Всичко от Мариан Желев:
Да не пропуснете хубаво да се наспите - не само заради спокойната неделя.
Днес отбелязваме Световния ден на съня. Умореното ни от работа човечество за първи път се сеща да го чества през недалечната 2002 година. И обърнете внимание на кого е инициативата: Световния фонд за психично здраве и Световната асоциация за профилактика на съня. От там са изчислили колко спят жените: 9 часа и 7 минути. Мъжете само минутка повече. Докато е в състояние на сън човешкото тяло си почива от умората и си възвръща здравословния ритъм.
Новините | 14-03-2010, 08:15 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Людмил Младенов е собственик на малка фирма. Представител е на известна марка лепила, свързани със строителството. Правил е добър оборот. До скоро. Кризата го заварила на следния хал: с кредит, неизплатени задължения от фирми и партньори и липса на оборотни средства.
Калоян Попов е собственик на сервиз. От онези, които плащат официална заплата, реални осигуровки на работниците си и на всичкото отгоре ги пускат в законен отпуск. Не е от онези несъществуващи официално сервизи в затънтени квартали, където думата осигуровки и данъци се търсят в речника с чужди думи. При тях каквото се изкара, всичко отива в джоба.
В типично медиен стил сега трябва да кажем, че средният бизнес е пред колапс, че държавата цеди до дупка това звено от социалната система, за която, всички знаем, е гръбнакът на икономиката. Но каква полза от цифри и вече заучени истини, когато думите се превърнаха в полировъчен лак за облекчаващо заглаждане на пукнатините в ежедневието.
Всъщност някой има ли представа как точно се справят в този момент Людмил и Красимир?
Трябва да упоменем, че имената им са сменени. Не толкова, за да скрием истинската им самоличност, колкото да акцентираме върху обобщаващото значение на тези два образа.
Първият по цял ден стои, треперят му ръцете, единият му крак е придобил нервен тик и непрекъснато подскача нагоре-надолу. Пуши цигара след цигара, а кафето го пие като вода. Зъбите му са почернели, очите му са зачервени от безсъние, а пръстите на дясната му ръка имат жълт цвят. От банката го търсят за кредита. Той не вдига. От своя страна той звъни на длъжниците си. Те не вдигат. Кръгът е омагьосан, а кракът на Людмил продължава да играе нервно. Ако го погледне човек отстрани, би казал, че всеки момент може да получи удар. И няма да е далеч от истината.
Хайде да видим сега как стоят нещата и при Калоян. Той е от онези агресивни мъже, чиято максима гласи: смачкай, за да не те смачкат. Така е оцелял в трудните условия. Въпреки това е един от най-търсените майстори, заради истинските му умения в автомомонтьорския занаят. Той не трепери, но адреналинът му си играе с нервите. Защо? Защото ремонтът на едно динамо, примерно, струва петдесет лева. Кирил ще го оправи, ще плати на работника си и ще издаде фактура. Бачо ти Драгни обаче, в сервиза край Цветния квартал, ще направи динамото за двайсет лева - без да плаща данък, осигуровки, но за сметка на това ще пръсне парите за мастика в близката кръчма. Излиза, че този, който е съвестен пред държавата, е оставен да си транжира нервите във всякакви форми.
Какво прави Красимир: качва се на колата. Настъпва педала на газта и си го изкарва на някой завой с пълна газ. Дали му пука на някой за него?
Най-малко на държавата сякаш. Поне така се държи тя.
Оставяме настрана бедните и много богатите. Първите тя си ги меси както си пожелае, като преди това ги изтупва като брашнени чували. Вторите, богатите, винаги са намирали как да се оправят. Да не говорим, че в последно време в национален и световен мащаб те сякаш се увеличават. Всъщност именно имащите създадоха кризата и много добре знаят как да се измъкнат от нея. Малкият и средният бизнес в България изнемогва, не защото не знае как да работи, а защото и двете му ръце са извити до степен на пукане на кости. Много скоро бушоните му съвсем ще изгърмят. Естествено никой няма да се трогне, че Людмил е с инфаркт, а Калоян е в инвалидна количка.
Да не говорим, че общо четири деца са пред угрозата да останат не само без препитание, но и без единия си родител. Държавата все още се цели в големите удари, защото има нужда от аплодисменти за угояване на егото си. Малкият и среден бизнес сякаш от нищото ще се възродят. Те сами ще си създадат облекчения, сами ще изправят икономиката отново на крака и пак те ще са причината - защото са изградени предимно от млади хора, демографският баланс в страната да е възходящ.
Много е трудно да се каже какво трябва да се направи по въпроса.
Държавна политика, отношение, привилегии, помощ? Над това ще умуват умните глави. Като за начало може да се започне с това: какво не трябва да се прави, за да спъва работата на малкия, но така ценен бизнес.
Калоян и Людмил – това са двете най-важни имена в икономиката ни в момента. Помогнете им.
Без цензура | 12-03-2010, 22:17 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Най-после малко добри новини за черноморските ни курорти.
След критиките по застрояването и все по-малкото поръчки от страна на туроператори, излезе новината, че курортите ни драпат със 7-8 години по-напред от румънските. Заключението идва от немския туроператор ТУИ. В Черното море на Румъния сега е не само скъпо, но и мръсно, шумно и обслужването е под всякаква критика.
А ето как ни потупват нас от ТУИ: "В България се осъществи изключителен напредък в областта на туризма. Голяма част от световните хотелски вериги са налице, за разлика от Румъния."
В нашата съседка приоритет са градовете в Трансилвания - Сибиу, Брашов, които са в лицеприятен вид - стегнати, поддържани и привличат много германски туристи. Дори Сибиу стана Европейска столица на културата през 2007 година, но според германския туроператор румънците не са се възползвали тогава да рекламират курортите си по морето.
През 2006 година ТУИ прекрати полетите си до Румъния и извади от каталозите си всички румънски дестинации заради лошите условия там.
