Всичко от Мариан Желев:
Без цензура | 20-04-2010, 20:02 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Без цензура | 20-04-2010, 20:00 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Не знам дали трябва да си учител, за да знаеш как става това. Дори не трябва да си много интелигентен, за да си купиш пистолет. Не е нужна дързост, агресивност или нахалство. Просто трябва да ти е писнало.
Типично по американски. Жена, кредит, три висши, малка заплата, пистолет, обир на банка. На всичкото отгоре искала да бяга в Америка. Холивуд е спечелил милиарди от подобни сценарии. А ние сме предъвквали историите им като зарибени шарани в кротък рибарник. И на нас ни се е искало поне веднъж да грабнем оръжието и да го насочим към касиерката. Не, не към нея конкретно, а към цялата система, която всеки път ни е посрещала с усмивки а-ла Макдоналдс – пресилена любезност, вещаеща нецензурирани последствия. А то какво стана: пак ни внушават, че учителката по български Поля Даскалова едва ли не е направила най-голямото престъпление и зло в държавата ни. Не. Тя сбъдна една своя мечта. Нима и вие, поне веднъж, откакто банките се разхождат на високи токчета в обществото ни, не сте казвали: „Що не взема да обера една банка и аз?”
След тази реплика, ако не друго, поне олеква. Едно е да го кажеш, друго – да го сториш. Учителката Даскалова е стигнала до край в намеренията си. Естествено те сега ще я съсипят. Нямам предвид само държавата, закона. Банката ще си отмъсти, хората ще я наплюят, като преди това бъде старателно транжирана в медийното пространство. На всички много добре трябва да им стане ясно, че подобно поведение, макар и с пластмасов пистолет в ръка, се наказва. Да не вземете да си мислите обратното и утре да хукнете към банките с пластмасовия Калашник на детето си да погасявате вноски.
Но да тръгнем от самото начало на тази история.
Младите хора, ако не са хващали поне веднъж Златната рибка, се обръщат към банката за помощ. Ако някой иска да създаде бизнес и не е бил в предишния си живот, а и в този, иманяр, пак при банката тича. Кола да си купиш – пак до нея опираш. Банката е днешният цивилизован лихвар. Посреща те с брошури, гали слуха ти с реклами, гъделичка те с лицеприятни служители. И ти, докато се носиш из облаците, издигнат там от мечти за бъдеще, бизнес и лукс, банката внимателно ти пъха пинцети под ноктите. Безболезнено, защото тя знае как да го прави. Знае и как да ти ги изкара после, когато се окажеш неин пленник. Криза било? Банката изобщо не я интересува тази работа. Дори при наличието на нейната алчност, поради която се роди самата криза – банката си иска главницата, лихвите и де що има за вземане. Мислите, че го прави с брошурки, или публикува реклами от рода на: „Г-жо Даскалова, моля обслужвайте си кредита.” Не, банката го прави с дързостта на дявола. Звучи любезно в началото, по телефона. После, обаче, в ръцете й проблясват клещи. Докато се усетите вие не разбирате кога са започнали да ви измъкват пинцетите от ръцете. Боли. О, този път наистина боли. Крещиш. Друго не ти остава. Всъщност имаш избор: вземаш пистолета и се застрелваш. Или отиваш в банката – ти да „любезничиш”. Камерите със сигурност ще запечатат уменията ти. Поне ще си направиш удоволствието.
Сега ще кажете: Като си взел, трябва да върнеш. Уви, хайде малко да си поиграем на символи. Представете си, че влизате в един огромен магазин за храна. Вътре има изобилие от печено, варено, задушено, овкусено, киснато, проснато, нарязано, а вие не сте кусвали храна три дни. Отвсякъде ви крещят, подават парче за проба, обещават ви съдействие и дори има щанд, който работи по европейска програма за стимулиране на храносмилателната ви система. Вие не можете да стоите на краката си. Прилошава ви. Лигите ви отдавна са изтекли, а стомашният ви сок се е качил в гърлото. Е, няма ли да посегнете? На каква цена? В свят на изкушения, където притежанието е придобило статут на ценност, не очаквайте аз да ви заговоря на ултрадълги вълни за морал, въздържание и смирение. Просто вземате, ядете и се наслаждавате. Пък вън – ако ще да ви спукат от бой.
Но така стават нещата. Където и да се обърнете – банки. Всички предлагат едно – пари. Именно банките, като се замислите, рисуват мечтите за бизнес, бъдеще, дом, а някъде долу в края на обемния договор, с букви като въшки пише при какви условия ще се докоснете до тези блага. Да ви се иска да опитате от предлаганите изкушения, да сте стигнали дъното на своя глад за реализация, да ви размятат буквално пачки банкноти от екрана и вестниците – естествено, че ще приемете проклетите им условия. Банката умело хвърля ежедневно своите въдици. Вярно, сега трябва да си прекалено изряден, за да ти дадат пари, защото самите банки, подобно на Бон Скот, се удавиха в собствената си бълвоч. И ако доскоро даваха с хъс, сега събират лихви с агресивен махмурлук. И, естествено, законът е на тяхна страна. Законът, като се замислите, в повечето случаи защитава парите и онова, което може да се купи с тях. Няма закон, който да защитава мечтите. Затова утре, когато и на друг му изгорят бушоните и си каже: „Що не взема да обера една банка?” – да знаете, че само Господ може да му е на помощ.
