На днешния ден Духът Господен е приел образа на гълъб и е слязъл от небето върху Христос, докато Йоан го кръщава във водите…

В 7.30 сутринта, на самия варненски бряг, слънцето се мъчеше да надникне зад облаците. Сякаш и на него още му се спеше. Облаците, напомняха на много пухкав и много топъл юрган – от онези, които обичаме най-много през студените зимни сутрини. Резултатът – човек, движейки се по брега, става свидетел на няколко изгрева. Изпече, после се скрие, за да изпече отново. Дори своето събуждане слънцето обръщаше на игра. Просто защото денят се очертаваше прекрасен.

А морето – в този час то още сънува. Нали сте виждали човек по време на сън. От време на време простенва нещо, понадига се, обръща се, мърмори си. И вълните – кротки, тихи и току от време на време нещо ги повдига. Чува се леко изпляскване и морето прави малка стъпка на пясъка. После се оттегля – също като сънуващ, който разбира, че галещите лъчи на слънцето са приятна илюзия, но му се иска отново да заспи, за да се къпе в тях.

В 7.32 вече имах идея да се гмурна в изгрева, за да извадя от там своя кръст. И, странно, Божия дух ми се яви не като гълъб, а като бял лебед. Завладя ме онова вдъхновение, което в такива моменти те кара да се запиташ дали духовната ти храносмилателна система е в състояние да поеме толкова дарове. Глупости, храносмилателна – вдъхновението винаги е било покана за безкрай. Иначе досега да се е намерил човек, който да му очертае границите с цел опитомяване.

Гмуркането продължи. Кръстът ми бе хвърлен някъде в дълбоките слънчеви лъчи. Оставих съзнанието си да движи по сутрешната слънчева пътека. Така стигнах до разбирането, че красотата се крие в простите неща. За пореден път го разбираш и продължаваш напред.

Лебедите – появиха се много - оглеждаха един друг изгрева в очите си. Движеха се по повърхността на водата сякаш с помощта на слънчевите лъчи. И толкова спокойно, колкото може само природата да осигури това усещане. На човек му се иска да е като тях, но не е задължително, защото гледката на танцуващи по повърхността на морето лебеди е награда за сетивата. И морето…

… морето по брега на Варна сякаш се правеше на заспало. Усетих го, когато го приближих. Няколко кротки вълни тръгнаха да се закачат. Но най-голямото удоволствие бе в момента, в който клекнах и изравних погледа си с хоризонта. Изгревът, облаците, лебедите и плоската повърхност – бяхме като планети, наредили се в една линия. Казват, че било знамение. Да, беше, защото в този миг ти просветва, че си част от тази природа.

Е, не намерих ли своя кръст. Не е въпрос, а доказателство. Защото в крайна сметка кръстът е мястото, от където можеш да се отделиш от земното. И как при това море и този изгрев да не иска да литне човек.

8.23 – до първа буна кипи трескава подготовка за хвърлянето на кръста. Тонколони, кабели и много чистачки, които метат алеята. Скоро ще се събере народ, духовни хора, популярни лица. Събират се и зрители, искат да разберат кой е щастливецът. Морето и то се е подготвило за ритуала – с изчистени от изгрева вълни и облагородено от танца върху водата на лебедите.

Слънцето се бе издигнало. Наближава 9.00.