В петък (17 декември) популярната марка за дрехи Takeshy Kurosawa ви кани в Комикс клуб на първото по рода си парти Made In Italy.

Музиката ще е от DJ Balthazar, JackRock и Impresslava, а първите 100 посетители след 00:00 ч. ще получат подаръци от Takeshy Kurosawa.

Очаквайте една прекрасна вечер със стил и много изненади!

Безплатен вход до полунощ, след това - 5 лв.

Повече инфо на страницата на събитието във Фейсбук.

В събота (18 декември) Амстердам идва във Варна в лицето на трима холандски топ диджеи - Mchiel Tettero, Little Stew и Assie

Подгрявка от Kidd Gerry, която ще празнува и своя рожден ден!

Безплатен вход до полунощ!

Още на страницата на събитието във Фейсбук.

За резервации: 0878 120 712. Официално афтърпарти и на двете вечери - в клуб LaPlaya.

"След дълго и внимателно обмисляне на двете страни, ние решихме да прекратим брака си", съобщиха двете звезди вчера, чрез чрез публициста си Мередит О'Съливан.

"Започнахме отношенията си с любов и с много любов и доброта ги прекратяваме. Макар че не очакваме уважение на личния ни живот, със сигурност би било оценено", казаха те.

26-годишната актриса и 34-годишният актьор се сгодиха през май 2008 г. и сключиха брак през септември.

Двамата запазиха в тайна сватбата си, съобщиха малко детайли около нея и рядко се появяваха публично заедно.

Сред последните проекти на Йохансон са "Iron Man 2" и "Той не си пада по теб" (He's Just Not That Into You).

Рейнолдс се появи със Сандра Бълок в лентата "Предложението" (The Proposal) и е в главната роля в "Зеленият фенер" (Green Lantern), който ще тръгне по кината през следващата година.

Изданието коментира становище на министъра на външните работи Николай Младенов, според когото докато не се съгласуват някои въпроси между двете страни, няма условия за подписване на предложения от България договор за приятелство и сътрудничество.

До това заключение министърът стигнал, след като се запознал с македонските искания, свързани с проектодоговора, информира БНР.

Опозиционният вестник смята, че "отношенията между българското и македонско правителство са почти замразени".

Сега, когато е ясно, че Македония се отдалечава от преговорите с Европейския съюз, вместо да се доближава до тях, вероятно оценката в София е, че е по-добре и договорът да бъде оставен за други времена, пише още скопският вестник.

Децата са вложили много енергия, свежи идеи и усмивки в своите невероятни филми, анимации, фотографии и плакати.

Младите творци работиха неуморно, за да ни поведат през своите светове чрез тяхната магия.

Присъствието не е задължително, но е наложително!

Ще видите:

две продукции на „Лудия професор”

A light sea
Ако ви спре тока и имате пълен дефицит на идеи, ще ви сменим крушката и ще ви светнем в правия път.

Фреш за sveji идеи
Eдно задълбочено проучване върху историческата връзка между ябълките, цицината и фреша.

Котка & Mi6ka
Историята на две млади художнички и дигиталната гонка.

Една чаша
За разликата между боклука, еднократната употреба и човека.

Закачлива есен
Една история за малката четка, статива и голямата любов.

Фотооко - ръжда и брилянтин
Варна през обектива – морска, сива, цветна, красива и мръсна, на релси, от високо и дълбоко.

Еко и всичкология
Sveji идеи и много фантазия през неограничените възможности на графичния дизайн.

Среща с авторите – 16-и декември 2010 г. от 19.30 часа в артасалона на Радио Варна – графичен дизайн, фотография, анимация, видео.

Изложбата е изцяло с благотворителна цел.

Със средствата от дарения и откупки ще финансираме следващите етапи от обучението на децата.

"Тук имаме благодарна публика, имаме красив град, имаме и нашата обич", изрази радостта си, че турнето на ФСБ започва от Варна Румен Бояджиев.

