Последни новини от България: политика, бизнес, спорт, общество

Всичко от Мариан Желев:

Но не бива само гордо да се припичаме под трибагреника на улицата по време на това съдбоносно циганско лято. Можем да свалим от пиедестала хора, които вече са стигнали до крайност и до глупост във властта си. Така ще покажем, че сме останали с един страх по-малко.

Жалко, че уличният протест остана като единствена алтернатива. И виждам, че нищо съществено не съм нап...

Без цензура | 29-09-2011, 10:55 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Ловци на хвърчила

Дали има нещо общо есента, или пък факта, че всичко се случваше на най-източната точка на България, нос Шабла - така или иначе природата сякаш си бе запазила във вътрешния джоб един прекрасен слънчев ден

Всъщност никой не обърна внимание на есенното равноденствие, което настъпи броени минути след дванайсет...

Животът | 24-09-2011, 11:35 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Не пускайте туристите да си ходят!

Туристите бавно и поетапно започват да се превръщат в българи. И понеже те са тук, но банковите им сметки все още са по родните им места, искат не искат, започват да си харчат паричките при нас.

Ако погледнем от друг ъгъл на ситуацията, спонтанно ще се откажем да говорим за криза в туризма. Само...

Без цензура | 22-09-2011, 16:41 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Наднорменото тегло на златото

Преди години, когато исках да преплувам световния литературен океан и едва бях нагазил до колене в различните вълни и интелектуални течения, срещнах интересен надпис на улицата: „Тук се продават ценни книжа”.

Преди години, когато исках да преплувам световния литературен океан и едва бях нагазил до колене в разл...

Без цензура | 17-09-2011, 12:40 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Първият ми учебен ден... след малко

Аз цяло лято си мислех за този празник. И само като си представя, че ще мога да чета и пиша... Но обичам и сладолед на плажа, както и да плувам с дюшека или да играя в двора на вилата. Е, може училището да не ми е било постоянно в главата, но това няма толкова голямо значение.

Купиха ми нова чанта. Толкова се вълнувам. А ученическото ми бюро цялото е облепено с картинки. Вече с...

Животът | 15-09-2011, 12:06 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Да почистим България... наум

Опазването на околната среда трябва да е ежедневие. Това на първо четене. На второ: много по-страшен е боклукът, натрупан в ума. Разлагането на вредните елементи там трае около едно поколение – време, през което можем да се научим да щадим чистотата на мисълта и разума. Как можем да го постигнем ли? Пише го в книгите.

Кампаниите са хубаво нещо. Включително и тези за прибиране на зърното и гроздето. Човек заслужава да е...

Без цензура | 17-08-2011, 09:12 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Добре дошли фъф Варна

Столицата се била опразнила. Кръстовището на Орлов мост било натоварено колкото възлов пункт в малък провинциален град. И не само.

Миризма на плажно мляко, бира, цаца, напечени от слънцето динени кори, както и онзи специфичен мирис на...

Без цензура | 06-08-2011, 11:48 | Мариан Желев

Евтаназия – отговор на Лазар

Евтаназия в превод означава власт над живота – от езика, на който малцина вече говорят, а именно: смирения

„Искате ли изкуствен мозък, с който да играете перфектно шах, табла и бридж?”, а какво ще к...

Без цензура | 25-07-2011, 19:12 | Мариан Желев

Спасители в прахта

Един ден, когато цялата ни страна бъде осеяна с кратери от нещастни инциденти и бедствия, сигурно ще се втурнем да спасяваме малкото, което ни е останало. И подобно героят на Селинджър ще ни се иска от нещо малко и незначително да изградим философия.

Катастрофите у нас отдавна са ежедневна новина. „Тежък пътен инцидент, отнел…” &ndas...

