Кирил Йорданов: Можем да си позволим освен реалисти да бъдем и мъничко оптимисти

Без цензура

22-11-2009, 15:32

Снимка:

ОРЛИН ЦАНЕВ

Автор:

ДИЯНА ЖЕЛЕВА

Всичко от Автора

На 9-и ноември 2009 г. потомственият варненски юрист Кирил Йорданов отпразнува 10 години на кметския стол в морската столица на България.

Всъщност по повод на годишнината не гърмяха тапи на шампанско и фойерверки. Вместо това кметът е посветил първите дни на ноември на сериозна равносметка. За свършеното. За несвършеното. За победите. За загубите. За жертвите, които високата позиция налага. За прахосаните нерви и спечелените победи. За политическите игри и мястото им в чистото управление. За изпитанията и улесненията, които кметският стол налага, граби и предлага.

В края на 90-те години на миналия век той получи първия си вот на доверие от морските хора като независим кандидат, подкрепен от левицата и дузина малки формации. Тогава опонентите му казаха, че се е изстрелял на кметския стол неочаквано и за самия него и благодарение на нежеланието на Варна да влезе под управлението на действащия по онова време областен управител и лидер на СДС Добрин Митев. Дали твърдението е истина или не съвсем е въпрос, който винаги ще е удобен за упражнения по политическа риторика.

Фактите обаче са няколко: Есента на 1999 г. сложи края на ерата „синя Варна”. В последвалите два местни вота Йорданов получи безапелационна подкрепа от съгражданите си. За да пресече финала на първото десетилетие от новия 21-и век с признанието и на най-отявлените си врагове, че същата онази смутна есен на 1999 г. на практика е сложила началото на цяла управленска ера „Кирил Йорданов” край морето.


Безспорно има символика във факта, че точно 10 дни след юбилейната дата на 10-ата година кметуване Кирил Йорданов застава пред екипа на най-младата медия в града. Дали ние имаме нужда от неговия опит или той от нашия непредубеден поглед към събитията - минали и бъдещи? Може би и двете, защото в крайна сметка последвалите въпроси и отговори нямат нищо общо с традиционния хепибърдеизъм, заливащ медиите при всяка кръгла годишнина.

Преди да започнем официално интервюто, тествам рефлексите на събеседника с най-пресния, упорито тиражиран в последните месеци слух: Кметът Кирил Йорданов ще е кандидат за президент. Въпросът ни среща снизходителната усмивка на човек, свикнал периодично опонентите му да го „пращат” я посланик, я министър, я нещо не така ласкателно и в другия житейски полюс. И започваме разговора под условието, че камъкът си тежи на мястото, а отговорите на всеки въпрос идват с времето си - тогава, когато е потребно.

- Г-н Йорданов, какво виждате, като хвърлите поглед през рамо към отминалите 10 години? Успя ли Варна да се раздели с ориенталския си вид от зората на демокрацията и да добие облика на град, достоен да е източна граница на ЕС?


- Отговорът на този въпрос ще обясни ясно желанието ми да бъдат събрани документалните филми за Варна, запечатали развитието й в последните 20-40 години на 20-и век. Смятам, че те ще дадат възможност по перфектен начин да видим града си такъв, какъвто беше и какъвто никога повече няма да бъде. Оказва се наистина, че е чисто човешко качество в кратко време да започнеш да приемаш новостите като даденост. Включително и при мен е така. И аз, като всеки варненец, много бързо започнах да ползвам придобивките, които постигнахме, без да се връщам към въпросите за това кое, как и на каква цена се е случило. А това, само по себе си, е странно, защото всички тези неща са минали буквално през живота ми – от идеята, през проекта, до реализацията му, пускането му в експлоатация и всички съпътстващи тези периоди одобрения, неодобрения, натиск и пр. Щом при мен е така, значи това е валидно за всички.


- Искате да кажете, че човек по природа си е неблагодарен и не помни кой какво е сътворил?


- В никакъв случай не твърдя подобно нещо. Ще ви дам пример пак със себе си – от 10 посещения в Детския кът на езерото със сина ми в 9 от тях приемам тази зона за даденост и само веднъж, и то най-често по конкретен повод, си спомням колко ужасно място беше това през 2000 г. Тогава там пребягваха плъхове, а езерото беше просто тиня. След като преминах през обвиненията, че ще правя там кебапчийница,  бар, ресторант и какво ли не, сега на същото това място има приказен кът за забавление на децата ни. Знам, че той трябва да е още по-хубав, но това е друг въпрос. Само илюстрирах онова, което е валидно за всички обекти, изградени през тези 10 години. За да не е нужно в детайли да припомням сагата около градинката Севастопол, Понеделничния пазар, пробива „Левски”, който в подозренията на някои беше план за жилищна кооперация, а не за път, пешеходната зона на „Сливница”, която варненци и гостите на града вече ползват, но бе оплюта за това подходящо или не е времето, в което я правим и пр.


- И от позицията на времето, как смятате, струват ли си всички тези неизбежни фази на оплюване и отричане?