Без цензура | 20-04-2010, 18:39 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Краят на седмицата изгрява. Ако сте решили да пътувате извън Варна, имайте предвид следната информация.
Пътят за Пловдив. Има няколко варианта. Царският е през Бургас. Проблемът е отсечката около Обзор. Движението там по завоите винаги е съпътствано с проява на търпение от ваша страна. Неразумните изпреварвания водят до неприятна статистика. От Бургас започва магистрала до Карнобат. Учудващо, но асфалтът е оцелял. Именно там можете да отпуснете крака си върху педала на газта. Обикновено движението и в двете посоки е слабо, до степен на скука. После започва интересното. След петолъчката тировете са основни действащи участници. На места може да ви се стори, че са един върху друг. Добра новина? – струва ни се, че тук можем отново да ви посъветваме с търпение. Тепърва ще започват да довършват прословутата магистрала „Тракия”. В района на Сливенски минерални бани има засилено полицейско присъствие, както на КАТ, така и на ДАИ. След Стара Загора отново ви чака магистрала. На отсечката, където няма разделителна мантинела, често патрулира полиция. Хвърляйте по едно око на знаците за ограничаване на скоростта.
За Пловдив в никакъв случай не минавайте през Ришки проход. Освен ако не обичате прекалено много природата. Дупките там са уникални. След Шумен – добре, но като минете селото на бившия президент на България Веселиново, ще бъдете много, много изненадани от това какво развитие може да претърпи една дупка. На места трудно се вижда дъното й. В стрес и ужас дори можете да забележите как от някоя наднича душата на погубено завинаги МПС. Исторически погледнато Ришки проход в този момент прилича на пътя, по който се е изтеглял цял полк с танковете, камиони, оръдия и прочее тежка техника, а войниците са изхвърляли излишни гранати зад себе си, оставяйки по платното живописни кратери.
Пътят от Пловдив до София. Магистрала. Но, както се казва винаги в такива случаи, трябва да се има предвид едно друго. Първо отсечката Пловдив-Пазарджик не е в лицеприятен вид. Тук-таме наднича по някоя дупчица. Кръпки – преобладават. Колкото повече наближавате София, толкова трафикът започва да става плътен. Към това прибавяме и засилено полицейско присъствие, въоръжено с радари. Патрулните коли бдят на неочаквани места, затова припомняме, че максималната скорост на магистрала е 130 км. ч.
От Варна за София. Дойдохме си на думата. Магистралата, както се очакваше, все още не е затворена за ремонт в участъка Девня-Ветрино. И двете платна бяха отворени за движение – към 14.00 часа вчера. Шофьорите правят историческо пилотиране за сметка на оцеляването на автомобила. Това не е всичко. В участъка Невша-Каспичан, при скорост 100 км ч. имате чувството, че се возите на гондола. Смешно? Пробвайте да вдигнете разрешената скорост – задницата на автомобила мутира в ориенталски ритъм на прословутия кючек. Лашкането е забележително. В района на Търговище, където доскоро се носеше славата за лоши пътища, сега е добре. Проблема е като започнете да изкачвате подстъпите към Велико Търново. Няма маркировка, а шосето е в подозрително състояние, за да има право да се нарече първокласно. Колкото до полицейските патрули, в тази дестинация те са си на обичайните места. Около Шумен, Омуртаг, на излизане от града на болярите, край Севлиево и почти задължително преди магистралата. И четирите тунела там са отворени, не ги ремонтират. В дъждовно време е хубаво да намалите скоростта, защото магистрала приканва за скорост, а разумът – за смирение.
Съветваме ви да си пуснете любимата музика и да превърнете пътуването в удоволствие. Препоръчваме ви Hootie and the Blowfish. Лошата новина е, че групата има слаба музикална история. За сметка на това качествена.
ВарнаУтре ви пожелава приятен път. И да се обадите, когато пристигнете.
Архив Варна | 16-04-2010, 06:24 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Ние всичко знаем. Като започнем от нитратите в салатите, минем през въпроса защо има дупки по улиците, за да стигнем до някои отговори в бъдещето. Ние, българите знаем също, че ще умрем. Преди да стане това в нашите опорно двигателни функции винаги в режим на готовност е резервният план: Да емигрирам, да се махна, да зарежа. Това е нашият най-силен антибиотик срещу горчивата истина на живота. А знаете как действа този тип лечение – прави на пух и прах естествената защита на организма ни. След това ние пак почваме да си редим старата песен: Знаем, че песимизмът е вреден, но да не съм луд да се радвам в това време на злоба и завист.