Очевидно съседите ни не се притесняват толкова от проблема. Те продължават да предпочитат нашето Черноморие за почивка и туризъм. Което е добре дошло от една страна. От друга - курортите ни получават стимул и комплименти за начина си на привличане на туристи. В крайна сметка торенето на Черноморието ни с бетон има поводи за гордост. Много критици ще се замислят, когато видят хотелите пълни и чуят спонтанните комплименти на водещи туроператорски фирми.
Има и друго: състоянието на румънските курорти в момента е такова, че спокойно може да удовлетвори някой критичен експерт в областта на екологията. Стоят си все старите хотели - леко санирани и постегнати. Няма пре- и свръхзастрояване, ивицата е тиха, спокойна, вижда се дори морето от втора линия. Уви, липсва покритие за изискванията на туроператорите, за което румънците са порицани. И естествено към тях не потичат пари от туризма.
За нашите курорти остава надеждата, че недоволни румънци и доволни германци ще изкупят туристическите пакети по Черноморието ни.
Новините | 12-03-2010, 13:57 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
На 8-ми март рано сутринта българският танкер "Хан Аспарух" е ударен от друг товарен кораб.
На около 65 мили от българския бряг в морето са се излели 11 хил. тона нефт. Вълнението е 2-3 бала, вятърът тласка петното към Варна. Това беше страховитият сценарий на учението за "противодействие на разлив на нефтени петна в морето", проведено днес във Варненския залив от Министерството на транспорта и Изпълнителна агенция "Морска администрация", съвместно с Европейската агенция по морска безопасност (EMSA).
Как реагираме в такава ситуация?
След оповестяване на инцидента и сформиране на щаба за действие от българска страна, се прави въздушно обследване на инцидента. За целта притежаваме хеликоптер МИ-14, който се вдига от Варна. След това се мобилизират ешалоните и се изготвя прогноза за разлива. Има два варианта: справяме се сами с проблема или търсим помощ от съседни страни. Ако стане ясно, че и тогава няма да можем да предотвратим екологично бедствие, обръщаме се към European Maritime Safety Agency (EMSA).
В България все още нямаме кораб, който да е снабден с техника за борба с нефтени разливи. Нашата техника се ограничава до нефтосъбирачи, които могат да действат в близост до брега при спокойно море. От Морска администрация се надяват скоро да бъде закупен специализиран кораб за противодействие на нефтени разливи. Дотогава разчитаме на EMSA.
Нейният кораб "Санта Марина" е дислоциран в Малта. "GSP Орион" се намира в Констанца. И двата плавателни съда сега са тук, за да помогнат на България. Какво правят? Те са снабдени с последна дума на техниката за заграждане и изпомпване на нефтени петна от морето. Имат т. нар. ръкави, които се пускат и отсяват нефта от водата. При лошо време или през нощта, корабите са снабдени със специални радари, които сканират повърхността на морето и така локализират нефтеното петно. Единият от начините за почистването му е с ръкави. Вторият - с бонозаграждение. Това е съоръжение за локализиране на нефтеното петно. Лошото при него е, че за да се вкара в експлоатация, е необходим час и половина. Спусне ли се бонозаграждението, във водата се потапя скимър - голяма помпа за източване на нефта от морето. Капацитетът му е около 350 куб. на час.
При реален инцидент корабите на EMSA минават изцяло под наше командване. И друго: тъй като всичко е свързано със средства, цената на една такава операция се калкулира преди, а не след изпълнението й. В България има фонд, който осигурява тези средства.
За щастие всичко това е учение. То идва да ни покаже и в същото време да ни успокои, че един ден няма да ни споходи екологична катастрофа. През 2003 година е създаден Черноморски авариен план. Целта му е да се предотврати опасност от разлив на нефтени петна. За пример се дават корабите "Ерика" и "Престиж". Първият разлива около 20 хил. тона нефт край френския бряг през 1999 г. Другият - 63 хил. тона край Испания.
Учението днес трябваше да се проведе в открито море, но заради лошите метеорологични условия това стана във Варненското езеро. Хеликоптерът МИ-14 не излетя, за да се облекчи бюджетът на учението. Пред медиите бяха показани наглед как действат двата кораба - "Санта Мария" и "GSP Орион". През останалото време, когато не участват в учение и не са пратени на реална мисия, корабите изпълняват нормални търговски задачи.
За нас остава надеждата, че докато си набавим собствен кораб за реагиране при нефтен разлив, „Санта Мария” и "GSP Орион" ще са все така наблизо.
Архив Варна | 10-03-2010, 13:50 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Три проблема в три държави: България, Турция и Гърция. В първата думата сняг изсмука всичките си значения от света на популизма. Че правителство ли не се сваляше, че кметове ли не се линчуваха по плакати? Втората страда заради земетресение - убити, ранени, бедстващи. Според самия Ердоган причината е в слабите сгради от кирпич и други неустойчиви материали. Така или иначе не хората, а Господ продължава да ни показва опакото на своята десница. Единствено Гърция от тези три Балкански държави страда не толкова от природни капризи, а от път без изход в икономиката. Но дали пък и там не е намесена съдбата? За кой ли път Балканите ще затруднят историци и анализатори в даването на точен коментар за обстановката тук. Струпването на толкова много проблеми сякаш идва да ни каже за пореден път, че това е най-горещото място на Европа. Всъщност, обръщали ли сте внимание вкъщи къде точно се събира най-много мъх и прах - по ъглите. Така нареченият наш общ Европейски дом също се задръства по ъглите и краищата. Това, че природата действа в унисон с настроенията на хората, не бива да ни учудва. Въпрос на метафизично тълкуване е, но нека го оставим за по-компетентните. По-скоро трябва да се запитаме: Има ли връзка между трите вида бедствия в изброените държави? Само Господ би отговорил на този въпрос. За нас остава да чакаме. Не нови земетресения, сняг и взривена гръцка икономика. По-скоро струпването на толкова много проблеми от различен характер показва колко разнопосочни са съдбите на различните народи в Европа и как всеки по своему акумулира предизвикателства било от природата или лични стечения на обстоятелствата. Ето защо е хубаво да се мисли преди голямо обединение дали всички части от цялото могат да се напаснат. Това упоменаване повече от символично намеква за това колко различни можем да бъдем не само хората, но и народите поотделно с техните държави. Сами разбирате, че когато една граница е отворена, то това води до редица облекчения и чувство на освободеност. Но когато едната държава бедства икономически, а другата е застигната от стихии - то тогава границите на бедствието бързо се локализират - в Българи, в Гърция или Турция. Последната и тя влиза ведно с определението Евроориентация. Рано или късно Турция или Европа ще направят своите компромиси и страната ще влезе в съюза къде с кирпич и потури, къде с цивилизация и икономика. Дотогава обаче изпитанието е повече от ясно: Три проблема в рамките на три държави. Това в границите на Европа ли е или е част от проблемите на три отделни народа на Балканите?