Без цензура | 21-06-2011, 09:07 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Добре дошли в подлеза

Дали видимото на пръв поглед състояние на подлезите във Варна е новина за първа страница? Или е по-добре да се замислим, че варненските – а и не само – подлези са съоръжение за безопасно преминаване от един тротоар към друг. И веднага след това можем да си преведем този буквализъм на езика на символите: подлезът е символ на прехода – от едно обществено устройство към друго: от неосветената улица Георги Димитров (примерно) към бляскавия площад „Освобождение” (да речем).

{vsig}photo-report/1442podlez{/vsig} Нямам намерение да навлизам с права лопата в браздата, където е...

Без цензура | 03-12-2010, 04:04 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Тюленово, щата Ала-Бала – логиката на мутрите

Филмът е следният. Още в първия кадър се вижда скалист бряг. Вълните сърдито се надигат и сякаш се мъчат да разбият камъните. Непристъпно място.

Изобщо на кого му хрумна идеята, че не трябва да се опъват палатки на Тюленово? Но дайте да караме пор...

Без цензура | 26-07-2010, 06:31 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Един ден от живота в противобедствения бункер (една обикновена утопия)

Ден 300, откакто на всички континенти избухнаха вулкани. Имаше стрес, паника, убийства. Цените на спасителните бункери се качиха буквално за секунди. Ако малко преди това бяха приемани като поредната богаташка параноя, то те изведнъж станаха животоспасяващо средство. По последна информация обикновени хора са останали по домовете си, запасени с храна и вода.

Вероятността да са оцелели повече от няколко месеца е нулева. Новини, откакто сме в бункера, няма. Преди да ни спуснат, учени се опитаха да разгадаят гнева на земята. Следите водеха до човека. Топенето на ледниците повишило температурата на кората и това провокирало вулканичната активност. Така стана с първия вулкан в Исландия, така стана и с другите. Хората се въоръжиха – започна борба за храна и припаси. Банди кръстосваха надлъж и нашир. Ние, които си платихме, бяхме защитавани от военните. Казаха ни, че сме избрани. След като се подписахме под договор, ние слязохме в бункера.

Следва описание на ежедневието ни – за онези, които може би ще прочетат тези редове след време.

Закуска в 7.30. Хапваме пресни плодове. Сами си ги оглеждаме. Имат вкус почти като на земните, преди да изригне двайсет и първият вулкан. Кафето е добро. Пием го на малки глътки без въодушевление. Емоциите в бункера са забранени. Те консумират много кислород. Спорт практикуваме само статично: гледаме стари мачове и мечтаем за наливна бира.

В 8.00 правим разходка по коридорите. По стените са закачени плазмени телевизори последно поколение. Създават усещането, че се намираме в планински курорт. По програма пейзажът се сменя на всеки три месеца. Най-приятно е усещането, че си в планинска къща с изглед към Балкана. Повечето от нас, след една такава разходка, се прибират разплакани по стаите си.

10.00 часа е лично време. Но ние обикновено се събираме в общото помещение и си пускаме новини. На запис. От последните дни на земята. Храната ни намалява и все таим надежда, че като пуснем рекламния клип на завода, който ни е произвел консервите, нещата ще се оправят. Знаем, че е безсмислено. Но това е по-добре, отколкото да се залъгваме, че сме живи.

В 12.00 обядваме. Храната е добра, но повечето от нас дъвчат мълчаливо.

Към 13.00 обикновено се прибираме по стаите. Гледаме стари снимки и мечтаем. Някои от нас пишат писма или си водят дневници. Поща няма, но никога нищо не се знае. Естествено има тук хора, които нехаят и чакат по-добри времена. Тях обаче рядко ги виждаме. Стоят повечето време заключени. Носят им храната по апартаментите. Знаем защо е така. Обърнали са всичките си ценности в злато и диаманти. Надеждата им за земно богатство не е умряло. Много пъти сме си задавали въпроса: „С какво и защо някой ще тръгне да им купува ценностите?“ Но както и да. Така или иначе ние дадохме милиони, за да си откупим място в противобедствения бункер.

