходящи за превод на текстовете на песните, но диалозите смятам, че много по лесно докосват хората, когато са на български език.

-        Има ли роля, за която да мечтаеш?

-        Аз съм щастлива, защото съм пълна с мечти, както в живота, така и на сцената. На първо място мечтая завинаги да запазя честността и искреността, с която подхождам към всяка една роля. Щастлива съм, защото всяко едно нещо, с което се захвана минава изцяло през сърцето ми. Много малко са били ситуациите, в които не съм била изцяло искрена на сцената – било от умора, или заради лош ден, но не съм успяла изцяло да вляза в образа на героинята. В тези моменти аз съм се чувствала така, все едно, че лъжа публиката и не й давам това, което заслужава. Затова съм щастлива и се радвам, че успявам да съм искрена към хората в залата.

Мечтая за опери, мечтая за мюзикъли, мечтая за оперети, мечтая за театър, мечтая за кино… Мечтая да се развивам във всяка една посока и ако трябва да конкретизирам роли, те са много… В оперен аспект мечтая за Джилда от „Риголето“ на Верди, за Виолета Валери от „Травиата“ на Верди, за Русалка на Дворжак, за Мими от „Бохеми“ на Пучини… В мюзикълен аспект мечтая за Анастасия, за Роксан от „Мулен Руж“, за Ясмин от „Аладин“ и още много други. В театрален план много бих искала да изиграя Албена. Мечтите са неизменна част от мен.

-        И ще се сбъдват, малко по-малко… Ще те върна още малко по-назад във времето, към изявите ти с детско-юношеската опера, когато са и първите ти срещи със сцената. Спомняш ли си първата си изява? Какво беше чувството тогава, то сякаш е живо в теб и до днес…

-         Помня, бях на 6 годинки и първият ми спектакъл беше “Лили на морското дъно”. В него аз бях водорасло, това беше първата ми роля - никога няма да я забравя. Това в спектакъла беше най-малко главната роля. Имахме за задача ние сами да си направим костюмите, рязахме от торбички украшения за главите си, родителите ни помагаха (смее се…). Аз се чувствах толкова щастлива, без значение че бях най-последното водорасло, ей там в ъгъла на сцената… И когато се затвори завесата започнах да плача. Спомням си, че разтревожена при мен дойде ръководителката ни Миглена Шишева, която работеше с нас заедно с Ганчо Ганчев, и ме пита - защо плачеш, тя си помисли, че нещо е станало на сцената. А аз толкова се бях развълнувала, наистина никога няма да забравя пълната зала и всички как пляскаха, беше толкова емоционално. И аз казах - не знам, просто съм щастлива… Тогава и тя се разплака заедно с мен. Оттогава насам, на всяка премиера, сълзите ми просто тръгват сами. Мислех си, че с годините, когато пораствам това нещо ще го овладея по някакъв начин, а то стана даже по-зле. Сега дори имам толкова разтърсващо емоционални спектакли, че във всеки един имам моменти, на които си рева най-искрено, защото съпреживявам… Това са сълзи от благодарност, от щастие, подчинение на образа… Наистина е магично. 

- В този съкровен момент, за който ни разказа, като последното водорасло на сцената, тогава ли си каза, че сцената е твоето място, знаеше ли тогава, че ще останеш на нея до днес?