Без цензура | 09-03-2010, 15:08 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Можеха ли да бъдат предвидени проблемите в Гърция? Над този въпрос умуват световните европейски лидери. Особено като се видя, че буксуващата икономика на нашата съседка дърпа еврото към по-долни нива.
Протестите, стачките и масовото недоволство към сегашното управление на страната не са случайни. "Узо-кризата", както й викат вече специалистите, има по-дълбоки корени. В началото Европа сякаш се опита да се дистанцира от проблемите в Гърция, но постепенно обаче започна да се усеща, че кризата е предвестник на по-дълбоки и по-сериозни ядове в цялата еврозона. Може би изключение правят само Германия и Франция, където се забелязва консолидация на бюджетите.
Испания, Португалия, Италия или коя да е друга членка на съюза може да последва съдбата на Гърция. Проблемът е в това, че т. нар. Еврозона за стабилност не покрива очакваните резултати. Към този момент нивото на задлъжнялост е доста над заложеното в Маастрихтския договор.
А какво да кажем ние и останалите страни, които отскоро сме в Еврозоната и полагаме къртовски усилия да покрием качествено критериите за членство? Най-вероятно ще се молим да не се сбъдне поговорката, че ако една ябълка в кошницата е гнила, всички се заразяват. Другият вариант е да помагаме всячески на съседите си, стига да не стачкуват по границите си, дърпайки и съседните й икономики към пропаст.
На този етап никой от водещите специалисти не смее да дава прогнози за бъдещето на Гърция. Единствено Германия започна да дава съвети как страната да излезе от кризата: като продаде някои от необитаемите си острови, за да привлече пари в брой. Това ще е като обезпечение на парите, които Атина получава от Европейския съюз, за да излезе от тежкото икономическо положение.
Гърция има приблизително 6000 острова, като 227 от са обитавани.
Това е крайна мярка, но ако положението се задълбочи, европейските партньори ще притиснат гърците. Те, от своя страна, тръгнаха да свиват бюджет. За пример можем да дадем 200 броя луксозни лимузини Мерцедес на военните. В момента те не са навъртели и един километър. Вероятно ще бъдат продадени, за да може да се подобри положението в армията. Дали това е само началото на една по-мащабна акция за покриване на дупките в бюджета?
За сметка на това, ако бъдем оптимисти, кризата в нашата съседка може да се отрази добре за българите заради падането на цените там. Става въпрос за по-добри оферти за море, екскурзии и стоки. Стига еврото да не е избягало и от нашите джобове дотогава.
Архив Варна | 04-03-2010, 12:36 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Въпрос:
Колко спечелихте с последната си книга?
А: 100 000 лв.
Б: 5 лв.
В: Почерпих приятели.
Г: 0 (Нула).
Верният отговор не е сред посочените. Правилно се отговаря със: „Загубих” – само че това е в пълно противоречие със зададения въпрос. Всички си го знаем и няма нужда да го упоменаваме специално. За да излезе една книга, винаги бъркаш в своя джоб или в този на спонсора си. На този етап българският писател е винаги губещ. Неговите ценни придобивки се измерват с друга валута.
Навремето, когато толкова ми бе пораснала работата, че реших да стана писател, Христо Калчев, лека му пръст, ми каза: „Захващаш се с най-шибания занаят”. Най-странното е, че му повярвах. Тогава логично бе да пратя по дяволите и амбициите си, и мераците си за творчество. Уви, бях на малко повече от двайсет – възраст, която те провокира да хванеш оголените кабели на социалната инсталация, да си изгърмиш бушоните и така да станеш проводник на поголовно количество енергия (случайно или не, точно по-това време започнах да се заслушвам официално по AC\DC).
Така и стана. Христо се оказа прав – занаятът се оказа не само шибан, но на всичкото отгоре, дори да искаш, не можеш да го изоставиш. Той те преследва по петите като тонколона, от която непрекъснато звучат спонтанни аплодисменти. Какво имам предвид ли? Замислете се. Дори да не сте писател – това същество е едно от най-самодоволните творение на Небесата. Обикновено, когато твори, край него винаги има публика от измислени образи, които слушат и стоят с отворени усти. Писателят трябва да се обърне с едно око към тях и на екранчето се изписва: Аплодисменти. Е как, кажете, човек да се окаже от тази вярна публика.
Вярно, всичко ми бие малко на лудост. Но покажете ми един писател, на когото всички дъски са добре рендосани, яко са заковани и ни една не хлопа. Лично аз нито една книга няма да му прочета. Колкото до самочувствието, то винаги е нужно, когато тръгнеш да бродиш в света на непознатото духовно. Друг е въпросът с онези, които имат самочувствие, но никъде не бродят: чоплят семки, бъркат си в носа и плюят по страниците, мислейки си, че това е изкуство.
Но да се върнем на парите.
Мистър Дянков, както я е подкарал, скоро ще пресити де що има човек в тази държава, ще му обърне джобовете и ще си вземе дължимото. Почна се от чалга, поп, кооп и прочее допингова култура. Мина се дори през самите данъчни; идва ред на лекари, зъболекари и може да се стигне до попа – хората в расо също плащат данъци, Христос го е рекъл: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу!” (Марк - 12:17)
Накрая ще останат писателите. Тук обаче в мислите ми покълва съмнение, наторено от реалната обстановка в страната. Първо, официално такава професия няма. Умните глави казват, че писател не се става приживе. Това означава, че като си вземе вечно довиждане, писателят едва тогава ще започне да си плаща данъците. Сиреч: „Много поздрави от дядо Светльо-Петър или от чичко Азис (Азазел) и нека мин. Дянков да полива мушкатото на гроба ми, а после да го продава като хербарий на учениците от първи клас, за да кърпи бюджета”. Тъжна истина. Може да стане още по-тъжна, без грам сантимент, ако продължаваме да гледаме на книгата като стока и я впрягаме да носи ДДС-то на икономиката.