В 15.00 рисуваме. Това ни остана като завещание от психолога, преди да се разболее душевно и да се умъртви с хапчета. Спазваме го всеки Човешки ден. Рисуваме земята. Такава, каквато искаме да я създадем отново, когато излезем от бункера. Обикновено се получава така, че картините напомнят нашето минало. Терапията обаче действа. За известно време се освобождаваме от чувството на вина, че сме единствените оцелели. И за кратко се пренасяме в един свят, населен с много чувства и положителни усещания.

В 16.00 се отдаваме на лека почивка. Препоръчват ни да поспиваме, защото така икономисваме кислород. Повечето, сигурен съм, си пускат телевизор. Навиците от ежедневието на земята са хубаво нещо. Не само плазмата ни позволява да се върнем назад. Аудиосистемата е толкова добра в стаята, че почти те отнася на брега на морето или край някой поток, където, заклевам се, от време на време се чува плясъкът на премятаща се пъстърва.

В 17.00 часа имаме нещо като оперативка. На екран ни показват какво е състоянието на системата в бункера, колко храна, вода и въздух ни остават; съвети, анкета и няколко оптимистични прогнози относно качването ни на земята. Те имат оздравителен ефект и възпрепятстват песимизма. Знаем, че не трябва да падаме духом, но не всеки преборва потиснатостта. Наскоро една жена не издържа и си заби вилицата в ръката. Била е президент на най-голямата компютърна компания. Изолираха я.

В 18.00 вечеряме под звуците на духова музика. Според устава можем да употребим алкохол, но имаме електронен дрегер, който не ни позволява да преминем определени промили. Въпрос на сигурност. Между другото и любовта е забранена. Да не говорим за правенето на деца. Не един тук се е питал вече защо избрахме този начин да продължим живота си. Отговор няма. Просто трябва да се живее. Горе вероятно няма никой. Абсолютно всички със състояние под 10 млн. долара измряха. Според информацията, противобедствените бункери са 144. Платихме прескъпо за местата. Заслужаваше си. Да оцелеем – това бе последното нещо, което можехме да направим с парите си.

20.00 часа – кино. Забавно е. Никой не гледа героите. На всички очите им са в пейзажа наоколо: море, езеро, цветя, животни. Имаме и много научнопопулярни филми. Никога не ни омръзват. По това време можем да играем шах, табла и други тихи игри.

22.00 – сън. От известно време всички сънуваме един и същ сън. Психологът умря и не можем да разберем защо. Обясняваме си го с това, че сме едно колективно цяло и заради монотонния си начин на живот сме подвластни на едни и същи емоции. В съня всички сме се скупчили пред голямата порта – откъдето влязохме в противобедствения бункер и откъдето ще излезем. Вратите се отварят. Качваме се горе. Нищо не е оцеляло. Слънцето се е скрило зад гъст прах и дим. Природа отдавна не съществува. Кислород – също. Назад не можем да се върнем. Изчерпали сме въздух и храна. Правим крачка напред. Един по един падаме. Умираме. Но най-после сме свободни.

Без цензура | 01-05-2010, 08:03 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Пол Теру – абсолютният автор

„Четях, но сякаш нито една книга не се отнасяше за мен, за улиците или за хората наоколо. Сякаш всички писатели бяха твърде заети с игри на думи, а онези, които не казваха почти нищо, се смятаха за най-добрите. Литературата беше готова смес от недомлъвки, изящество и умение, която се четеше, преподаваше, усвояваше и предаваше на следващото поколение писатели. Разказването се беше превърнало в удобна, безупречна, безопасна система за работа с думите”.

Колкото и странно да прозвучи зад човещината в тези думи стои Чарлс Буковски. Странно е навярно и това, че те не са писани за Пол Теру, а за друг американец – Джон Фанти, по повод книгата му „Питай прахта”. Колкото повече се замислям, тези двама автори стоят твърде близо един до друг. Не мога да кажа защо и точно в това е тръпката. Има феномени в световната литература, които, за да ги опишеш, трябва да ги съпоставиш с други близки на тях величия. Колкото до Буковски, ползвах едно от чистите му прозрения на творец с интуиция. Думите му служат прекрасно като въведение и за Пол Теру.