Вие знаете, че шефовете на големи фирми с oбщинско и държавно участие крадат. Знаете също и, че частникът кара Бентли със затъмнени стъкла, събирано от черното по ноктите на работника, когото се залъгва със синдикати и им дава възможност да протестират. Знаете също, че барманът в повечето случаи ще ви налее по-малко питие в чашата от поръчаното. А така също сте наясно и с продавачката в магазина, зад чиято припотена горна устна се крие рядка форма на нелечима омраза. Не към вас, а към истината в този свят. Че 99 % от продуктите са пълни с консерванти, нитрати, познати и немного познати субстанции, от които отиваме директно на световно по ракообразуване. Че само 1 % от службогонците в общините се състезават със своя идеализъм. Останалите, както казваше господарят на нашия архетип, са там за келепир. Знаете, че политиката е лоша работа, както и фактът, че думата демокрация е дебел пласт грим върху одъртялата и погрозняла надежда, че на тази земя има справедливост. Вие знаете това.
Те също го знаят. Продават наркотици, подкупват съдии, наемат полицаи. Те знаят, че ви е страх. Защото, освен бойки, корназ и ербапи, ние българите трудно откриваме идентичността на родната си смелост и все не можем правилно да я произнесем. Затова лицемерно се правим на противници на турцизмите, а като отидем в чужбина ни е срам да се наречем българи. Те знаят това. Забиват ни ножа, режат месо, облажват се по време на пости и ни карат да ръкопляскаме, когато ни водят на куклен театър, където си слагат униформите на патриоти. В България няма патриоти. Национализмът е тъпан, който ще се спука. Те и това знаят, но продължават да ви пукат тъпанчетата, защото трябва да останете глухи за истинския зов на сърцето си. Национализмът е опиат.
Всичко дотук е ясно. Дори непрочетените още новини по вестниците. Нали се сещате, че никой не се учудва, когато спукат от бой манекенка и че млади момченца футболистчета, с черупки на яйца по главите още, вървят през големите порти на изобилието, без да са опитали поне да промушат дебел канап в иглено ухо. В рая се влиза с кючек, простотия и измама. Нали знаете кой рай имам предвид. Ясно е, че се краде и кой краде. Кой гледа с търговска цел трева и кой прави в мазата си отровен алкохол. Ясно е кой плюе от терасата и кой заглежда децата ви и се прикрива със страниците от романа на Набоков. Нали дотук всичко е ясно.
А дали не можем да се погледнем за малко отвън. Много неща можем да разберем. Включително и истината за настоящото ни знание. Ние, скъпи приятели, живеем в стъклен дом. И всички сме набутани в една спалня, където дремем върху залежи от всеобщо недоволство. Но понеже всичко ни е ясно, всичко знаем, продължаваме да мъркаме като тарикати котки и кучета, лаейки и врещейки от време на време един срещу друг. Защо ли? Защото от вентилационната система непрекъснато тече газът на истината. Няма нищо по-лошо от това. Истината е най-голямата пропаганда. И това ни е ясно.
Остатъчният продукт на истината са горчивината и тъгата. В действителност ние живеем с тях, а не с истината. Заради нея ние на никого не вярваме, всички мразим, а усмивките ни са маски, които не ползваме, защото отдавна не ходим на балове. За да излезем от това състояние, трябва скоро да обърнем гръб на истината. Истината и лъжата са като слънцето и луната – за нас тези противоположности са даденост. Можем да се замислим какво вирее на слънчева светлина и какво луната може да оближе с живот. Мечтите – това са нашите най-красиви плодове, които ние отглеждаме в градината си. За да ги намерим отново, за да стъпим отново на краката си, ние трябва да забравим за истината и да си поговорим за вярата. Като тон за песен предлагам едно хубаво размишление на Достоевски: Колумб не е бил щастлив, когато е открил Америка, а когато я е откривал.
Време е да се замислим кои истини са ни подшушнати, уж подарени или снесени в някоя медия. А после да прегледаме тефтерчето на нашите истини – тези, до които сами сме стигнали. Защото едни са истините на героите на деня, други нашите, житейските. По-горе ви споделих, че остатъчният продукт на истината са горчивината и тъгата. Направих го в състояние на финален афект. Простете. Ще променя фразата. Истината е остатъчен продукт на мечтите. Следвайки ги и осъществявайки ги, ние узнаваме истината за живота. Знаете ли го това?
Без цензура | 11-04-2010, 08:07 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Без цензура | 05-04-2010, 07:33 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Как да ти го кажа, Данчо, за да не го възприемеш като атака. Макар че ти ги разбираш тия неща и типично по спортсменски не би трябвало да ми се сърдиш.
Ококорените очи на нашата слепота не ни позволяват да видим за какво всъщност става въпрос. Залитал си с колата. Или нещо такова. Теглил си една майна на полицаите, хвърлил си им личната карта и си ударил камшика на всички коне в осем цилиндровия мотор. Елате ме намерете, че имам работа.
Да ти призная, Данчо, мислех по твой тертип да направя нещо подобно. Защото ти си моят лидер, герой. Та карах си аз колата и си мислех за теб, Данчо. Спират ме полицаи. Мислех да им тегля една тиха майна. Мислех да им хвърля по твой тертип документите, за да ми пратят по куриер акта. После да ги засипя с камъчетата, излизащи изпод гумите на колата ми. Но щяха да ме подгонят със сирена. Да ме заплашат с оръжие. Да ми извият ръцете. И да осъзная, че съм попаднал под ударите на закона. Защото, Данчо, аз не съм Лечков, аз съм един обикновен човек, който няма право да се подиграва със закона, защото той е създаден именно за такива като мен.