В огромната зала почти нямаше свободни места. Феновете на ФСБ най-после дочакаха концерта им във Варна.

Хора на всякаква възраст присъстваха. От 5 до 65-годишни.

Сякаш обаче тези, които са били на по 20 години, когато са чули за първи път песен на ФСБ, бяха най-ентусиазирани.

След 20 години Румен Бояджиев, Константин Цеков и Иван Лечев се завърнаха триумфално на сцената с нова музика и грандиозен концерт.

ФОТОРЕПОРТАЖ »

50-членен екип се погрижи за зрелищното шоу.

На огромна видеостена на сцената се въртеше мулимедия, включително и стари кадри на групата, подготвена от Румен Бояджиев.

Звукът и акустиката в залата бяха на високо ниво, осветлението беше впечатляващо, както подобава на невероятната музика, която чуха варненци.

Групата свири предимно парчета от новия си албум - първият от 23 години насам.

Песните звучаха едновременно съвременно, но и носеха духа на ФСБ.

Много качествена и богата музика и невероятните гласове на Косьо и Румен - беше незабравимо! Дори Иван Лечев се включи няколко пъти с вокали.

Легендарният китарист, разбира се свири и на цигулка и смени поне 4-5 китари по време на концерта.

Две от тях, са правени ръчно от варненеца Константин Щерев, който живее в Лондон. Лечев му благодари от сцената и му каза, че го обича като брат.

Щерев е благодетелят на албума им, който съдържа 16 нови парчета.

Разбира се, най-много вълнения предизвикаха вечните хитове "Обичам Те Дотук", "Високо", "Отговор (Защо Ме Обичаш)", "Не Така", "Пак Ще Се Прегърнем", "Няма Как".

Три пъти се връщаха на сцената легендарните музиканти. Първият път, разбира се, беше предвиден.

Не може без бис! Тогава музикантите представиха младите гост изпълнители.

Освен легендарното трио, концертът имаше още 6 гост музиканти, така дори старите песни с нови аранжименти звучаха по-богати от всякога.

На барабаните свириха младите наследници на ФСБ - Румен Бояджиев - син и Стефан Цеков.

Николай Копринков беше на втората китара, Ивайло Звездомиров - на баса, Константин Илиев на клавишни, а Борислав Бояджиев се справи перфектно с перкусиите.

След като слезоха от сцената обаче, публиката не спря да иска "Още! Още! И ОЩЕ!".

Тримата се завърнаха, но само за поклон. Публиката не престана с аплодисментите и виковете!

Още не бяха изпълнили "След 10 години"!

Концертът не можеше да приключи така! След 5 минути викове, ръкопляскания, от които ни заболяха ръцете, те се върнаха!

"Трудни сте", каза Бояджиев, сядайки на стъпалата на сцената, с акустична китара в ръка.

Явно наистина мислеха да си ходят, защото дори микрофоните им бяха изключени.

Към Румен се присъединиха и Иван и Косьо и част от другите гост музиканти.

Разбира се, засвириха "След 10 години", но вокалите бяха изцяло на публиката. Цялата зала изпя песента, любима на поколения българи.

Невероятен концерт на световно ниво, енергия, музика, шоу, нямаше нищо излишно и нищо недостатъчно!

Едно необикновено усещане за историческо събитие беше изпълнило залата.

Това завръщане беше очаквано толкова дълго време.

Навярно от суеверие, не искаха да изпълнят "След 10 години", коментрираха варненци, на излизане от залата.

Пожелаваме си да не чакаме толкова дълго за следващия концерт! Винаги искаме още от ФСБ!

В памет на Ленън ще има серия от мероприятия през декември.

Благотворителен концерт в памет на покойния музикант е насрочен за 12 ноември в Ню Йорк.

В него ще участват знаменитости като Джексън Браун, Пати Смит, Синди Лопър, Ейми ман, Шелби Лин. Приходите от концерта, който ще е в театър "Бийкън", са в полза на фондацията "Да свирим за промяна", която се бори за мир с музика.