Роден е по времето на Втората Световна война. Активен противник на войната във Виетнам. Участвал е в корпуса на мира, а след това става преподавател. Пише статии и разкази. В този момент той се намира на Хавай, където преоткрива пчеларството.

Горният абзац можете да изречете на един дъх. Заслужава си. Така, както си струва да вземете, например, „Улица „Полумесец” – роман, който може да вдигне ципа на всеки еротоман, спуснал се да търси мокри пасажи в иначе сухата структура на литературата. Какво имам предвид: досега не съм попадал на автор, който толкова изтънчено да борави с еротиката в една разказвана история. В цялата работа има изящество, а не показност, както и красив контур, който оставя в сърцето ти спомен за духовен полет, а не опънат до крайност телесен сегмент. И най-важното: Пол Теру пише с такава лекота. Мога да се закълна, че рядко е преживявал онова специфично изпотяване при самия процес на писане, когато авторът, ще не ще, навлича костюмите на своите герои. Това се постига благодарение на дълго сдържани емоции, които бавно са ферментирали в удивителна словесност. А и на богата вътрешна култура, граничеща с дързост, която се подчинява повече на любопитството, отколкото на шума и врявата. Сигурен съм, че Пол дълго се е взирал над написаното. И не го е правел парче по парче, сглобявайки със съответните крепежи романите си.

А какво да кажем за „Хотел „Хонолулу” – прочитайки само първите изречения аз вече бях узнал толкова много, колкото други автори не могат да ми втъкнат и с обемен роман. Разбирате ли, можете да си представите, че сте си купили концентриран сироп от портокал. Много гъст и много концентриран. С една капка можете да направите литри сок. А може да попаднете и на менте – рядко, блудкаво и опасно за здравето ви. Словото на Пол Теру е този абсолютен концентрат. Капка от него и всичко пред очите ви оживява и започвате да разбирате страница след страница колко силно сте жадували за нещо подобно, което да утоли сетивата ви. А не да попаднете на автор, който тотално ще обърка представата ви за свят, посока и понятие любов. В „Хотел „Хонолулу” има толкова много разказани истории, сякаш целия свят се е стекъл при автора на острова, за да му разкрие живота си. Затова книгата е толкова плътна, изящна и емоционална.

Накрая ми се ще да вметна, че трудно се коментират автори като Пол Теру. Това не е оправдание, а провокация. Защото за добрите автори много, много рядко трябва да се пише. Тяхната най-добра реклама са книгите им. Пробвайте.

Варна Лайф | 21-04-2010, 13:52 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Що не взема да обера банка?

Не знам дали трябва да си учител, за да знаеш как става това. Дори не трябва да си много интелигентен, за да си купиш пистолет. Не е нужна дързост, агресивност или нахалство. Просто трябва да ти е писнало.

Типично по американски. Жена, кредит, три висши, малка заплата, пистолет, обир на банка. На всичкото отгоре искала да бяга в Америка. Холивуд е спечелил милиарди от подобни сценарии. А ние сме предъвквали историите им като зарибени шарани в кротък рибарник. И на нас ни се е искало поне веднъж да грабнем оръжието и да го насочим към касиерката. Не, не към нея конкретно, а към цялата система, която всеки път ни е посрещала с усмивки а-ла Макдоналдс – пресилена любезност, вещаеща нецензурирани последствия. А то какво стана: пак ни внушават, че учителката по български Поля Даскалова едва ли не е направила най-голямото престъпление и зло в държавата ни. Не. Тя сбъдна една своя мечта. Нима и вие, поне веднъж, откакто банките се разхождат на високи токчета в обществото ни, не сте казвали: „Що не взема да обера една банка и аз?”