- Винаги като дете, когато са ме питали каква искаш да станеш, винаги съм знаела, че искам да помагам на хората по някакъв начин. Искала съм да бъда лекар, адвокат, медицинска сестра, фризьорка… Много исках да стана продавачка на сладолед, за да мога да си хапвам, когато ми се прииска (смее се). Разбира се исках да бъда и певица. Бях си ги разграфира по часове всички професии и много исках да работя във всичките. В един момент обаче, когато станах 8-9-годишна започна да ми се избистря, че няма как всеки час да работя нещо различно. Но наистина не можех да реша какво най-много обичам да правя и в коя сфера искам да се развивам - да танцувам, да пея или да играя. Когато са ме питали какво чувствам на сцената, винаги съм казвала - не мога да го опиша, просто се чувствам жива и щастлива. Сцената и изявите пред хора винаги са били част от мен. Още от тригодишна в детската градина при мен този процес винаги се е случвал много естествено. Завърших обаче математическа гимназия и когато дойде време да кандидатствам аз не се престраших да опитам в академията. Помислих си – аз нямам теоретична подготовка, въпреки че през цялото време в детско-юношеската опера работехме напълно професионално - с хореографи, режисьори, диригенти… Но реших, че няма да ме приемат, защото не съм достатъчно талантлива, винаги съм била много самокритична и несигурна, колкото отстрани да изглежда обратното за хора, които не ме познават добре. Тогава реших да запиша да следвам нещо, което да ми бъде полезно в живота занапред и записах Международни икономически отношения във Варненския свободен университет. През това време в живота ми обаче се случиха много интересни неща, както винаги си казвам - няма нищо случайно. Първо за 90-годишния юбилей на театъра Стоян Радев ме покани да изпълня ролята на пролетта, като най-малката - да изляза на сцената да изиграя няколко неща, както и да изпея един фрагмент. Тогава имах щастието да си партнирам с всички артисти от театъра, беше страхотно изживяване, получих много топли думи и много комплименти от колегите, а също и от непознати хора, и ми стана много мило. След това участвах в две турнета на варненската опера – „Кармина Бурана“ и „Катули Кармина“, после дойде „Веселата вдовица“. Режисьорът имаше нужда от няколко млади изпълнители - между деца и възрастни, които хем да пеят заедно с хористите, хем да имат солистични и актьорски и певчески задачи. От детската опера бяхме избрани на първото турне осем човека - аз бях една от тях, на второто турне бяхме пет човека. Тези турнета бяха два пъти по един месец със солисти от чужбина и от България. Обикаляйки цяла Холандия и Белгия аз се срещнах с най-различни професионални оперни изпълнители. Много от тях, чувайки ме как пея на този етап от живота си, как се държа на сцената, и ме питаха - добре, ти защо не кандидатстваш в консерватория. Една от главните актриси, която тогава играеше Хана Главари, преподаваше в консерваторията в Амстердам и ми каза - прекрасна си, искам да те взема при мен, няма да държиш изпити в консерваторията, само трябва да научиш холандски, което ми прозвуча почти толкова невъзможно, колкото да науча китайски. Истината обаче е, че аз просто се стреснах, отново... Преди да замина на тези турнета имах още един шанс. Професор Константин Шопов, който преподава в Залцбург също ме беше харесал. Заедно записахме един химн за едно училище тук във Варна - неговото училище, по повод годишнина. Покани ме да отида да уча там, но аз се изсмях и си казах да бе, точно мен ще изберат. Той настоя да помисля, в продължение на цял месец ме търсеше и ми предлагаше да отида да уча там. Обясняваше ми, че една година ще съм подготвителен курс, за да напредна с немския и после ще започна да се обучавам, но мен отново ме хвана страхът и си казах, не не аз не съм достатъчно добра, къде ще ходя на 17-18 години сама в друга страна. Всички тези намигвания от съдбата в един момент свършиха своето. По време на последното турне, два месеца преди изпитите за консерваторията, след поредното такова намекване от Господ и от Съдбата, аз събрах някаква смелост, нямам идея как, но събрах смелост и звъннах на нашите, за да им кажа, че ще кандидатствам в академията. Те бяха като попарени, все пак оставаха два месеца до изпитите, аз нямах теоретична подготовка, нямах оперна постановка на пеене. С танцувалната и актьорската част нямах проблем, защото аз вече танцувах, обаче всичко останало… Звъннах на диригента ми в детско юношеската опера Ганчо Ганчев и като му казах, че ще кандидатствам - той също се изненада и каза - е хубава работа, да беше ми казала 2 седмици преди изпита. Върнахме се от турнето и аз за два месеца трябваше да науча всичко, което хората 5 години са правили. Той ме беше подготвил и казваше - спокойно, дори тази година да не те приемат, догодина всичко ще е наред. Буквално не спях. Освен, че се подготвях за кандидатстване в академията, аз от сутрин до вечер ходех и на лекции в Свободния университет. В края на краищата два месеца минаха като миг. Преди изпитите толкова много се страхувах, че за първи път се случи в живота ми да си загубя гласа от стрес, при положение, че винаги съм имала много силен и здрав глас. Изпитите продължиха цяла седмица и когато свършиха дори не останах да си изчакам резултатите, а се върнах тук за изпити в Свободния университет, майка ми остана за резултатите и стана ясно, че не просто са ме приели, а са ме приели на първо място. Така започна най-голямото приключение в живота ми. Довърших си образованието в Свободния университет, карах го задочно, а в консерваторията учех редовно, беше доста натоварено през тези три години, в които пътувах непрекъснато. Но си струваше. 