Когато взех първата си награда от конкурс, четири години по-късно държавата почука на вратата ми. Искаше си своето: данъчето. Наградата ми не беше внушителна, а данъчето си беше направо данъченце. Обаче институцията ме подгони – с хартия, със служители, със закон. Естествено, бях похарчил наградата много отдавна, само за една вечер дори. И е вероятно да съм оставил данъченцето като бакшиш на сервитьорката. В крайна сметка си платих, но от този момент гледам на литературните конкурси подозрително – когато те награждават там, в портмоненцето винаги бърка държавата. Като улична джепчийка – с дългите алинеи и членове. Да, професия писател няма, но като изкара някой лев това странно животно, бързо му тикват елката да си калкулира дължимото.
Едно време писателите бяха привилегировани – почивни бази, внимание, интерес и тиражи като за цял Зил с ремарке. С един хонорар можеше да си стегнеш живота. С друг – да разпуснеш с дузина приятели цяла година. Уви, всичко тогава се прекарваше през центрофуга – капчица свобода не оставаше. Да не говорим, че книгите задължително минаваха на струг, откъдето винаги се докарваше профила на компартията.
Да си призная, няма как да въздишам по онова време, защото до падането на комунизма, аз стоях в ухилен анфас спрямо действителността. На 15 години по-важното бе, че за първи път се насвятках с мастика, отколкото, че са пуснали маслото на Тодор Живков. Животът бе песен, а песента ми бе дълга и съставена от един протяжен куплет.
После пътят ме заведе при писателите. Бедна ви е фантазията колко килограма наивност е нужна, за да се изправите пред този фундаментален избор. Не бързайте да ме шамаросвате с обвинения, че изкарвам писателите жертви. Напротив, те са точно обратното. Но това ще го кажа накрая. Не ме карайте сега да бързам. Та думата ми е, че за едно разказче ми плащаха толкова, колкото да си купя кутия цигари, която изпушвах след това, докато пиша другия (признавам, че това е цитат от последната ми книга). За наградата и данъченцето споменах. Когато издавах първата си книга, спонсорите, при които влизах, ме тупкаха победоносно по бузката и хвърляха по някой лев. Благодарях им и отлитах. Правех премиери и продавах книгата. Парите стигаха, за да си сложа бензин и да стигна до другото населено място...
Пълна идилия, нали? Сега сигурно очаквате да кажа: Един ден, обаче... и станах милионер. Пием с Дянков ракия Цар Симеон, докато фотографи са ме наобиколили като най-големия данъкоплатец в държавата. Малко по-късно, някъде към 120 страница от този роман, тълпа от мои последователи се събират пред сградата на моя дом и ми искат автограф. А аз гордо пристъпям с обещанието, че да си писател е най-великата професия...
Знаете ли, може и да напиша такава книга. Но не ми е на дневен ред. Занимава ме една мисъл – дълга като непостроена бг магистрала и тясна като забравено клише: че да си писател не е кой знае какъв келепир. Попитайте кое да е дете от училище какъв иска да стане. Ако едно ви каже писател, премерете му незабавно температурата и му дайте три дена почивка. Да имаш готина кола, гадже тра-ла-ла и депутат за баща – това е може би добър модел. Думичката писател само куцука в представите на младите като форма на бъдеще. Но идва ден, когато тази дарба ти се стоварва на главата. И трябва да избираш: наплюваш я и я изпровождаш като употребен парцал, или я приемаш и крещиш колкото ти глас държи: „Здравейте, илюзии!”
Нито в училище, нито в университетите, нито дори в пространството около нас някой си има понятие какво да направи, ако стане писател. Разчита на случайността, на провидението и на вярата си. Както и на шепа приятели, с които по-лесно се преглъща иронията.
И все пак не забравяйте, че ако един ден ви споходи полъх на интелигентност, разходката с книга под мишница на истински писател ще повиши коефициента на вашата смелост и дух за предизвикателство. Ще искате още и още писатели да каните в духовния си дом, за да се научите да стъпвате като свободен човек, а не като данъкоплатец. Защото четенето ще си остане една неестествено добра магия, която ще вирее напук на всички закономерности. Ако писателите изчезнат като племе, светът ще стане по-богат и по-алчен. Писател – това е спестовната касичка на човечеството, където то трупа своята необработена енергия и неразбрана духовност. Писателят сяда и от неживата материя фотосинтезира кислород за духовен обмен между хората. Благодарение на него хората започват по-добре да разбират себе си. Това обаче се узнава много, много по-късно, когато той си отиде, оставяйки своето мушкато за паметна плоча. И едва тогава той става милионер.
Без цензура | 03-03-2010, 18:06 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Още от сутринта се почна - празнична музика, поздравления и пожелания.
Дупките по улиците на Варна си почиваха. Хората се уговаряха при кого да ходят на гости и кой какво ще сложи на трапезата. По радиото - опашка от хора с мнение относно това кога да празнуваме трети март - по нов или по стар стил. Други пък казваха, че не било тогава истинското освобождение на България. Трети смятат, че още не сме се били освободили напълно.
Много хора, да не казваме половин Варна, предпочетоха Морската градина пред радиото и обичайните заподозрени с мнение. Децата - те сякаш най-много се радваха на празника. Крайбрежната алея бе залята от блажена идилия, която доброволно се нарушаваше от миризмата на цаца. Собствениците на капанчетата не сгрешиха - почти нямаше празно място там, където бяха отворени. Пържена рибка, картофки и обезателно биричка. Слънцето и то надничаше, закопняло за комплименти.