Донякъде си прав, че си ни обиден. И да казваш, че през онова лято не са те посрещали толкова хора, колкото онзи ден пред полицията. България е малка държава. На всичкото отгоре населението й намалява. Преди век и половина Достоевски беше писал, че няма как в Русия да не се раждат гении и няма как руската душа да не е голяма, богата, заради вятъра и енергията, която се носи из тая необятна шир. Сега разбираш ли, защо ти, Стоичков, Боби и дори Кирячето бяхте изсмукали всичко от нашия душевен натуралитет, за да го превърнете в златни футболни умения. Ние ви подарихме всичко: надеждите си, мечтите си и дори живота си. Вие бяхте нашият керван, който да ни измъкне от блатото на блудкавите демократични процеси и спомена за умрелия комунизъм. Трябваше с вас да минем през пустинята на нищетата и да стигнем до оазиса на нашата най-голяма българска мечта – същата, която е носил под ризницата си хан Аспарух. Знаехме, че когато ви натоварваме с всички наши ценности се обричаме на сигурна смърт. И ако вие не бяхте направили геройства в Щатите, щяхме още век да си ближем празните утроби и да молим Господ да ни върне плодовитостта. Наистина, не се раждат всеки ден таланти в България. Не се учудвай, че след вашите геройства през легендарното американско лято, България започна да затъва. Криза при Виденов, трагедия, бедност. Нови политици и лъжци. Слаби надежди, тромави промени и днес, 2010 – нищо ново под слънцето. Скоро не се задава ново поколение герои. Но ние не съжаляваме. Българският народ избра именно футболистите, а не примерно поетите, да го представят пред цивилизацията. Просто така бяхме настроени. Лъжичка по лъжичка сме ви хранили това ваше поколение, докато накрая, с благословията на Господ, вие се появихте на бял свят. Кажи ми, как да не те обичаме?
Но беше каквото беше, Данчо. Мисля си, обаче, че, когато Стоичков водеше България като треньор тук, всички вие трябваше да си вземете поука. Той се носеше като шеф на специални части със син буркан на колата. Хората го наплюха и той си тръгна обиден. Балъков е тук, но на него хубавото му е, че мълчи и от време на време проговаря в някоя реклама за немско кисело мляко. Боби Михайлов продължава и извън терена да не му вкарват дузпи и все е титуляр. Останалите от златното поколение работят над себе си и пият кафе. А ние останахме със спомените и от време на време проронваме по някоя сълза. Както казва Боби – спомените топлят. Колко телевизори целувахме тогава, колко дрехи накъсахме. Мен едва не ме вкараха в дисципа. Бях войник и не излязох на пост, защото ми беше кеф да гледам как извивате вратлетата на мексиканците. Старшината – и той до мен. Спипа ни майорът. Беше с оголени зъби и без предпазител на пистолета. Но в лявото му око личаха сълзите от радост. С дясното той ни намигна и всичко беше ок.
Данчо, ние признаваме героите и онова, което сме оставили във вас като надежда и полезен материал от личните си натурални залежи. Няма да признаем гордостта ви, самодоволството и цинизма. Защото те са наши. Тия неща не принадлежат на героите. Още по-малко на хора, които гръмко сме нарекли „Златното поколение”. Каква полза да се правите на нас. Или, хайде, да бъдете по-нагли от всички в тази държава. Много трудно ще ви го простим. Но за това не ние сме виновни. По-скоро на теб сякаш ти се иска да се превърнеш в герой по твой личен модел. И си мислиш, че това е актуално и смело в тази държава. Не, Данчо – за някой може да е голям бабаитлък да заплюе полицай и после да стряска компанията си с постъпката. Не и ти. Нито който и да е отгледан от нашите мечти. Вие, вашето златно поколение, живеете високо, качени от нас. Почнете ли да се правите на махленски тарикати, много лесно можем да ви отнемем короната.
Предполагам, че сега се питаш: „Как може тоя народ, дето трябва на трон да ме носи, ме вкарва в такава помия? Малко слава ли му донесох?”
Данчо, нека ти напомня отново, че ние сме обикновени хора. И като такива ки позволяваме да правим какви ли не простотии. Произвеждайки от собствената си закваска такива като вас, ние търсим възможност за спасения от собствените си проблеми, нищета и всякакви буламачи. САЩ – 94 – това беше нашата психическа автомивка. Олекна ни за години напред. Българин – това звучи отново гордо. И изведнъж вие разваляте всичко. Е как да не ни е яд – нашите идоли се правят на местни дяволи. Не става, Данчо. Но след известно време всичко ще бъде забравено. Стига вие да не се правите отново на каубои. Отново ще си пуснем записи отпреди 16 години, за да плачем тихо от радост. И преди да заспим, с примирени очи ще си признаем любовта си към вас. Друго не ни остана.
Без цензура | 30-03-2010, 04:48 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Не е лошо днес, на християнския празник Благовещение да се замислим за хубавите и лошите страни на статистиката.