- Има ли приятели, които съхрани от първите си сценични изяви та до днес, които останаха до теб през годините?

- В детската опера винаги сме си казвали, че ние не сме колеги, а едно семейство. В тази среда, която се създава там има нещо магично, тя дава нещо специално и ни помогна да се съхраним от всички неприятни ситуации и изкушения. Нашият мироглед беше поставен по друг начин. Дори с тези хора от операта, с които не сме били толкова близки, винаги сме следяли изявите си и сме се радвали за успехите си. До ден днешен е така...

- Как те прие тук трупата на Варненската опера и театър. Ти си израснала покрай тях реално, но когато вече стана част от тях като колега и нещата станаха сериозни, промени ли се отношението към теб?

- Това се случи постепенно при мен. Аз винаги съм приемала варненската опера като мой дом. Беше естествено всички хористи и солисти да ме приемат като част от трупата, тъй като на практика аз съм израснала покрай тях - лека полека, с надграждане, с миши стъпчици станах част от тази трупа. С поверяването на всяка следваща главна роля, с всяко следващо малко постижение усещах как започват да гледат на мен по друг начин, което беше хубаво, но и отговорността се повишаваше. В никакъв случай не съм усетила нищо негативно, напротив…

- Има ли колеги, от които си се учила и продължаваш да се учиш?

- О, да, разбира се. Всеки един човек, който срещаме по пътя си ни дава по нещо, учи ни на нещо и ни помага да се развиваме. Хората, на които най-много се възхищавам са световни изпълнители - Ана Нетребко е оперната певица, благодарение, на която се влюбих в операта и си казах - аз искам да стана като нея, тя е неземна. В театрален аспект Мерил Стрийп е най-голямата за мен, а от българските актриси - Невена Коканова. Това са хората, на които толкова много се възхищавам, не само на сцената, а и в живота, защото аз смятам, че най-големите са най-човечни и най-смирени.

- В “Човекът от Ла Манча” са партнираш с един от най-великите изпълнители на родната сцена - Орлин Горанов. Какво беше да работиш с него?

- Имах щастието преди няколко години, първо в “Да пееш под дъжда”, отново на режисьора Борис Панкин, да играя Кати Селдън и там за първи път си партнирах с Мариан Бачев и Орлин Горанов. Беше нещо страхотно. Много е странно, защото аз, когато изпитвам респект към някого се притеснявам и от вълнение много често не мога да си събера емоциите и мислите. При срещата ми с Орлин Горанов и Мариан Бачев обаче и двамата подходиха толкова естествено, почувствах се, все едно цял живот съм била покрай тях. Толкова беше забавно, нямаше го този момент да се чувствах като едно детенце, което е някъде отстрани. В “Човекът от Ла Манча” обаче всичко беше много по-драматично. Там имах честта да опозная и другата страна на Орлин Горанов и Мариан Бачев, не само хумористичната, която познавах до този момент, а и другата - дълбоко хуманната, човешката. Това е един от любимите ми мюзикъли и смятам, че сме го направили точно във времето, в което трябва и сме предали неговото страхотно послание.

-        Доста години си била част от балетната формация „Арт денс“. Помага ли ти това при изявите на сцена?