На входа на Морската градина вече са оградили едно място, където подготвят фойерверките - ще има заря.
Разхождайки се по алеите, човек за известно време забравя какъв ден е днес и какво се е случило преди 132 години. За кратко, защото почти на всеки паметник има цвете или венец. Това е най-малкото жест към нашата история.
Днес свободата я свързваме със свободното време - да не ходим на работа, да разходим децата или да хапнем бира с цаца. Навярно точно това би трябвало да е нормалното й тълкувание. И все пак не е лошо да си заделим малко памет за онези наши герои, които подариха живота си, за да имаме ние тази свобода. Хубаво е да не забравяме, че свободата е относително понятие - като топлото време през март, например.
Така стана и днес - както си печеше, слънцето се скри и няколко капки дъжд стопиха удоволствието от приятната разходка. Остава да се приберем по домовете си и да дочакаме зарята да огрее споменът за забравените герои от Освободителната война.
Мисия Варна | 03-03-2010, 14:59 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Земетресение в Хаити, още по-силно в Чили. По същото време В Пакистан малко по-слаб трус – достатъчно да предизвика паника в населението. Европа – ураганът Синтия взе жертви. В България пред очите ни са преспите, докато в Бразилия горещините отмениха футболни мачове... Свлачища заради презастрояване, потопи, увеличена поява на торнадо...
Нямате ли чувството, че отнякъде всеки момент ще се появи Брус Уилис с онази усмивка тип: Кой ми кихна в лицето? Ще се метне на някой мотор и за два часа ще спаси света от глобалното затопляне и кръвожадни бандити. Когато текат финалните надписи вие вече ще се чудите къде да си хвърлите кутията с пуканки и на кого да върнете 3D очилата.
Новините по медиите звучат като история от филм, кадрите – бледнеят в известна степен пред постиженията на специалните ефекти. Липсва само главният герой. Това е негово величество Човекът. Всъщност той е представен – ужасен, изплашен, обезумял; веднъж като майка, друг път като тичащо сираче, трети път като мъж с прокъсани дрехи. Но това не е Човекът, когото търсим. Това са хората, които страдат.
Спомняте ли си птиците от научнопопулярните филми, които се качват на голямо животно като слон, хипопотам или носорог? Започват да пощят кожата и да я чистят от някои неприятни полипи, както и да респектират досадните насекоми. Животните принадлежат към природата. И ние, само дето умът ни хвърчи в облаците и явно искаме обезателно да си намерим друга планета. Разликата между човека и животното е променена от известно време. Ние възприемаме планетата си като банка, откъдето може да си теглим когато си поискаме авоари. Да ги изредим ли? Поне да се опитаме: злато, нефт, дървесина, вода... Едно е да ползваме благата за оцеляване, друго – за трупане на богатства, алчност и власт.
Да се върнем отново към Чили и останалите бедствия. Не ви ли се струва, че хипопотамът, върху който вирее нашият човечарник, вече се мърда недоволно. Ние не просто пощим кората, а се опитваме да я пърлим, отделяйки пласта по пласт нейната търпимост. Вървейки по този път след известно време ще можем да кимнем примирени с глава, че не заслужаваме тази планета. Ще трябва да се задоволим с вегетираща комета с уранова опашка, която, за съжаление, се огрява веднъж на сто години от слънце.
Да си припомним изследванията на японеца Масару Емото. Ако на чаша вода се повтаря: „Обичам те!” – структурата на кристала на самата вода се изменя до степен на произведение на изкуството. Ако й пуснете ругатни – снимката на кристала заприличва на рентгенова картина на раково заболяване. Малко по-късно излезе и документален филм, където бе развита идеята, че зачестилите урагани са опит на планетата да изчисти лошите кодирани послания в структурата си.
Можете да си представите колко крясъци и викове е акумулирала в себе си нашата майка Земя, за да зачестят, примерно, само ураганите. Да не говорим за честата поява на торнадо – фунията на този природен феномен е като тръба на бинокъл, с който могат да се съзрат отвисоко скритите човешки страсти и пороци: алчност, измама, убийства, безумия. Но ние, ще кажем сега, никога не сме ги насочвали към природата. Да, не е пряко. По-скоро е устремено към човека. Но нима той не е част от природата? Нима не къса домат и не коли агне, а след това отива в двора отзад и наторява земята? Все още не сме тръгнали да си доставяме храна от Марс и не ползваме Юпитер за писоар. Когато това стане, земята ще стане наистина ненужна. Дотогава, обаче, ние ще трябва да се съобразяваме с нея.
В този момент природата се държи наистина като сърдита стопанка, която посред зима ни отказва топло одеяло, посред лято – чаша хладка вода; не ни постила легло, люлее ни земята, праща ни Катрина, Синтия и цяла върволица лоши феи... Природата е във фаза профилактика. Женските имена на ураганите са санитарките; земетресенията – това са електрошоковете, с които иска върне към живот умъртвените си крайници. Горещините – огънят винаги изтребва микробите. Студовете – те са като че ли единственият консерватор на добрите послания в нашата природа. Как можем да помогнем на планетата си? Не, не бързайте да повтаряте като от назубрен учебник, че ние сме съвършеното й произведение. Ако човекът е висша форма на развитие, то как да наречем наглостта му – код от друга планета или намеса в ДНК-то ни от цивилизация извън Слънчевата система?
Отговорът можете да намерите не само в проектите на екологичните организации. Замислете се какво ще стане, ако септичната яма в двора ви прелее и се запуши. Лехите с розички ще замиришат неприятно, райграсът ще полегне като задушена с гел коса на тийнейджър, а цветето, дето ви го донесе тъщата от екскурзия в Холандия – ще умре с поклон. Какво правим? Зарязваме къщата и отиваме да ползваме тоалетната на съседа? Не. Променяме начина си на живот. Тогава може да се надяваме на хубаво време и богата реколта.