По правило като чуем числа, проучвания, класации и прочее подредби, изтръпваме. Понеже имаме вродено перманентно лошо предчувствие за подобен род изброявания. Ракови заболявания, пушачи, песимисти, заплати – накъдето и да се обърнем няма за какво да се захванем, че да изплуваме на повърхността с нещо положително.
2009 – какво се случи през тази година? Освен, че се бетонирахме в кризата, оставяйки си вратичка за спасение в новото правителство, ние като че ли започнахме да живеем с резервните си запаси надежди, натрупани през слънчевите дни на нашия икономически растеж. Останалото е така познатото ни стискане на зъби и тиха ярост, с която винаги сме се оправдавали: че сме търпелив народ, смирен на пръв поглед и т. н. оправдания за слабостта, която се крие зад констатацията, че сме една малка нация. Малка и топяща се. Не и чак толкова много през 2009 година, обаче. Защо?
Преди да се опитаме да отговорим на този въпрос, нека извадим малко числа. Статистиката, особено ако е положителна, буди гордост и самочувствие. През изминалата година са родени 80 956 живи деца (момчета 41 312, момичета 39 644). В сравнение с 2008 година увеличението е с 3 244 деца. До тези цифри можем да прибавим и другата положителна тенденция в съотношението 2008-2009 година. 108 068 са си отишли от този свят миналата година или с 2 455 по-малко от предходната. За статистиката това означава, че сме намалели като население със скромните 0.6 процента. Сега сме 7 563 710 души. И за да приключим с цифрите, нека отбележим бумът на родените близнаци и тризнаци през предходната година. 1220 е числото на т. нар. „многоплодни раждания” – най-много от 1960 година насам. При 1181 са родени по две, а при 39 – по три деца.
Някъде тук можем да си отдъхнем и да погледнем оптимистично към бъдещето. Също като пролетните лъчи, които ни измъкват от тежката зимна дрямка. Нищо, че работоспособното население намалява, пенсионната възраст се увеличава, а средната възраст на българина е около 41 години. Прави ли ви впечатление, не само във Варна, как младите са станали по-смели от онези далечни времена в началото на демократичните промени. Не че от тогава насам ни се случваха цветни неща, но някак детеродното поколение привикна към трудностите и превърна семейството в своя защитена територия. И не само. Това да отглеждаш деца, да създаваш семейство и с една оголена решителност да посрещаш изпитанията на живота се превърна в стимулатор за търсене на нови предизвикателства извън пределите на семейното огнище. Един вид младите родители станаха по-смели и предприемчиви.
Ето защо причината, която спира младите да имат деца не е толкова липсата на средства, а дали са в състояние да архивират свободата и независимостта си. Не че домът, работата, осигуряването имат второстепенно значение. Но обърнете внимание още веднъж на цифрите на миналата година, когато думата криза бе започнала да се споменава повече от политиката и чалгата взети заедно. Нима безпаричието и безработицата спират младото семейство пред решението да има деца. Напротив, след толкова много изпитания на новата ни история, поколението, което спонсорира демографската статистика с раждаемост, стана по-дръзко, смело и умно.
Навремето, преди две поколения, когато три-четири деца в семейството са били едва ли не символ на малобройна челяд, не са имали обещания за бляскаво бъдеще. Напротив – изправени са били между две световни войни, заплашвани са били от глад, мизерия и недоимък. Изобщо не твърдим, че българите тогава, от няма какво да правят, са редели децата в къщата едно след друго. По-скоро са се подчинявали на традицията в корена на рода, в това да оставиш многобройно поколение и, естествено, да има колкото се може повече работна ръка на нивата.
Времената се менят, ценностите – също. Поколението от петдесетте, къде спонтанно, къде според наложен модел, възпитаваше две деца. Трите се смятаха за невъздържаност. Да не говорим, че се спазваше санитарен минимум между първото и второто. Примерно – ако разликата между двете е малко повече от година пак се гледаше на това с изкуствена нотка на социално неодобрение.
И така отново стигаме до наши дни. Благовещение – това е един от най-хубавите празници в едно семейство. Да не казваме празника с 24 каратово покритие. Не е задължително да е на 25 март. За тези родители на над 80 хиляди деца във всеки ден от годината навярно е имало блага вест. Намират се смели двойки, които чертаят планове за многочленно семейство – три и повече деца. И такива, които кротко се съгласяват и на едно. Две деца пък вече не се смята за поколенческо ехо от комунистическо време. По-скоро България през 2010 година се намира в преходен период. Тепърва ще има да узнаваме дали правенето на деца означава намиране на надежда и светлина в тунела на бъдещето. Положителната статистика в раждаемостта спрямо предходни години е добър повод за оптимизъм. А това, че все още родените деца не могат да изпреварят отишлите си (0.6 процента отрицателен прираст) от този свят един ден може да се компенсира със завръщащи се от чужбина наши сънародници.
Животът | 25-03-2010, 18:22 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Преди много, много години, в една отдалечена галактика, светнала крушка. Хората били толкова щастливи от новото чудо наречено електричество, че всички се събрали на мегдана и до много късно играли хоро. После изкарали де що има вино и отлежала ракия по избите. На прасетата също им отнели думата. Дни наред яли, пили и се веселили край... крушката, която светела по-силна от слънце и усмихвала лицата на хорицата.