- Помага ми във всяко едно отношение. Бях на 17 години, когато животът ме срещна с Нина Козина и Никола Маврев - това са главните виновници за съществуването на балет „Арт денс“, в който аз освен че танцувах, но и пеех. Правили сме всякакви шоупрограми на фестивали, на събития, на концерти - във всякакви жанрове - вариете, кабаре, египетски танци, хип-хоп, джаз, мюзикъл. Толкова съм благодарна, че съм преминала през тази школа. Аз съм танцувала като малка в балет „Мелъди“, но спрях заради травма и заради това, че в седми клас ми беше много натоварено. На 17-годишна възраст, с Арт денс започнах на практика от А-Б. Цялата си движенческа култура дължа на тях, но не само това, а и психиката, която изградиха в мен, силата… Те ме научиха да бъда не само танцьор, но и професионалист, който трябва да е не на 100, а на 1000 процента на сцената. За целта ти трябва да се раздадеш в залата на максимум, за да може, когато излезеш на сцената да ти е една идея по спокойно и да си пълен с енергия. На тях дължа самокритиката, издръжливостта - както физическата, така и психическата, които са много важни в нашата професия. Няма значение болен ли си, здрав ли си, със счупен крак ли си - имала съм и такива ситуации, играла съм със счупени костици, разместен глезен, няма значение тъжен ли си, рожден ден ли имаш, сърцето ти ли е разбито… Няма никакво значение, ти си професионалист, ти трябва да излезеш на сцената и да си железен. Годините в „Арт денс“ ме подготвиха за всичко, което сега ми се случва и за другото, което ми предстои. Ние като артисти всеки ден ровим в емоциите си, всеки ден си някой друг, но не всеки път ти е комфортно, понякога се ядосваш на даден герой, защото се разминава с твоите ценности, изживяваш неговите проблеми и не можеш да се отърсиш. Всеки ден трябва да провокираме буквално най-светлите и най-тъмните кътчета от душата си. И в един момент, когато се натрупа и умора, ти нямаш ли психическа издръжливост, неминуемо започва да ти се отразява - на отношението ти с хората от колектива, на отношенията ти с близките. Затова съм изключително благодарна, че от рано съм закалена, въпреки, че смятам, че все още съм в търсене… на себе си… на баланса в емоциите ми… 

-        Какво ти дава и какво ти отнема професията към този момент?

-  Мисля че ми дава наистина всичко… Основно нещата, които не мога да ги получа в живота - всички тези вълшебни светове и ситуации - всеки ден да си някой друг… Буквално животът ми е низ от приказки и е много хубаво… Колкото и да си неразбран от хората около теб, защото ние си витаем в нашия си свят - днес се събуждаш и си Пепеляшка, утре си папагал, вдругиден си Квазимодо, в следващия - Алдонса… Това е едно вълшебство… Обаче… Също така ти и взема неща… Като например времето… Най-ценното… Преди известно време ме заговори една жена, която работи тук на пазара до операта, запомнила ме е от дете, понеже ходя там да си купувам банани и ябълки. Тя ми каза - теб с това ще те запомня, че все бързаш и все нямаш време… Толкова ми стана мъчно, като си дадох сметка, че наистина е така. Приятелките ми и близките ми много ми се смеят когато говорим, защото аз примерно мисля, че са минали 2-3 седмици, максимум месец, а то се оказва, че са минали година-две… Ние сме в такава вихрушка всеки ден на репетиции и представления и наистина нямаме представа за времето. И това важи за всички артисти. И в един момент осъзнаваш, че те годините са минали и колко ценни мигове с най-близките си хора си пропуснал… Никой не ни пита, но понякога всичко наистина си е за наша сметка… Да, най-хубавото чувство е да си на сцената, обаче понякога ми е мъчно, че не мога да отразя други ценни за мен неща. На човека до мен не винаги мога да му дам достатъчно време. Обичам го с цялата си душа, но доста често просто нямаме време един за друг. Хората казват да, вие сте по цял ден заедно, да но ние през това време репетираме, ние работим и вече накрая, в 12 вечерта, когато си лягаме ние сме толкова изморени, че нямаме сили дори да разменим две думи. Много често родителите ми, които са ме отгледали и ме познават толкова добре, ние живеем при тях, когато сме във Варна, но и те понякога ми казват, че нямам време за тях. През годините за жалост доста хора са си тръгнали от живота ми по тази причина - защото нямам време да споделя с тях някакви емоции, излизания, събития - не защото не искам, а защото не мога. В един момент започнах да отсявам хората, които наистина ме обичат и държат на мен. Щом ти не разбираш човек, който ти е сред най-близките приятели, тогава някъде пътищата ни се разминават. Като цяло сцената повече дава, но има и моменти, в които малко взема…

-        Кои са най-ценните уроци, които ти е дала до момента?

- Може би един от най-ценните уроци, който ми даде е, че без значение какво се случва с живота ти и с вътрешния ти свят, публиката не трябва да разбира. Тя си е дошла там в притихналата зала, за да търси приказката, която й е обещана и ние трябва да й я дадем. Зрителя няма как да го излъжеш, той винаги разбира, когато не си честен с него… 

-        Каква е Лилия извън сцената?