Мисля си, че обвинения от рода на: „Господ ни наказва!”; „Природата ще ни разкаже играта!” и „Апокалипсисът е близо” – са, меко казано, лицемерни. Говорим така от страх, че точно ние сме си виновни за съдбата и нямаме сила да си го признаем. Ето затова Господ, природата и всичко останало е добро оправдание ние, хората, отново да се изкараме жертви. От тази позиция ще ни е по-удобно да атакуваме пак природата. Колкото до Господ, конкретно, той вече ни заяви от Стария завет, че повече потоп на тази земя няма да има (Битие 9:11; 9:15).
Ех, ако можеше природата да говори – това би бил по-хубавият вариант. Поне щяхме да се разберем с нея и да я попитаме кое точно я разгневи.
Архив Варна | 02-03-2010, 13:58 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Да сложиш трибагреника на балкона или на прозореца - това се превръща в емблема на национално самочувствие.
Нищо, че през останалото време критиката, скептицизма и лошото са трибагреникът на ежедневието ни. Наближи ли трети март, обаче, шивачниците изоставят останалите конци и започват да използват само бял, зелен и червен.
След промяната на закона за етажна собственост малко поизтупахме праха от ревера на бай Вълчо - нека под това име назовем всички домоуправители у нас.
Вероятно на трети март бай Вълчо от варненския квартал Владиславово ще забрави да хвърли боклука. Но този път жена му няма да му се кара. В главата му ще има една идея - трябва да развее българския флаг от прозореца на входа. Бай Вълчо, заедно с още стотици свои колеги от Владиславово, имат задача да покрият панелната обител с трите цвята на България. Раздадени са им 500 знамена от кмета на квартала Добромир Джиков. Който не е успял да вземе своя флаг - крайният срок е 2 март, а графикът е обявен на сайта на кметството www.vladislavovo.bg.
„С това ще покажем, че държим на символите на България, помним нейната история и искаме заедно да градим добро бъдеще за децата си”, обяснява Джиков.
Кварталът на 500-те знамена - лозунгът звучи конкурентно на 100-те знамена в Климентово. Селото е известно с инициативата да се слага знаме на всяка къща по време на Националния празник. Дори чужденците не забравят да развеят байряка там.
Бай Вълчо няма да остане назад, дори ако е от Младост и Възраждане. Дано само търговците са се заредили с флагове. Трети март е в сряда. Бяло, зелено, червено - колкото по-голям е флагът, толкова по-големи ще са надеждите ни за излизане от кризата. Време е да се замислим, че повдигането на националното ни самочувствие не е лозунг за електорат, а стимул за обединение на всички хора. Затова, ако имате нужда от българско знаме, обадете се на бай Вълчо. Ако не ви даде знаме, което да развеете от входа, уволнете домоуправителя си.
Мисия Варна | 28-02-2010, 16:38 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Албената. Така викахме на тогавашния експрес до София. Никога не го възприемахме като влак идващ от столицата, а само като заминаващ за там. По него време, имам предвид осемдесетте, на гарата се събираше толкова много народ, сякаш цял Добрич се готвеше за малка революция, вложена в едно нощно пътуване. Нямаше ги частните автобуси, дори ходенето с кола на умопомрачителните 500 километра бе асоциирано с излизане зад граница.
Албената беше връзката с центъра
На пътниците, които биваха изпращани, се гледаше с особено внимание: като късметлии, като вече развити и оформени личности, готови да посетят столицата. Една нощ ги делеше от големия град, от събитията там и от начина на живот. Нощ, през която влакът прекосяваше цяла България. И докато пътниците спят, той ще ги люля в железните си прегръдки до момента на пристигането сутринта. И сякаш пътуването е било сън – от дълбокия североизток вдигаш глава в центъра на България – София.
Дали защото бях дете, или и другите гледаха на тази композиция с особена вид гордост, този влак захрани миналото ми с онази характерна авантюристична нотка, в която пътят напред и нагоре винаги се свързва с нещо забележително.
Не само че израснах в Добрич. Част от детството ми мина на улица „Железничарска” – първата успоредна над линиите в града. Там, при баба и дядо, край линиите и вагоните,
появата на Албената се символизираше с идването на бялата лястовица
Естествено, че не беше като пътническите и товарните влакове. Напрежението, багажа, хората – спомням си тези моменти – лицата обърнати към релсите. Ето, влакът идва от Кардам. Около двайсет минути престой – цигара за възрастните, последни прегръдки, багажът, и свирката се чува. Влакът бавно тръгва. Животът – променя се особено много за тези, които тръгват към София. Бяхме сигурни в това.
Днес е 28 февруари 2010 година. Минали са толкова години от онова време.
Албената вече не е онова, което беше
И сигурно щеше да си остане поредната оглозгана ябълка от една бивша гордост, ако влакът не се превърна в ковчег преди две години. Роднините, познатите, дори съгражданите на жертвите не гледат на влака като на грандиозно събитие. Тракането на колелата отброява миговете без любимите същества. Вече нищо не е както преди. Дори гарата, коловозите. Днес там почти няма вагони. Избуяла е трева, сградите се крепят на спомените на хората. Идващите и отиващите си композиции минават бавно, стъпват едва-едва по релсите. Появата на новите мотриси – модерни, луксозни – пасва на околността като обещание на надъхан политик преди избори. Тръгне ли си от гарата лъскавата мотриса, всичко си остава като преди.
Албената – сега тя се споменава в статистиката с черно мастило
Има много тъга. Повече, отколкото думите могат да нарисуват или една камера може да покаже в новините. Разплакана майка, наведени очи, примирение със съдебната система, със състоянието на влаковете и отношението ни към живота. Защо стана така? Никой няма да ни кажа? Сигурно ние най-добре си знаем. Влаковете, катастрофите, корупцията – замислете се, накъде върви нашият влак сега? Обикаляме ли го с нетърпение и чака ме ли будни да пристигнем на централната гара в столицата на нашето щастие. Докато отчаяно се мъчим да се борим за по-добро купе в местата на живота, някак между другото пропускаме най-важното: че не мястото е най-важно, а чувството, което оставяме след себе си. Не е ли приятно да има кой да ни помаха от перона. Сега тези майки, бащи, сестри и братя стоят тъжно в църквата и със свещ огряват пътя на своята молитва.