Мечтателят

Роден в смутните времена в навечерието на Втората световна война и трагично застрелян при странни обстоятелства през 1980 година, Джон Ленън прави невероятен пробив с една от най-великите групи на 20 век The Beatles.

Джон Ленън е роден на 9-ти октомври през 1940 година в Ливърпул, Англия. Името му е свързано колкото с музиката, толкова и с глобалната кауза за мир на планетата.

Баща му отсъства по време на раждането му, защото е на фронта. Когато Джон е 4-годишен родителите му се развеждат. Майка му се чувства неспособна да се грижи за него и го поверява на леля му Мими. По-късно Ленън пише в песента Mother:
"Mother, you had me,/ But I didn't have you,/ I wanted you,/ You didn't want me..."("Майко, ти ме имаше,. но аз не имах теб/ исках те, но ти не искаше мен...")

Детството на Джон е трудно заради отсъствието на родителите му, а строгите правила на леля му развиват бунтовническия му характер. В училище предпочита да рисува карикатури и да скицира. Мести се в художествено училище, а по-късно се появява и страстта му към музиката.

Моли леля си за китара, но тя отказва да харчи парите си за „глупости“.

Когато е 16-годишен Джон Ленън възстановява контакта с майка си. Учи се на банджото си и първата песен, която научава, е „That'll Be the Day“ на Бъди Холи.

През 1956 г. майка му му купува китара и Джон създава първата си група Дъ Куоримен, заедно с приятелите си Пит Шотън, Найджъл Уали и Айвън Воугън.

На 6 юли 1957 Джон се запознава с Пол Маккартни по време на концерт на Дъ Куоримен.

През 1958 г. Ленън пише първата си песен — Hello Little Girl, която впоследствие записва с Бийтълс и е издадена в албума Anthology 1. Същата година майка му е прегазена и загива.

Извън рамките на "Бийтълс", през 1964 година Ленън издава последователно два сборника съчинения, наречени "In His Own Write" и "Spaniard In The Works".

Междувременно участва и в комедията на Дик Лестър "Как спечелих войната" (How I Won the War, 1967). Във филма Ленън носи очила с кръгли стъкла, който стават негова запазена марка и до ден днешен са известни, като "джонки".

Джон Ленън има два брака — със Синтия Пауъл от 1962 до 1968 г. (от който има син Джулиън) и с Йоко Оно от 1969 до смъртта си през 1980 (от който има син Шон)

Джон Ленън започва самостоятелна музикална кариера едва през 1968 година, когато излиза Unfinished Music, No 1: Two Virgins With His New Lover, Avant-garde Artist Yoko Ono.

Нестандартното творение провокира, заради обложката, на която Джон и Йоко Оно са снимани голи.

С Йоко Оно организира протест в леглото по време на медения си месец през 1969 г. Те канят журналисти в хотелската си стая като демонстрация на несъгласие с войната във Виетнам.

Джон и Йоко сключват брак в Гибралтар на 20 март 1969 година. Още през медения си месец двамата се включват в редица политически демонстрации за мир.

Малко след това излиза и втората част от незавършената музика на Ленън със странното заглавие Life With The Lions and The Wedding Album.

През есента на 1969 г. Джон Ленън се завръща към лайв изпълненията на сцената в Торонто.

Заедно с него са всички от Plastic Ono Band – съпругата му Йоко Оно, китаристът Ерик Клептън, басистът Клаус Фоорман, и барабанистът Алън Уайт.

По същото време излиза сингълът "Cold Turkey", в който Ленън разкрива трудната си борба с хероина. Редом с това той призовава за мир и протестира срещу

Британската намеса в Биафра и Американската интервенция във Виетнам.