После галактиката, и по-конкретно планетата Земя, се покрила с още много лампи и всякакви електрически консуматори. Отдавна никой не тръгвал да играе хоро за включена лампа или ангажиран с филийки тостер. Но ето, че Земята започнала да се задъхва и скоро изчерпала всичките си ресурси. Природата останала сираче и нямало кой да се грижи за нея. Тя умряла. Заедно с нея и хората си взели сбогом със своята любима планета. Качили се на дузина космически кораби и напуснали своя дом. Дори не се сетили да играят хоро, защото били много, много тъжни.
От прочетеното дотук можем да потвърдим, че само първият абзац е сядал на една маса с истината. Това е една действителна история от средата на шейсетте години, разказвана ми от тъщата за деня, в който на селото й светнал токът. Хоро е имало – и празник, и вино, и ракия.
А какво стана после?
Без ток не можем. Без кола не можем. И за да компенсираме зависимостта си, непрекъснато искаме вкъщи да ни е чисто. Това е така, защото още на подсъзнателно ниво ни е ясно, че колкото по-големи консуматори ставаме, толкова повече изметта ще ни следва по петите. Боклукът, обаче, който оставяме в атмосферата, е на път да сбъдне и втория абзац в този материал. Помислете отсега за превозното космическо средство, с което ще напуснете планетата Земя, когато тя загине. Или...
Хайде да започнем с една лампа, едно хорце или малко поводче да се научим да уважаваме природата. Така, както е тръгнало в селото на тъща ми навремето. Само че в обратен ред. Няма да се връщаме в каменната ера. Просто идеята да вирееш без електричество, кола и всичко, що смуче от пресъхналите гърди на майката природа, е повод да покажем, че човешкото същество не е просто инстинктивно животно, подвластно на стадния консуматорски принцип, а висша форма на живот, чийто апогей е волята. Благодарение на нея ние често си припомняме, че от пръстта сме създадени и в пръст се превръщаме. Ток за живот не ни трябва. По-скоро животът ни сякаш се превърна в светкавица – проблясва и изчезва. И всичко това, защото природата в нашия живот започва от околовръстния път нататък. Другото е бетон, желязо, прах и тъжни хора.
Да оставим малко Земята да си почине. Какво е един час без ток? А какво е всеки ден да се замисляш, доколко ти се е повишил коефициентът на консуматорска интелигентност. Защото да се лишиш от нещо, което замърсява природата и унищожава нас, е като да се подложиш на гладуване. Лишаването от храна пречиства организма и го прави здрав и издържлив. В този ред на мисли, лишавайки природата от опаковките на нашите нужди, ще й помогне по-лесно да ни изхрани и да ни вдъхновява.
Един час – това е времето, в което можеш да покажеш, че си независим. Един час, в който би могъл да докажеш, че си свободен. Изгаси крушката и запали пламъка в очите си. Не го прави по протокол, а намери трайна диря в съзнанието си, защото това е причината да се назовеш личност сред милиардното множество. Не ти трябва електричество, за да светнеш и така да станеш видим. Ако имаш нужда от малко помощ, ние, от ВарнаУтре ще бъдем до теб. Пламъкът в нашите очи ще запали огън, около който може да тропнем и хорце. А след това...
Нали знаете какво става, когато сте гледали буен и игрив пламък – дълго след това виждате петно пред очите си. Това не е недъг, а белег за вашата независимост. Той няма да ви направи слепи, а точно обратното – дълго този естествен пламък ще огрява пътя ви. Следвайте го дори и след Часът на Земята.
Мисия Варна | 24-03-2010, 06:15 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Часът е 19.32, а датата 20 март - начало на астрономическата пролет. За варненци може да се каже, че пролетта дойде още в ранните часове на събота. Морската градина бе толкова пренаселена, че майки много често губеха децата си из тълпата. По-предвидливите ги бяха облекли в ярки електрикови блузи - така по-лесно си ги намираха.