След тази реплика, ако не друго, поне олеква. Едно е да го кажеш, друго – да го сториш. Учителката Даскалова е стигнала до край в намеренията си. Естествено те сега ще я съсипят. Нямам предвид само държавата, закона. Банката ще си отмъсти, хората ще я наплюят, като преди това бъде старателно транжирана в медийното пространство. На всички много добре трябва да им стане ясно, че подобно поведение, макар и с пластмасов пистолет в ръка, се наказва. Да не вземете да си мислите обратното и утре да хукнете към банките с пластмасовия Калашник на детето си да погасявате вноски.

Но да тръгнем от самото начало на тази история.

Младите хора, ако не са хващали поне веднъж Златната рибка, се обръщат към банката за помощ. Ако някой иска да създаде бизнес и не е бил в предишния си живот, а и в този, иманяр, пак при банката тича. Кола да си купиш – пак до нея опираш. Банката е днешният цивилизован лихвар. Посреща те с брошури, гали слуха ти с реклами, гъделичка те с лицеприятни служители. И ти, докато се носиш из облаците, издигнат там от мечти за бъдеще, бизнес и лукс, банката внимателно ти пъха пинцети под ноктите. Безболезнено, защото тя знае как да го прави. Знае и как да ти ги изкара после, когато се окажеш неин пленник. Криза било? Банката изобщо не я интересува тази работа. Дори при наличието на нейната алчност, поради която се роди самата криза – банката си иска главницата, лихвите и де що има за вземане. Мислите, че го прави с брошурки, или публикува реклами от рода на: „Г-жо Даскалова, моля обслужвайте си кредита.” Не, банката го прави с дързостта на дявола. Звучи любезно в началото, по телефона. После, обаче, в ръцете й проблясват клещи. Докато се усетите вие не разбирате кога са започнали да ви измъкват пинцетите от ръцете. Боли. О, този път наистина боли. Крещиш. Друго не ти остава. Всъщност имаш избор: вземаш пистолета и се застрелваш. Или отиваш в банката – ти да „любезничиш”. Камерите със сигурност ще запечатат уменията ти. Поне ще си направиш удоволствието.

Сега ще кажете: Като си взел, трябва да върнеш. Уви, хайде малко да си поиграем на символи. Представете си, че влизате в един огромен магазин за храна. Вътре има изобилие от печено, варено, задушено, овкусено, киснато, проснато, нарязано, а вие не сте кусвали храна три дни. Отвсякъде ви крещят, подават парче за проба, обещават ви съдействие и дори има щанд, който работи по европейска програма за стимулиране на храносмилателната ви система. Вие не можете да стоите на краката си. Прилошава ви. Лигите ви отдавна са изтекли, а стомашният ви сок се е качил в гърлото. Е, няма ли да посегнете? На каква цена? В свят на изкушения, където притежанието е придобило статут на ценност, не очаквайте аз да ви заговоря на ултрадълги вълни за морал, въздържание и смирение. Просто вземате, ядете и се наслаждавате. Пък вън – ако ще да ви спукат от бой.

Но така стават нещата. Където и да се обърнете – банки. Всички предлагат едно – пари. Именно банките, като се замислите, рисуват мечтите за бизнес, бъдеще, дом, а някъде долу в края на обемния договор, с букви като въшки пише при какви условия ще се докоснете до тези блага. Да ви се иска да опитате от предлаганите изкушения, да сте стигнали дъното на своя глад за реализация, да ви размятат буквално пачки банкноти от екрана и вестниците – естествено, че ще приемете проклетите им условия.