Преди излизането на "Cold Turkey" Ленън замисля да напусне окончателно Бийтълс, но за момента се въздържа да оповести това публично. Заедно с жена си Йоко Оно той се включва в поредната кампания за мир под надслова War Is Over! (If You Want It!).

През февруари 1970 г. на фона на обтегнатите отношения между Ленън и останалите от групата излиза популярният сингъл на британеца "Instant Carma". В същото време Пол Макартни публично заявява, че The Beatles се разпадат.

Джон Ленън напуска Великобритания в началото на 1971 година и се мести в Ню Йорк. Малко преди това на музикалния пазар е още една от песните на протеста – "Power To The People". В Съединените щати Джон издава албума си "Imagine", който бързо става хитов и обикаля света.

Ленън и съпругата му не обръщат гръб на политическия активизъм и следващия двоен албум "Sometime In New York City" е пропит от вълната на протеста. Записът излиза през лятото на 1972 година под силните удари на музикалната критика.

Спорната политическа дейност на Джон Ленън амбицира американските имиграционни власти, които отказват да издадат зелена карта на певеца. Причината е досието на Ленън, страниците на което са опетнени от присъдата за притежание на марихуана от 1968 година.

По-късно, през 1973 година, Джон Ленън дори е призован да напусне страната. Слага се началото на дълга публична война с официалните власти, резултатът от която е албумът "Mind Games".

Джон Ленън и Йоко Оно се разделят през 1974 година и британецът отлита за Лос Анжелис, където е в компанията на звезди като David Bowie, Elton John, Хари Нилсън и Ринго Стар. По това време е издаден албумът "Walls and Bridges", от който хит сингъл става песента, написана заедно с Elton John, "Whatever Gets You Trough The Night".

Той отпразнува края на войната с американските имиграционни власти през 1975.

Именно Elton John успява да събере отново Йоко Оно и Джон Ленън. Последното лайв изпълнение на Джон Ленън преди трагичната му гибел е в концерт на британския певец.

Пролетта на 1975 година Джон Ленън издава колекция от стари рок парчета под името "Rock&Roll". С излизането на албума Ленън отпразнува и края на войната си с американските имиграционни власти. Върховният апелативен съд на Съединените щати отхвърля заповедта за депортиране и Джон Ленън получава зелена карта.

Краят на музикалната кариера на Джон Ленън идва с участието му като текстописец в парчето на David Bowie "Young Americans". След това измореният баща и съпруг решава да се отдаде само и изцяло на своето семейство, в чийто състав се появява и Шон Ленън, който по-късно тръгва по стъпките на баща си и е активен музикант и днес.

Семейната идилия не продължава дълго. Ленън се връща към музиката през 1980 година, когато подписва договор с компанията Geffen Records.

Албумът "Doubl Fantasy" излиза през ноември същата година благодарение на усилията на Ленън и съпругата му. От него е и сингълът "Just like Starting Over".

ДНа осми декември 1980 година Джон Ленън е застрелян в Ню Йорк, докато отива с жена си Йоко Оно към звукозаписното студио. Убиецът му Марк Дейвид Чапман отправя към него пет изстрела с пистолет и търпеливо изчаква полицията, докато чете „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Ленън почива по-късно в болницата.

Марк Чапман получава доживотна присъда.

Трагичната гибел провокира масови протести и мълчаливи демонстрации по цял свят. Звездата на бийтълсите хвърля в истерична скръб цялото т.нар. "хипи" поколение, родено през 40-е и 50-е на 20 век.

* "You may say that I'm a dreamer/ But I'm not the only one/ I hope someday you'll join us/ And the world will be as one" (Може да ме наречете мечтател/ но не съм единственият/ надявам се някой ден да се присъедините към нас/ и светът ще стане едно цяло) - цитат от една от най-известните солови песни на Джон Ленън "Imagine" (1971 г.). Това е официалната песен на правозащитната организация "Амнести интереншънъл".

Трябва да призная, че съм в лошо настроение... И така вече 40 години.