Животът | 21-03-2010, 12:45 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Кучетата стават неспокойни преди земетресение. И не само. Съберете една дузина и им размахайте прясна шунка или резен бекон. Ще се намери куче, готово и ръката на стопанина си да захапи за храна. Но нещата се променят. Както казваше Оруел в едно свое есе: две и две не винаги прави четири. Има хора в България, които се оплакват от своите домашни любимци. При земетресение те толкова дълбоко спели, че чак похърквали. И започват да се чудят куче-приятел ли гледат или хрантутят космат мързеливец. Домашните любимци твърде много приличат на стопаните си, макар понякога да не сме сигурни дали изобщо кучетата са това, което бяха. Но е ясно, че отделни личности иззеха техните функции. И от хора се превърнаха в любимите кучета на онези, които стопанисват държавата ни. Дори се заформя нещо като кучешки БДС – лаеш по определен начин и печелиш квота за височина. Няма проблем, скандал или инцидент в регето на нашето бе-ге ежедневие, който да не следва един и същ ритъм. С еднаква мелодия, но с различен текст, всичко се обръща наопаки. И вместо повод да се облечем с хладнокръвие и безмълвно действие, превръщаме проблема в трибуна, на която изкачат кучетата. Да вземем за пример онези напили се ученици. Или коя да е зверска катастрофа. Глутницата излиза и се почва. Лаят срещу родителите, срещу държавата, срещу пътищата и дори срещу психологичните метеоролози, че не са предвидили подобен тип поведение в социалната атмосфера. И каква полза? Изпълват с присъствието си телевизора, вестника или кой де формат и се почва. Мислите, че хората се настройват и вземат под внимание тази спонтанна агресия? Нищо подобно. Дълбоко в човека вирее страх, който се събужда при лай. На първо и второ четене той не си го признава. Ето защо още по-сляпо започва да се подчинява на тези лаещи лидери. Всъщност изконното значение на лаенето би трябвало да се превежда като пазене или известяване на стопанина, че нещо съмнително се навърта около двора. За съжаление цялата ни държава е един незатворен популистки двор, където кучетата се надлайват. На когото гласът се извиси най-високо, канят го в двореца, където доживот му запушват устата с бездънна консерва шунка и нескончаем дивидент от кокал. Иначе каква друга причина за показване на зъби и сгъстена слюнка, която олигавя слуха на читателя. В такива моменти лъсват гърлата на всички наточени лидери, които повече викат и приказват, отколкото да действат. Започват да ги канят по предавания, правят ги лидери на партии и застават начело на митинги. Кресчендото им така замайва тълпата, че тя неусетно им хвърля парчета от своите меса, за да ги разлае още повече. Колкото до истинските жертви, предизвикали полемиката – че кой изобщо говори за тях? Те стоят отритнати и употребени. Остава им само да си ближат раните и да поглеждат поне с едно око към Господ за възмездие. Не се чудете, че в такива моменти тихото гласче на истината стои скрито под капака на тенджерата под налягане. И няма кой да се сети поне да включи котлона. За сметка на това цялата материя на ежедневието ни е обърната с хастара нагоре. Обиди, клевети, закани, открити заплахи и зле прикрити апетити. В агресията има толкова справедливост, колкото и в удоволствието да маршируваш в блато – затъваш така или иначе с гордо вдигната глава. И каква полза? – да питаме пак. Нима един викащ и точещ зъби за оголените меса на обществото пес може да стане лидер, предаването му да бъде рейтингово или статиите му да се четат като заглавия от безплатен вестник с голям тираж. Може. Това е България. Това е една от най-сеизмичните зони на планетата земя. Няма ден, в който да не стават земетресения. Поради тази логика всеки ден кучетата лаят та чак се задавят. Това е държавата, в която истинските животни спят и си почиват от същността на своята природа. Останалите лъвове и тигри са свободни да минат границата и да търсят препитание в други държави. Или да влязат в зоопарка, където срещу два лева децата ще им хвърлят пуканки и кифли с мармалад с изтекъл срок на годност. Лошото е, че едни от най-големите умове в масовото пространство оставиха духа и разума си в стъкленица с формалин и излязоха на сцената с оголени зъби. Статиите им до онзи ден вдъхновяваха, предаванията им се гледаха и слушаха с отворени очи и уши. А сега, какво стана сега с тях? Някой ги зарази и те бързо забравиха какво са писали като вдъхновени млади идеалисти: че проблемите не се решават със скандали и врява, с цинизъм и злоба, а с тиха вяра и мъдра дума. Онзи, който отива на битка, трябва да се научи да си стиска зъбите. Разбирате ли сега защо питбулите са едни от най-страховитите кучета. Почти никой не ги е чувал да лае. Хапят веднъж – до смърт. Останалите мъстии донякъде убеждават публиката, че са интелигентни кучки, прочели са много книги и вадят мнения от долапа като стара вещица илач срещу всякакви болести. Но ако им хвърлите две парчета месо едновременно, те ще се самоубият, защото ще осъзнаят, че са останали без право на избор. Ето защо утре не се чудете, когато на главата ни се стоварят нови инциденти. Врявата така или иначе ще продължи. Виновни трудно ще се намират, защото в България живеят само критици. Ако някой вземе да стори едно добро дело – още по-лошо. До обяд българско време вече ще са го обвинили в нездрави финансови интереси с цел облизване каймака на общественото одобрение, което за кратко ферментира в твърд електорат. Естествено, че всичко е политика. Дори не на първо място са парите. Властта е много по-важна. Затова онези, които искат много, градят около себе си жив плет от лаещи песове. А всяко добро дело се оглозгва до кокал, който се хвърля на задавящите се в слюнката си слуги. Истинските кучета сякаш искат да си починат от хората. А обратното – хората не могат да се наситят да бъдат кучета. Всичко е обърнато с краката нагоре. И