- Истинска буря от емоции - предимно позитивни, летящи, спонтанни… Възхищавам се и реагирам на всяко нещо, което се случва с мен или покрай мен, но като цяло все още съм в търсене на баланса. Аз съм зодия везни и би трябвало да е характерно за везните да са по-спокойни и уравновесени, но не, при мен всичко е на сто процента - гледам да е винаги пълно щастие, но натежи ли другата везна, рязко ми проличава. Допреди известно време това ми беше като комплекс, че винаги ми проличава дали съм ядосана, дали съм тъжна, дали съм радостна и щастлива, всичко ми е изписано на челото. Много ми беше гадно, че толкова много се притеснявам, че толкова се вълнувам, че когато ми се плаче плача, че съм толкова открита и уязвима, че преди концерт или спектакъл толкова се притеснявам… В академията една от главните изпитващи ми беше казала - моля те обличай си дълга рокля, че като ти гледам краката как треперят и ме разсейват през цялото време… Спомням си един случай, бях четвърти курс - излизам да пея в академията една невероятна ария от Травиата, с оркестър. Засвирва оркестърът, а в мен толкова много са се насъбрали тези емоции, че една буца застана на гърлото ми и нещата не минаха така както исках, бях много разочарована от себе си, както доста често ми се случва през годините. След това срещнах преподавателката ми по актьорско майсторство Вера Петрова и когато ме попита как е минал концертът, аз й отговорих, че всички са се представили прекрасно но не и аз. Споделих й, че от всички емоции, които изпитвах – моите и на героинята, не съм успяла да се събера и да пея така както искам. Тогава тя ми каза нещо, което осъзнах няколко години по-късно. Каза ми - след време ще разбереш, че това, което смяташ за най-голямата си слабост -  че си толкова емоционална, всъщност е най-голямата ти сила, просто трябва да намериш малкото ключе, за да можеш да контролираш всички тези емоции, които бушуват в теб, защото артистът няма как да предаде дадена емоция, която не изпитва. Факт е, че наистина душичката ми е пълна с такава цветна палитра от емоции. Сега просто остава да намеря това ключе, което се крие в баланса. Благодарна съм на любимия човек до мен, който винаги успява да ми подаде ръка, когато се изгубя в моите емоции и ме издига. 

- Как живеят в главата и сърцето ти едновременно толкова много и различни персонажи едновременно?

- О те са доста, да, понякога осем девет роли едновременно. Много е интересно. Аз по рано неслучайно казах, че всичките си роли ги обичам много, влюбвам се във всяка една от тях всеки път, тъй като те са много различни. Има разбира се и моменти, когато се съберат различни спектакли в кратък период и не е лесно. За сега съм имала само един подобен момент дано не станат повече, когато си отворих очите и започнах да се питам - добре аз сега в кой град съм, къде съм, днес какво играя, коя съм… Въпреки това е много хубаво. До този момент не съм срещнала кой знае колко големи трудности с моята професия, напротив… Щастлива съм, че почти всички роли, които до момента са ми се случили, почти всичките имат нещо общо с мен, а останалите - в търсенето им съм разбрала, че аз притежавам нещо от тях. 

-        След премиерата на „Брилянтин“, какво ти предстои?

- О, предстоят ми много хубави неща. В оперен аспект предстои „Дама Пика“, където ще играя Прилепа, както и „Ромео и Жулиета“, в мюзикълен аспект тепърва също много хубави неща ще ми се случат, но сега не мога да ги разкрия… Знам че най хубавото наистина тепърва предстои.

- Какво би си пожелала от тук нататък да ти се случи?

- На първо място си пожелавам това, което всички си пожелаваме и се е превърнало в клише, но наистина е най-важното - да сме живи и здрави! Пожелавам си всички мечти, които са в мислите и в душичката ми да не спират да ми се сбъдват и то в България и във Варна.

- А на хората какво искаш да кажеш - на тези, които ще дойдат тепърва и на тези, които вече са идвали и познават твоите изяви на сцената?

- Искам да им кажа да идват по-често… На всякакви спектакли… На мюзикъли, на опера, на балет, на театър… Защото ние наистина живеем за това да излезем на сцената и да дадем тези няколко часа на хората, за да се отърсят от всичко, което им е в главата, да им дадем приказката… Най-важното е, че всичко което правим е с много любов, много жертви, много труд, много себеотрицание, пренебрегване на семейство, на празници и делници в името на това да дадем на хората любов и изкуство и да им нахраним душите… Защото когато хората са щастливи, тогава и ние сме удовлетворени и щастливи…