Банката умело хвърля ежедневно своите въдици. Вярно, сега трябва да си прекалено изряден, за да ти дадат пари, защото самите банки, подобно на Бон Скот, се удавиха в собствената си бълвоч. И ако доскоро даваха с хъс, сега събират лихви с агресивен махмурлук. И, естествено, законът е на тяхна страна. Законът, като се замислите, в повечето случаи защитава парите и онова, което може да се купи с тях. Няма закон, който да защитава мечтите. Затова утре, когато и на друг му изгорят бушоните и си каже: „Що не взема да обера една банка?” – да знаете, че само Господ може да му е на помощ.

Без цензура | 20-04-2010, 20:07 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

[Copy of] Дискусия: Трябва ли пешеходците да ходят със светлоотразителни жилетки

Главен комисар към Пътна полиция Красимир Костов излезе с предложение пешеходците да носят светлоотразителни жилетки през нощта. По този повод той повдигна дискусия още в съботния брой на 24 часа (бр.28 от 30 януари). И очевидно сериозно е решил да застъпи темата, понеже тази сутрин в блока на бтв отново заобяснява как пешеходците могат да дават по-малко жертви. След това като човек, който явно обича да слага много люто и чесън в сутришното си шкембе, с пиперлив език описа поведението на пешеходците като неразумно и трудно обяснимо.

Господин Костов, до дъно оценявам усилията ви за защита живота на гражданите. Като пристрастен пешеходец, обаче, ви предлагам още няколко теми, които са тясно свързани с идеята да се сложат светлоотразителни ризи на пешеходците.

Защо само ризи? Пешеходците трябва да се научат да дават мигачи, когато завиват. Също като при леките коли, където има закон. Не, няма нужда от окабеляване на пешеходеца, че и акумулатор да мислим къде да му слагаме. Може с намигане - десен, ляв клепач - да се съобщава на останалите участници в движението накъде ще се завива. Дори аварийни могат да се дават - с продължително примигване и на двата клепача. Как ще се реши въпросът нощно време ли? Лесно. На пешеходците да не им забраняваме да пият. Та нощно време ще удрят по едно и очите им ще светят. Даже може дълги и къси да включват, съответно отпивайки 40-градусова ракия и 60-градусова.
И друго е важно. Пътна полиция да следи кой с какви обувки е обут. Да се въведе изискване за зимни обувки и летни обувки. Така няма да има опасност някоя баба да се занесе на завой и да предизвика ПШП - пътнопешеходно произшествие.

Годишният технически преглед на пешеходците отпада автоматически, понеже джипито ще отмята тази работа.
И нещо последно - когато са спазят всички изисквания, КАТ да издава холограмен стикер за допускане на пешеходеца до тротоара. Неудобно е някак си да му го лепнем в долния ляв ъгъл на челото. Но може да се татуира с малотрайно мастило - на рамото, близо до ваксината от детството му.
В крайна сметка, ако се стигне до носене на жилетки нощно време, поне позволете на Долче и Габана да участват в конкурса за обществена поръчка. Вие представяте ли си блясъка на нощния живот с жилетка за три лева?

Господин Главен комисар. Хайде да си поговорим сериозно. Ние, пешеходците, сме неорганизирана орда понякога. Минаваме на червено и изобщо не се оглеждаме. Животът е ценен и е похвално, когато вие излизате със статистика напред. Няма какво да кажем. С едно изключение. Нека първо автомобилите да научим да спазват правилата и после да се хванем за пешеходците. Когато шофьорите започнат да спазват поне на 90% закона, пешеходците ще имат едно наум.

Сега ще кажете, че от пешеходците трябва да почнем. Хайде, да не се заяждаме. Опираме до лафа кое е първо: кокошката или яйцето? На помощ викам Пурко от "Господин за един ден". Когато в кръчмата попът и останалите го попитаха кое е първо, той отговори: Естествено, че кокошката. Защо? - защото една кокошка отвсякъде може да долети, а яйцето - не...

Господин Костов в градски условия някои шофьори летят със 120 километра в час. Спрете ги, глобете ги солидно, ранимо. Пешеходецът е уязвима душичка. Той е като крехко яйчице, от което може да се роди много, много озлобен шофьор.