поради тази причина ходещите изправени песове лаят след, а не преди земетресенията. Знаете, че всичко в нашата държава става след инциденти. Никой не се старае да ги предотврати. Това е така, защото глутницата винаги има нужда от жертви. А ако не се появят скоро, те тренират – хвърлят словесни бомби и вдигат олелия до небесата. Един вид: ние сме хората с мнение и ако стане някой сакатлък в тая държава, елате ни вижте. Цялата работа наподобява по-скоро следната сцена: куче изправено срещу стена, на която е нарисуван ухилен враг. И се почва – суха тренировка. Лаят и тренират гърлото си, защото не се знае утре начело на кой протест ще ги сложат. Хората така са свикнали: стане ли нещо, излиза един начело и започва да лае. То земетресението вече е отнело живота на четирима младеж, но все някой трябва да оглави протеста. Защото, оставена на произвола, току-виж тълпата стигнала до същността на проблема. Те жонглират с интелигентността, впечатляват аудиторията с откровена простащина и с цинично откровение привличат милосърдно внимание. А през това време вътрешните стени на общественото недоволство са вече пребоядисани. И никой не мисли за любовта, която отнемаме на децата си, за упоритостта, с която се отстояват ценностите и за характера, с който се воюва за всяка една добродетел. Защото, ако ги има, то значи сме успели да победим лошата поличба над нашия народ. Или поне ще сме надвикали лаещите кучета. Искате да кажете, че ценностите са отживелица? Разбира се, че е така, когато искаме да се оправдаем за страха от лаещите до ушите ни кучета. Те вече са ни заразили с бяс. Той иска от нас едно: да убиваме, да мачкаме, да сваляме от власт и да се стремим ние към върха на безумието. Разум, душевност, честност – те са продукти на друга епоха. А сега: Добре дошли в кучкарника! Кога природата ще си заеме отново мястото? Знаете ли, ако другите въпроси увиснаха във въздуха като корени на дърво след свлачище, то поне на този да се опитаме да дадем отговор. Брадясалите философи, които непрекъснато ни дават съвети как да живеем, кое е правилно и кое противоконстуционно, трябва да се погледнат в огледалото. С малко повече откровение ще забележат, че брадичката, от която смучат бисерите си, не е естествено окосмяване на лицевото изображение, а опашката, навряна между краката им като на изплашено псе. Знаете ли как ще разпознаете тези хора и как можете да разберете дали са достойни за лидери? Попитайте ги за любовта. За приятелството, обичта и емоциите. А също погледнете пръстите на ръцете им – дали са трили някога сълзи на дете или на страдащ човек. Наобиколете ги вечер и вижте дали плачат или се смеят насън, дали се стряскат или се напикават в часа, когато истинската същност на тяхната природа започва да им отмъщава. Така или иначе вече ще сте разбрали чии домашни любимци са станали. Останалото е тишина, в която се носи ехото за спомена от делото на истинските герои. Да надлаем кучетата - няма нужда. Те скоро ще млъкнат сами и ще изчезнат, подплашени от разместването на духовната тектоника. И ако един ден земята се отвори, то това ще стане заради дълго преглъщаните подпочвени води от кучешка слюнка.
Без цензура | 21-03-2010, 07:03 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Кучетата лаят, керванът си върви.
Животът | 19-03-2010, 12:44 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
От днес - 18-ти до неделя - 21 март всички любопитни читатели са добре дошли в Лайпциг.
В германският град отвори врати Международният панаир на книгата. Общо 2700 издателства се представят. Писателят Георги Господинов също е сред участниците на мероприятието, където ще бъде поставен акцент на издатели и автори от Балканските държави.
Преди официалното откриване в Лайпциг връчват награда за разбирателство между европейските народи. Тази година неин лауреат е унгарският историк и публицист Жорж Далош. Отличието му беше присъдено най-вече за последната му книга - „Завесата се вдига", в която Далош описва края на диктатурите в бившия соц-лагер.
Оливер Циле, директор на Панаира, коментира, че тази година около процент по-малко са участниците. Независимо от кризата, засегнала книгата най-вече през 2009 година, книгоиздателите са оптимисти в намирането на нови читатели.
Варна Лайф | 18-03-2010, 13:00 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
След 3 и 4D киното дойде ред и на 5-цата.
Ако досега зрителите потъваха в картината при тройката и се друсаха на седалката при четворката, то вече вятър ще ги вее, миризми ще се носят и вода ще пръска зрителите, докато гледат. Тоест – ще участват и с две други свои сетива в киното: обоняние и осезание. Останалите познати екстри досега са налице. Зрелището, казват посетили 5D салон, е уникално.
Засега единствено в Бургас хората могат да се любуват на новото кино. И то от януари тази година. В Европа също не са много - едва десетина кина от този калибър. Съдейки по уникалното впечатление, което оставят ефектите у зрителя, скоро бройката чувствително може да се увеличи. Все още няма информация за снимане на пълнометражен филм. Те, както и при 4D салоните са с времетраене около десетина минути.
Инвестицията в един такъв салон е от порядъка на четвърт милион лева. Местата са малко - 12 на брой.
Интересно какво би било 6D киното след време. На фона на досегашните екстри се предполага, че героите могат да излязат зад гърба на зрителя. Представете си усещането да гледате филм на ужасите.
Засега можете да посетите 5D в бургаския комплекс "Зорница".
Варна Лайф | 15-03-2010, 13:56 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
През последните години споменаването на холестерола се свързва с негативна статистика: сърдечни заболявания, инфаркти, атеросклероза. Повишеното количество на холестерол в кръвта намалява доставката на кислород до сърцето.
Новините | 15-03-2010, 13:14 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