С възрастта от време на време трябва да избираш с кого да воюваш. Когато си млад, воюваш с всички. Ти  си като боец на ринга, биеш се с  всеки, който  излезе срещу теб. С годините осъзнаваш: това не си струва усилието, потърпи, докато не започне монтажът.

Като че ли сега съм станал по-мек, защото  най-после в началото на 1990-та мнозина в Холивуд харесаха това, което правя. След 20 години те признаха: „Той все още е жив. Той засне много неща  и при това не лоши. Не донесоха печалби в онова време, но бяха добри.”

Оказа се, че когато ми  бяха нужни пари, почти във всяка студия се намираше някой, който да ме харесва. И така аз престанах да се боря.

Може би греша, но ми се  струва, че с годините се научаваш да мислиш преди да действаш.

Когато снимах „Казино”, мразех Лас Вегас. На вас може да ви харесва Вегас, но това е място на изключителна  алчност. Той винаги е бил като отражение на Холивуд, отражение на американската култура. I can’t get no satisfaction, както пеят Rolling Stones. Още, още, още и още. Безгранична лакомия,  докато не погълнат всичко. И това мое отношение се вижда във филма.

По време на снимките на „Разяреният бик” (1980 г.) аз едва не умрях от кокаина, но по волята на съдбата всичко завърши добре, не умрях  и довърших филма. Беше ми все едно какво ще се случи с него след това, просто вложих в него всичко. Бях толкова зъл. Но това беше продуктивна злоба. Знаех, че този ще бъде последният ми филм. Чувствах, че в режисурата за мен няма повече място. Особено в Америка.

Злобата  е заложена в самата природа на човека, ако си жив, ти си зъл. Злобата може да бъде деструктивна, може да стане причина за убийство, може да те изяде отвътре. Но в същото време тя може да бъде и конструктивна.

Моят проблем е в това, че искам да правя всичко наведнъж. Исках да снимам филм за Александър Македонски, а Оливър Стоун ми каза: „В никакъв случай, аз ще направя този филм. Ти харесваш римляните, не обичаш гърците.” Казвам му: „Обичам гърците!”  „Не - казва той, - познавам те, ти обичаш римляните.”  Той наистина беше прав.

Днес  вече не можеш да кажеш нищо за каквито и да било малцинства. Заради цялата тази политичска коректност става много сложно, ако си отвориш  устата.

Аз израснах на номер 232 на Елизабет стрийт. Там прииждаха хора от едно сицилианско  градче, тъй че скоро тази сграда се превърна в малката  Кирмина – това е малък град недалеч от  Палермо, където е родена майката на моята майка.  А на отсрещната  страна на улицата, на номер 241, беше същото, само че там идваха хора от Пулици – това също е близо до Палермо, но по-високо в планината. Там е роден бащата на моя  баща. Тези две сгради се намират една срещу друга, но мама разказваше, че още щом се запознала с баща ми, се появил проблем: двамата били от различни националности. Тя така и каза „различни националности”,  макар че те просто бяха от две различни села.

Когато филмът  „Шофьор на такси” трябваше да бъде номиниран за Оскар като най-добър филм, той получи три други номинации:  за най-добър актьор, за най-добра актриса във второстепенна роля  и за най-добра музика. Сценарият и режисьорът останаха без номинации. Аз бях  много разстроен, но си казах: „Знаеш ли какво? Всъщност така трябва и  да бъде”. А какво трябваше да направя – да се  прибера вкъщи и да се разплача?

Няма безсмислено насилие. „Градът на Бог” (бразилски филм за живота на децата в беден квартал на Рио де Жанейро) – насилие ли е? Не, това е реалност, това е истинският живот, това е просто състояние на човека. Когато в младите си години бях увлечен от християнството, от католицизма, се отнасях към това твърде наивно. Дълбоко в душата си  исках да вярвам, че всички хора са наистина добри. Но реалността  надделя.