Албената – знаете защо се казва така. Земите на Йовков, браздата на неговото творчество, паметта на нашата история. Йовков – и днес трябва да има кой да разкаже тази тъжна история. Ако пък не може – поне да запомним, че добрите спомени са печата на нашето детство, а лошите – те трябва да са обратния ни билет към доброто.
Поклон пред паметта на жертвите!
Архив Варна | 28-02-2010, 09:46 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Телешкото излиза крехко, попило аромата на подправките. Картофите са се овкусили със соса на месото. Благодарение на тенджерата под налягане...
От кулинария и тенджери под налягане се пренасяме в миналото. По времето, когато пускането на кръв се е смятало за лечение. В днешно време този метод се отрича от медицината. И все пак докторите тогава са имали основание да смятат, че като се източи литърче от тялото, пациентът се облекчава. В монголската медицина срещаме следното описание: в определено място на тялото се продупчва вената. Кръвопускането се използва за лечение на рани, сърбеж, циреи, малки тумори и, обърнете внимание: горещина в тялото.
Още един пример ще ви дам. В казармата, когато от БЧК идваха при нас с цяла цистерна за кръвчицата ни, ние охотно запрятахме ръкави. Цената – 5 дена отпуска. Бяхме готови безкръвни да тръгнем, но да изнесем поне кокалите и кожата си от поделението. Само анемичните и онези, които се напикаваха нощем, отказваха да дават кръв. Тогава, както и днес се знае, че кръводаряването е полезно. Кръвта се обновява.
Държавата е една огромна тенджера под налягане, където обикновени хора, умници без нашивки и всякакъв зарзават под формата на прякор, са сложени на котлона на ежедневието? Това най-силно се усеща в големите градове, където много често можете да забележите подострените нокти на обикновен човек да дращят по лицето на случаен минувач, защото онзи не му направил път. Това е така, понеже налягането в системата ни е убийствено. Подобно на телешкото, което поема от подправките, така и обикновеният гражданин, отърквайки се на голо с престъпници и мутри, неизменно придобива техни маниери. Психическата горещина е толкова голяма, че ако не се насочи нанякъде злобата, човек може да полудее. Голяма работа – казва си, – че откраднал, че излъгал или че ударил на хлапето си два шамара с крак. Към криминалният контингент могат да се прибавят политиците, т.нар. бизнесмени и прочее пребоядисани лицемери, които си мислят, че моралът е лека жена и трябва да й се плати, за да я притежават час-два. Виждайки този цирк под налягане по медии, на улицата и дори в сънищата си под формата на ужас за подражание, хората започват да се объркват. Уж мили, усмихнати и изведнъж отварят такава уста, че дълго не можеш да прогониш от съзнанието си татуираната им злоба. Но нима трябва да ги съдим? Нима те са виновни, че не са се освободили от налягането в психиката и са се превърнали в разварен картоф с вкус на телешко? И това не е генно модифицирана закачка, а поредната кулинарна аномалия с български произход.
Да обърнем внимание на акциите за залавяне на престъпници. Те са клапан, през който излиза налягането; те са още кръвчицата, която престъпният свят е принуден да пуска. Така се успокояват хората. Ако още малко продължи операция Факир, например, те даже ще започнат да мъркат като масажирана пред запалена камина котка. За двадесет години преход, обаче, политическите медици така и не напипаха правилната вена, от която да източат кръвта на престъпността. Но пък се научиха умело да боравят с клапана на тенджерата под налягане – пускат толкова пара от нашето недоволство, колкото да не избухнем.
Това, разбира се, няма как да стане на сто процента. Но, съгласете се, нима сте готови да наградите коя да е акция с петдневни аплодисменти. Октопод, Факири – ще изгледаме и това представление. Вярно, поуспокоени, защото част от налягането се е оттекло и общественото напрежение е наградено със спокойствие. Но скоро котлонът на реалността ще нагнети нови и нови градуси в тенджерата на нашето битие. Тогава – какво? Пак ли ще търсим къде да отпушим политически клапан. Или отново да напипаме малка престъпна артерийка като автокрадците например, откъдето да източим тумора? А защо не направим пробив в аортата? Или както е по-популярно да се казва: да изловим големите акули?
Ще ви отговоря на тези въпроси.
Ние сме част от тази голяма акула. Ние сме нейния зъб, опашка или хъс, ако щете. И не можем просто така да пуснем кръв от сърцето направо. Защото просто ще загинем. Как, обяснете ми, ще спрем да лъжем, да ругаем, да бием децата си, да крадем от държавата или дори безобидно да влачим средства от европрограми? Оставам безмълвен тук за въпросите.
Ето защо трябва да се примирим с клапата, откъдето някой отгоре определя колко точно въздух да изпусне от действителността. Днес са операции срещу бандити, утре политически чистки, а после – избори.
Общественото недоволство може да доведе до главоболие. Затова не се учудвайте, че политическата хемодиализа трае години наред у нас. Имам чувството даже, че ни държат в състояние на изкуствена кома. Събуждаме се само когато пускат налягането от инкубатора ни. Спомняте ли си всички акции на МВР. Не? Спомняте си само днешните? – нормално е. След силно зашеметяване, следствие на прекарани години в тенджера под налягане, мозъкът ни се отделя от кората и попива от така наречените негативи, които са като горчиви подправки. Тогава започваме да не се впечатляваме от новини за поредното насилено или пребито дете, от увеличаването на раковите заболявания у нас и за нивото на песимизъм в редовно масажиращата ни статистика.
Чудя се само, какво ли би станало, ако всички накуп, като в казармата, отидем в БЧК и дадем кръв? Дали ще спадне общественото недоволство, бандитите да намалеят, а политиците да забравят да лъжат. Налягането в колективното несъзнавано – ако мога да използвам езика на Юнг – ще се успокои навярно. И единственото налягане в организма ни ще е бобецът по време на пост, който оставя в стомаха ни неприятна подутост. Но тя се освобождава след един колкото човешки, толкова и инстинктивен напън. Тогава газът на нашето недоволство, поставен в общата тенджера, ще задуши всякакви престъпните мераци.