- Ами те явно са част от нещата. Моят анализ, извън този контекст, показва, че малко струващите обекти понякога са по-удовлетворителни от скъпите. И това е логично – скъпият проект винаги е част от още по-голям такъв, което пък налага поетапно реализиране – заради мащаб или липса на финансиране. Много подходящ пример е това, което стартирахме преди 3 г. с кръговото на ул. „Атанас Москов”. После изградихме кръговото до БМФ. Междувременно правихме разширението до Е.он на ул. „Девня”. На пръв поглед тези дейности нямаха нищо общо и за хората изглеждаха разхвърляни и създаващи им неудобства периодично. Сега обаче и с невъоръжено око на неспециалист се вижда, че първоначалният замисъл е бил мащабен и далновиден, за да разполагаме с обходен околовръстен крайезерен път, който ще облекчи значително трафика в града. Същото се случваше и с осветлението през годините, и със спортното строителство – в различните му разновидности, и със социалната политика. За себе си мога да ви кажа категорично, ако се върна назад, всичко свършено несъмнено си е струвало и времето, и силите, и работата, и средствата. И веднага ще дам пример и то със задръстванията, които безспорно остават проблем за града ни: Едва ли помни някой промените, които направихме от дома за красота „Лазур” към Червения площад, разширенията, които бяха реализирани, промените на транспортната схема, пускането на двоиците еднопосочни улици, зелената върна, новата организация на „Сливница”, „Княз Борис І”, разширяването на Червения площад, на улиците „Колони" и „Шипка”, на бул. „Мария Луиза”. Ако хипотетично върнете старото положение, при тази интензивност на движението, как мислите – дали би било възможно движението днес при старата конфигурация.


- Най-вероятно – не.


- Би било абсолютно невъзможно. Това имах предвид, като казах, че като че ли от дистанцията на времето неусетно метър по метър, квадратен метър по квадратен метър, нещата в града са се променили. Смятам – към добро. Защото не мисля, че някой може да си изкриви душата и да твърди, че му липсват бараките, които бяха буквално навсякъде – край Катедралата, на Козирката, около Юнашкия салон, на Ларгото, в Морската градина, на жп гарата, край Дома на архитекта, на Понеделничния пазар, по ул. „Дрин”, на „Севастопол”. Днес, аз съм доволен, че там има зелени площи, детски площадки и улици. Точно колкото съм доволен, че успяхме да отворим още 1600 нови места в детските градини, да ги ремонтираме с европейски пари. Същото сторихме с училищата, подменихме мебелите, осветлението.
И от позицията на времето, и в условията на криза, която безспорно затруднява работата на всички ни, ще си позволя да кажа, че всичко опира наистина до пари, но освен тях са нужни воля и сила, за да се случват нещата, въпреки много сериозната съпротива, която срещат. И това е валидно във всички направления, в които работим. Но съм доволен, че въпреки това можем да се похвалим с работещи програми, които страната ни сега въвежда. Имам предвид социалната политика, обществените ни съвети, възстановеното училищно здравеопазване, стартирането на общинската програма „ин витро”, програмите за борба с агресията сред подрастващите, с наднорменото тегло и гръбначните изкривявания при децата и всички форми на превенции, които сме наложили.


- Къде остават в този ритъм семейството, домът, многото хобита, които поддържате?


- Истината е, че синът ми стана моят истински органайзер – на времето, приоритетите и натоварванията. Няма да лъжа, че цената на този работен ритъм е висока и е почти изцяло за сметка на отсъствията от къщи и в ущърб с личния комфорт. Но аз наистина не спекулирам, като казвам, че синът ми Петър ми създаде организацията на живота, който живея в момента. Получи се почти магическо удобно съчетание – във времето, което отделям за него, се отдавам на своите спортни страсти. Защото за него времето, в което сме заедно, е почти изцяло изпълнено със спортни занимания.


- Острани нещата изглеждаха като връщане към младежките занимания на един мъж на средна възраст?


- Сигурно, само че всичко започна от мига, в който Петър застана зад колелото си и направи първия си опит да смени задната гума. Не можеше още да говори, но ме доведе да помагам и после се качих с него. Същото се повтори и с картинга. А нататък е ясно – апетитът идва с яденето.

- Значи той дели времето на учене и спорт с баща си, а вие – кметските задължения и спорт по мъжки със сина?

- Най-общо така, но не е толкова просто. Майка му, моята съпруга, има сериозни резерви около екстремните спортове, които ни изкушават и двамата. Затова търсим форми и начини да бъде с нас и да стане съпричастна към заниманията ни. За да сме заедно и да дадем възможност на детето да реализира потребностите си в присъствието на двамата си родители. Това според мен е участта на всеки родител – независимо какво работи и между какво и какво трябва да разпределя времето си. Тревогите за безопасността на детето, стремежът да му дадеш всичко, да вършиш работата си и да си до семейството си – това е начинът на живот, който всички ние водим.


- Само че при Вас повечето неща стават под прожекторите на публичността. Не е ли уморително?