Струва ми се, че всеки чувствителен човек може да разбере, че насилието не е в състояние да промени света, а ако все пак го промени, то е само временно.

Когато се подготвяхме за снимките на филма „До краен предел”, ние с Джо Конъли – автор  на книгата, по която направихме филма, обикаляхме Ню Йорк с кола на Бърза помощ. Но особено когато си в Манхатън, усещането е направо безумно. Носим се по улиците, сирената вие... А когато пристигнеш на мястото, се оказва, че трябва да тичаш по стълбите до петия етаж. Повикването е „затруднено дишане”, но никога не се знае  какво всъщност се случва там. А ако е някой маниак, който е убил някого? Или просто човек с пистолет? И тогава се оказва, че повикването е за момче, което има сериозни проблеми с белите дробове. Когато най-после се изкачваме до петия етаж, ни посреща бабата на болното дете с думите: „Бедничките, съвсем сте се задъхали по тези стълби.” Момчето се чувстваше зле заради астмата. Но аз бях поразен от това, че жената  се тревожеше за нас.

Киното удовлетворява извечната  потребност на колективното неосъзнато - потребността  на хората от общи спомени.

Когато чувам да казват, че трябва да проявяваме състрадание, аз не разбирам как въобще е възможно това в градските условия, особено в Ню Йорк. Как да запазиш способността си да бъдеш съпричастен към човешките страдания, които виждаш навсякъде.

Времето минава, аз остарявам и започвам да забелязвам, че имам нужда просто да постоя в тишината и да помисля. С Ричард Гиър, който от години е ученик на Далай лама, сме обсъждали проблема за насилието. Той казва: „А може би ненасилието е революционно”. Може и да е така. Възможно е това да е крайната форма на революцията. В какво се изразява нашата същност? В жестокостта или в любовта и състраданието? И в eдното, и в другото. Рано или късно една от страните трябва  да победи.

Най-трудно е да се запази исконната простота.

Неотдавна слушах как Стивън Хокинг – физик, автор на знаменитата книга ”Кратка история на времето”, говореше за началото на времената, началото на Космоса. И знаете  ли, има нещо успокояващо в това, че ние сме само част от нещо безкрайно голямо. Приятно е да чувстваш, че на теб ти е нужно просто да се впишеш в системата, а не да  се бориш и да убиваш, за да постигнеш... какво?  Да спечелиш още един милион долара? Но за какво? Децата ми са устроени. Родителите ми не са между живите. Брат ми живее добре. Значи, просто ще пропилея този милион.

Веднъж Оливър Стоун ме попита: „Какво искаш да постигнеш в киното?” И аз имах наглостта да кажа: „Надявам се моите филми да оставят някаква следа”. Той  се разсмя:  „Ти правиш филми, за да оставиш следа?”, а в действителност искаше да каже: „Ти незабавно трябва  някак  да овладееш своите амбиции.”

Разбира се, приятно е да четеш за себе си, че си най-великият от съвременните американски режисьори, но аз се научих да не приемам това сериозно. Не трябва да бъдеш прекалено надменен. Тогава именно нещата вече не се  получават... А ако говорим за киното, сега  има много хора, които правят отлични филми: Стивън Спилбърг, Франсис Копола, Бернардо Бертолучи, Дейвид Кроненберг, Робърт Олтман, Спайк Ли, Чарлз Бернет, Оливър Стоун, Уди Алън. А има още и китайско кино!

Мен не ме канят в Белия дом, когато там  гледат мои филми. Канят всички, но не и мен. Много американци, както и аз, чувстват, че всички тези разговори за войната (войната в Ирак) в действителност имат икономически подбуди и отчасти всичко е свързано с нефта.

Мисля, че главното е  да се уважава чуждият начин на живот, че е задължителен дипломатическият подход в разрешаването на  подобни конфликти.

