Предишните й драматургични текстове „Малка пиеса за детска стая” и „Тихи, невидими хора” са оазис, в който действието се случва не извън персонажите, а в магическото изричане на онези думи, предчувстващи постигането на хармонията. За втори път се случва красива среща между Яна Борисова и режисьорът Галин Стоев. Екипът от периода на „Малка пиеса за детска стая” е същият, допълнен с един рядък даимант-актьорът Владимир Пенев, който чрез персонажа си (диригента Гарабедян) влива своя стихия в приказката за четерима приятели, копнеещи по изгубения Рай, сътворен в малък макет за градина с много цветя и японски фонтан. Соня, Филип, Виктор, Фани и Гарабедян не воюват по между си, не изгарят в драматични страсти, те са постигнали някаква светлина, която обменят по между си и създават нов свят-лишен от писъци, суета и безпричинно мърморене. „Приятнострашно” е спектакъл за малките неща, които все по-осезателно липсват в общуването ни. Той е като антикварна холандска роза, която предопределя смисъла от създаването на една градина, отредена за Фани и нейните приятели. Там те ще си спомнят света, когато в съзнанието им настъпят белите петна на забравата. „Приятнострашно” ви очаква на сцената на Кукления театър (6,7,8 юни) само на МТФ „Варненско лято” 2010! Предлагаме Ви приятнострашната блиц среща с режисьора Галин Стоев.

- Кое е приятното и кое страшното при повторна среща с драматургията на Яна Борисова?

- Приятното е възможността да общувам с Яна и актьорите, които са в екипа, а страшното е съмнението дали тази приятност би могла да бъде споделена чрез спектакъла ни със зрителите. Когато забравим за страшното, прогоним го в ъгала, нещата се подреждат от само себе си и комуникацията започва да тече свободно, в този момент настъпва и приятното.

- Яна Борисова казва, че „Приятнострашно” е текст за нюансите на чувствата. Имаше ли някакъв нов нюанс или цвят при работата Ви с екипа, в който се включи и нов актьор-Владимир Пенев?

- Владо влезе съвсем естествено в тази конфигурация. Това, което трябваше да му напомням, но то не се отнасяше единствено за него бе, че соловите изпълнения не са най-добрият начин да участваш в подобно включване. Работил съм с тези актьори и преди, те ме познават под една или друга форма и този път успяха да спазят и развият изискването ми в посока, в която изпращат общи сигнали към зрителите и мисля, че го правят доста добре.

- Успяха ли актьорите от „Малка пиеса в детска стая” при следващата си среща с вас и драматургията на Яна Борисова да обогатят своята надстройка от съвместната ви работа?

- С удоволствие наблюдавах как те успяха да се отказват все повече и повече от стари актьорски рефлекси. Това е много важно за актьори, работили много дълго в тази театрална система. Ето например адмирирам Стефан Вълдобрев, който дълги години прекара в Театъра на Българската армия като актьор на щат, без да се пропие, успя да напусне тази трупа, замина за Прага, учи кино там. Върна се, започна да се занимава с кино и отново влезе в актьорстването, като предложи игра, която не предполага да си бил 10 години в контекста на свят, който може да изтрие спонтанността ти като актьор и да те вкара в един модел, който може би не е твоя. Подобни движения у актьорите много ме вдъхновяват.

- Ако актьорите са вдъхновение за драматурга, какво са те за режисьора Галин Стоев?

- Режисьорът е принципно обречен да се изразява чрез актьорите, той няма друг начин. В България често се избира модел на конфронтация или подтисничество, но това е стар модел на режисиране и според мен той отмира постепенно, защото не дава задоволителни резултати. Този модел на отношения никога не ме е вълнувал, защото актьорите за мен са партньори.