- Понякога е направо изтощително. Но това е положението.


- Политическият жаргон определя един кмет като човек със собствена партия, когато изкара един мандат. Вие сам сте казвали, че първият мандат е опознавателен, във втория се поставят основите, в третия се върши същинска работа. А в четвъртия?


- Предизвикателствата пред един кмет постоянно растат.


- Кои са основните пред Вас в момента – на два мандата и половина?


-  Във времето сме стартирали редица проекти и те трябва да бъдат доведени до край. Истина е, че има изоставане в момента. Истина е, че не се очертава онова финансиране, което ще позволи асфалтиране на всички улици в града. Не ме удовлетворяват и темповете, с които движим инфраструктурни и канализационни проекти. Новият Общ устройствен план на Варна също е предизвикателство – за мен и за града ни. Инициативни комитети са вперили взор в мен. Десетки варненци – несдружени в никаква структура – също. Работата ми тук обаче е основно организационна – по възлагането за изработка на плана и плащането. Еднолично обаче в минимална степен мога да влияя върху окончателния вид на новия ОУП. Много различни специалисти са ангажирани с него. Той преминава през Национален експертен съвет /НЕС/ и съгласуване във всички министерства.  Затова окончателният му вид не бива да се приема като моя лична изработка, той е резултат от съгласувания и виждания на много специалисти и ведомства. Тази е и причината да смятам, че не бива да се предричат нещата, които ще се случат в новия ОУП. Сигурен съм, че в целия този сложен процес по изработването му ще настъпят разумни корекции и обрати в него.


- Не ми отговорихте обаче след два мандата и половина как изглежда управлението на един град като Варна?


- Нещата са различни за всеки. За мен изглеждат така: Проблемите са ясни и искат средства и сили за решаването им. Което ще рече, че човек трябва и физически, и морално, и интелектуално да е на нивото на проблемите. Управлението, поне кметското, е процес, в който човек трябва да е безрезервно готов и да е на нивото на очакванията. Другото е аритметика, за която няма място. Както няма място да си налагаш граница за натоварване и отдаване. Трябва да си готов да работиш на принципа колкото-толкова. Умората няма място нито за секунда. Поне при мен е така – работата и бъдещите проекти са много силен мотив всеки ден.


- В условия на световна криза обаче няма ли опасност Варна да се върне опасно години назад?


- Връщане и спад безспорно има, въпреки че ние не сме ги усетили с пълна сила. Смятам, обаче, че в 10-ата година работа сме стартирали изключително многообразни дейности – в направления култура, образование, здравеопазване, спортно строителство, инфраструктура. Т.е. свършена е много работа и фатално връщане назад не би трябвало да ни очаква. Много съм притеснен за 2010-а г., затова стартираме много амбициозни и различни проекти. Времето ще покаже каква част от тях ще реализираме. При всички случаи обаче, дори спадът да е факт и да е сериозен, няма да ни отведе в 2000 г. Защото имаме възможност да стъпим на изграденото.


- Прави ми впечатление, че на 10-ата година от кметуването си сякаш говорите по-спокойно за натиска, под който работите. В началото се палехте кажи-речи от нищо - когато опонентите на политиката Ви критикуваха проекти, действия или бездействия на екипа ви. На какво се дължи това – помъдряване, обръгване или нещо друго?


- Човек неизбежно помъдрява в годините. В началото, права сте, реагирах спонтанно и бурно. Тогава смятах, че има недоразбиране на очевидни неща. Сега обаче ясно съзнавам, че очевидното е ясно за всички, но в природата на политическата страна на демокрацията е да се измества центърът на тежестта. Това всъщност е различното в схващанията ми. И днес реагирам на това,  въпреки че знам разликите в причините за критика на всеки, който ги отправя. В нашите условия и в историческия опит на страната ни, а и не само у нас, политическият опонент се счита длъжен да представи реализирането на един проект, който би донесъл дивидент на противника му така, че, ако не 100% отрицание, той да породи поне съмнение за целесъобразността му. Ако не се получи – задача № 2 е поне да бъде снижен и неглижиран ефектът от стореното. Това е простичкото ми тълкуване на политическото поведение спрямо работата – моята и на екипа ми през тези години. Но това не е страшно. Особено, когато нещата се случват и градът се променя към добро.


- А има ли страх у вас в 10-ата година управление за това как определят работата ви днес хората, които три пъти ви изпратиха в кметския кабинет?


- Нормално е да има движение и сред тези хора. Нормално е да е настъпило неодобрение сред мои доскорошни поддръжници поради несбъднати очаквания. Точно толкова логично е хора, които не са ми вярвали и не са ме одобрявали, да са променили нагласите си и да съзират надежда в действията ми. Няма място за страхове в тези неща. Аз знам, че правим всичко, което моментът ни позволява. То несъмнено е недостатъчно за онова, което Варна заслужава, и онова, от което има потребности. Но, мисля, че въпреки кризата и всички затруднения, можем да си позволим освен реалисти да бъдем и мъничко оптимисти.