Аз съм  бивш католик, но все пак католик- от това не можеш да избягаш. Някога исках да стана обикновен енорийски свещеник. Но аз не можах  да балансирам това желание с външния светски живот. Не разбирах как човек може да съществува в тези две измерения. Как да живееш  по Новия Завет, следвайки  новозаветните закони на любовта към Бога и към ближния  в  съвремения свят.

По  една или друга причина аз винаги съм в лошо настроение и нищо не мога да направя  с това. В работата винаги има  известна доза злоба. Може би с възрастта тя  намалява, но я има достатъчно. Затова в моите филми има  много хумор. Налага се, защото всичко около нас е абсурдно. Аз също съм  човек на абсурда. Рядко се срещам с хора. Повече от всичко обичам да се затварям в прожекционната зала и просто да гледам кино.

Големи партита, верни приятели и широки усмивки!

Наздравеее!

♫♬♪♫♪♪

С много обич,

от всички

Тове е 23-тото издание на "европейските Оскари", които по традиция се връчват в Берлин във всяка четна година, а през нечетните - в други градове на Европа.

“Новите страни-членки на Европейския съюз са много важни за нас. Важно е и това, че догодина Талин ще бъде новата културна столица на Европа (чест, за която и Варна се опитва да се състезава за 2019 година, бел.ред.), каза директорът на Европейската киноакадемия Марион Дьоринг.


Най-много от 26-те сребърни статуетки, изобразяващи жена, "облечена" в кинолента, грабна филмът на Роман Полански. Ето и всички наградени:

EUROPEAN CO-PRODUCTION AWARD — Европейска награда за ко-продуцент
Зейнеп Обатур Атакан (Zeynep Ozbatur Atakan)

EUROPEAN COMPOSER 2010 — Най-дибър европейски композитор, написал музика за филм

Александр Деспла — “Писател в сянка"  / VARIAUTOR / GHOST WRITER

CARLO DI PALMA EUROPEAN CINEMATOGRAPHER AWARD 2010 — Награда за най-добрия кинооператор в памет на Карло ди Палма

Гиора Бияч — “Ливан” / LIIBANON / LEBANON

EUROPEAN FILM ACADEMY ANIMATED FEATURE 2010 — Най-добър европейски анимационен филм

“Фокусник”/ THE ILLUSIONIST Великобритания, Франция

EUROPEAN SCREENWRITER 2010 — Най-добър европейски сценарист

Роман Полански — “Писател в сянка" / VARIAUTOR / GHOST WRITER

Самият Полански следеше награждаването от разстояние чрез програмата Skype.

EUROPEAN DIRECTOR 2010 — Най-добър европейски режиссер

Роман Полански — “Писател в сянка" / VARIAUTOR / GHOST WRITER

EUROPEAN EDITOR 2010 — Най-добър монтаж

Luc Barnier&Marion Monnier — “Карлос” / CARLOS

EUROPEAN PRODUCTION DESIGNER 2010 — Най-добър европейски художник на филм

Альбрехт Конрад “Писател в сянка" / VARIAUTOR / GHOST WRITER

PEOPLE’S CHOICE — Награда на зрителите

MR NOBODY — “Мистър Никой” — реж. Яко ван Дормаел

EUROPEAN FILM ACADEMY DOCUMENTARY 2010 — Най-добър европейски документален филм

“Носталгия по светлината” — NOSTALGIA FOR THE LIGHT, реж. Патрисио Гузман

EUROPEAN ACTRESS 2010 — Най-добра европейска актриса

Силви Тестю — “Лурдес” / LOURDES

EUROPEAN DISCOVERY 2010 — Откритие на годината

“Ливан” (Lebanon) реж. Самюел Маоз

EUROPEAN ACTOR 2010 — Най-добър европейски актьор

Еван Макгрегор — “Писател в сянка" / VARIAUTOR / GHOST WRITER

EUROPEAN FILM 2010 — Най-добър европейски филм

“Писател в сянка" / VARIAUTOR / GHOST WRITER — реж. Роман Полански