За съжаление това е малко трудно осъществимо и стига до вратата на абстракциите. Остава ни само надеждата в апела, че политиците и хора с власт ще напипат пулсиращата вена на престъпността. Нека не афишираме малките артери с гръмки имена, откъдето може да се източи дребен сърбеж. Дайте да помислим за „Тих огън”, „Невидима буря” или „Студена справедливост”. Защото, ако и този път всичко е само една пропаганда, тенджерата ще се взриви и тогава да му мислим как ще събираме разпилените си парчета. Затова – след автокрадците очакваме и другите техни синоними да минат през клапана на системата – повече кръв да се пусне, за да си почине обществото от страшното главоболие.
О, и не забравяйте да си мерите кръвното налягане след всяка акция на полицията. Ако е нормално, значи можете да целунете ръка на управляващия ви личен лекар.
Без цензура | 25-02-2010, 15:51 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Медиите коментират, че асансьорите в България са стари.
Фирмите за поддръжка непрекъснато ги ремонтират. Хора, наплашени от честите аварии, вече отказват да ползват КПСС (Кабинково Превозно Средство на Самообслужване). Какво трябва да знаем, ако стане авария и се окажем сами в КПСС.
Най-важното е да не се панирате. Първо се огледайте за катапулт. Новите модели асансьори имат такова устройство. След кратка справка с фирмата производител става ясно, че много малко бройки са монтирани в България - предимно в някои правителствени сгради. Катапултът изстрелва заседналия директно в горните етажи на властта.
Ако вашият асансьор е по-стар модел, моля, не блъскайте по вратата от два до четири. В законa е много добре упоменато, че шумът по това време е престъпление. Заемете се с други тихи занимания като гризане на ноктите, например.
Ако блокът ви е по-стар и асансьорът е станал причина застрахователите да не искат да ви издадат полица - не се притеснявайте. Носете си за из път храна и вода. Може и списание да пъхнете в чантата.
Не е лошо да предвидите и каска. Специални КПСС-protect не се произвеждат, но може да ви свърши работа и такава, каквато ползват състезателите по бобслей. При стартиране на КПСС-а се хванете здраво и леко приклекнете, за да може, като се приземите на първия етаж, да омекотите удара.
Заседнете ли в кабината, гледайте да не драскате по стените. Ако все пак толкова ви доскучае, извикайте някой съсед за приказки. Ако процепът на етажната врата е по-широк, през него верният ятак може да ви подаде баничка или в краен случай някое по-сплескано кюфте.
Какви са вашите права, ако КПСС ви задържи незаконно. Ако причината е в спиране на тока, можете да съдите доставчика на електричество. Ако причината е в остарялата апаратура, сърдете се на домоуправителя. Но не го съдете. Той какво е виновен? Друг можете да порицаете - астролога, защото не ви е предупредил за опасност от засядане в асансьор. Има такъв термин в писането на хороскопи за деня.
Ако живеете на 16 етаж и имате често авариращо КПСС – продайте си апартамента на планинари. Те и без това по цял ден бъхтят по баирите заради едната гледка.
Мислете и за бъдещето. Онеправданите винаги се съюзяват в партия. Съберете се и си сложете име на партията, КПСС вече е запазено в историята. Пробвайте с друго. Правете сбирките си в голяма кабина, с каквато е оборудван всеки високоетажен блок. И гледайте по-честичко да засядате. Така ще имате шанс да кандидатствате по програмата на Евросъюза – помощ за заседналите в КПСС.
Архив Варна | 22-02-2010, 15:01 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Едуард Вик, председател на фондация "Вик" и председател на наградата "Най-добър роман", изпрати отворено писмо до медиите с новината, че спира финансирането на проекта. Причината: В България се четяло малко.
Англичанинът благодари на всички медии, които помагаха на конкурса през годините.
В продължение на шест години фондацията връчваше по 10 000 лева на отличения роман. Като награда произведението се превеждаше на английски език. Конкурсът бе популярен сред пишещите, които редовно пращаха произведенията си. Връчването на наградата ставаше обикновено на пищна церемония, в която са участваха известни личности, певци и артисти от България.
Работата по организацията на конкурса изискваше много работа и време, обяснява Едуард Вик. Целта ни - продължава той - бе да популяризираме Българската проза, да привлечем интерес на авторите и да насърчим четенето. Читателите имаха възможност да гласуват, но досега само 1 000 човека са го направили.
Председателят на фондацията възприел като метафора името си - Вик. "Да викаш - пояснява той в отвореното си писмо, публикувано на все още съществуващия сайт на фондацията - за една малка група е страхотно. Успехът се нуждае от импулс."
Стефан Кисьов, Емил Андреев, Боян Биолчев,Георги Тенев, Евгения Иванова са щастливците, печелили наградата "Роман на годината".
Варна Лайф | 18-02-2010, 15:18 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
След края на март тази година социално слабите, бездомните деца и скитниците ще бъдат лишени от безплатна храна, ако не се намерят средства.
Предупреждението идва от социалния министър Тотю Младенов. За целта се търси помощ от бизнеса и от различни организации.
За издръжката на едно лице на ден държавата плаща 2,20 лева на ден. Около половин милион лева са необходими месечно, за да съществуват Обществените трапезарии. 11 185 хиляди души - толкова, според министъра, са посетили кухните за безплатна храна.
Министерството на труда и социалната политика търси помощ и от църквата, за да не се закрият кухните. Приоритет на правителството, уточнява министър Младенов, са реализация на здравната реформа, както и стабилизирането на пазара на труда.
Възможностите на услугата не смогва да покрие нуждите - това заявява Гинка Чавдарова, която е изпълнителен директор на Националното сдружение на общините в България. Според нея общините могат да се справят с предоставянето на безплатна храна за бедните и нуждаещите се - има налице организационен и институционален капацитет.
От новината се вълнуват и българите в Щатите. Съобщението, че бедните ще се лишат от безплатна храна, излезе на първо място в новините от България в сайта bg-chicago.com.
Новините | 15-02-2010, 13:19 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
