Напоследък имам чувството, че живея в криминален сериал. Вярно, занимателно е. Няма време за скука. Непрекъснато нещо се случва. А в редките случаи, когато престъпници, съд и прокуратура слязат за миг от сцената, веднага се отваря една голяма рекламна пауза, в която сценаристи и главни герои се потупват гордо по гърдите и изтъкват великолепните си качества, благодарение на които страната ще излезе от блатото, ще се покатери на брега и ще потегли с широка крачка към щастливите светли европейски хоризонти.

И така: в държавата няма време за нищо, освен за криминалета и за PR. Напрежението се долавя във всяка секунда от съществуването ни. То извира от вестникарските заглавия, от телевизионните екрани, посреща ни сутрин с първата крачка към работното място и не си тръгва дори, когато вечер се завиваме през глава и се опитаме да посънуваме малко. Имам приятели, които напоследък се оплакват, че сънуват министри. Имам приятели, които не се оплакват, но съм сигурна, че това им се случва. Навсякъде цари оживление. Дневният ред е екшън от първа до последна точка.

По страната се влачат смъртно ранени октоподи, а властите последователно съсичат пипалата им... Още мъничко ... и ще стигнем до „хепи енда”, когато престъпната пихтия ще бъде окончателно поразена и народът ще изтръска от гърба си тежкото криминално бреме и ще задиша свободно... толкова години след избухването на демокрацията, толкова години след началото на мечтите, толкова години след края на отчаянието. Обвиняеми и свидетели утъпкват пътеката между следствието и съдилищата, Трактора разлиства обвинение след обвинение, прожектори денонощно осветяват нови организирани престъпни групи за разпространение на наркотични вещества, или за внос на контрабандни цигари, разкриват се опити за застрахователни измами, издирвани от Интерпол най-сетне биват задържани. Министри от предния кабинет потеглят към съда, неуморни блюстители на закона вече целите са в пришки от писане на обвинителни актове срещу НАПаджии, корумпирани шефове на агенции, заместник-министри и друга подобна криминална твар. Екшън: от горе до долу. Всички сме набрали инерция и горим в общото дело. Имам чувството, че ако някоя сутрин се събудим и слънцето мързеливо свети на хоризонта, сутрешните блокове предлагат закачливо-обтекаеми новини без никакъв елемент на престъпление, наказание или правосъдие, а ние си пием сутрешното кафе с празен и блуждаещ поглед, защото всичко е скучно и никой никого не е арестувал, и нито една престъпна групировка не е попаднала в капана... това ще означава, че през нощта някой е подменил държавата.

Иначе нещата от реалния живот изглеждат твърде съмнителни. Завладяващото криминале на живота върти интересни сюжети, в които не остава нито един необвинен и неарестуван фактор. Вероятно по-реалистичната версия за онази странна сутрин, когато всичко ще бъде различно, би трябвало да звучи така:

„Събуждаме се една сутрин и установяваме, че всички са арестувани, а в сутрешните блокове вървят рекламни клипчета на спасителите на нацията, победоносно настъпали ужасния октопод, който  се гърчи в краката им. Никой не пие кафе. Никой не гледа. Никой не коментира, защото всички са заети да си прелистват обвинителните актове”. Шегувам се, разбира се. Просто допълвам впечатлението от крими-сериала, в който славно отброяваме часовете и приоритетите на всекидневието си. Още повече, че през седмицата от разговор на главния прокурор с представители на едрия бизнес научихме, че сериалът „Октопод” ще бъде много, много дълъг и държавата ще продължи  дезинфекцията с всички възможни средства. Така, че: няма отърване! Криминале, реклама и бурни аплодисменти: това е графикът.

Ако някъде преливат реки, ако по пътищата зеят кратери, ако се активират свлачища, ако техниката е недосстатъчна, а пари няма, не обръщайте голямо внимание. Докато трае криминалето, тези второстепенни елементи вероятно ще се оправят от само себе си. Важното е, че ще можем да теглим по-големи потребителски кредити, за да си купуваме по-големи телевизори и на тях по-внимателно  да гледаме как арестуват престъпниците. Така, увлечени в екшъна, изобщо няма да забелязваме, че главницата е висока и сумите за изплащане са непосилни. А благодарение на добрината на законодателя, когато се събираме с приятели по кафенетата, ще продължим да коментираме мафията не на чист въздух, а както е редно: обвити в цигарен дим. В посттоталитарното източноевропейско творчество гъстите кълбета  цигарен дим около главите на героите символизират напрегната мозъчна дейност и свръхинтелигентни послания.  

Страхотно е! Само на моменти Европейската комисия ни разваля настроенито с традиционни заплахи от типа на последната: че ще ни глоби с 20 милиона евро заради прословутия „код 6”. Но ние много не се даваме, увлечени в сюжета на българския „Октопод”.

Впрочем, до края на сериала има още много време, така че, използвам момента за следното предложение:

Да сменим входната табела, на която пише „България”, с друга – по-актуална, на която е изписано: „Криминале. Вход само с обвинителни актове, за изход се плаща по споразумение”.
 

Без цензура | 20-02-2010, 12:21 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Отново влязохме в глобалната метафора, в диагнозата на консуматорското общество, където надпреварата да притежаваш колкото може  повече вещи /понякога ненужни и безсмислени, но за сметка на това тузарски и ласкаещи самочувствието/... просто убива нормалния човешки ритъм.

Това се случи с комедията на Вацлав Хавел „Вернисаж”, с която режисьорът Николай Гундеров и актьорите Николай Урумов, Веселина Господинова и Ивайло Брусовски поставиха пред варненската публика въпроса: „Къде е щастието? В скъпите предмети или в духовните ценности, в илюзията, че материалният свят обогатява, или в истинското богатство на спокойния дух?”

   Пиесата на Хавел няма нужда от представяне: в нея комедия, пародия и драма ни показват артистично фотокопие на хиляди животи наоколо. Там, където парите са нахлули внезапно и опустошително в съдбите на хората и са превърнали очите им в ролетки, чувствата в търговски каталози и ценоразписи, а вкуса към нещата от живота в изопачено търсене на материалното начало... навсякъде и във всичко.

   Всъщност комедията никак не е смешна. На моменти дори е ужасяваща, защото някъде между думите и играта, човек се улавя да прави сравнението със себе си и с познати хора, с техните планини от вещи, с безсмислените им занимания, с глупавите им каузи и с илюзията, че похарчените за предмети пари са ги направили поне мъничко по-щастливи. Тази пиеса би накарала всекиго да се умисли за миналото на свои приятели, които днес вече съвсем не са същите, защото парите  понякога принуждават  хората да губят нормалната връзка с реалния свят, да зациклят в някакви потребителски формули и мащаби, които напълно  подменят истинския смисъл на битието и формират паралелна реалност. Както би казал всеки мъдър старец: „Ако имаха повечко работа и задачи, едва ли щяха да мислят за електрически уреди за белене на бадеми, нали?”

   Пиеса, на която Хавел сигурно е бил съдбовно обречен: защото е роден в богато семейство, чиято собственост била конфискувана, след като комунистите вземат властта през 1948 година и защото вероятно има вродения природен усет за онези хора, за които с възхищение твърдим, че са хора от класа. А може и изобщо да не съм права, определяйки, че съдбата е посочила на Хавел този сюжет. В интерес на истината това е сюжетът, който ни залива десетилетия наред: новобогаташи стават супер важни и започват да обясняват на обикновените хора, от чийто свят са се изтръгнали, колко този свят е грешен, неправилен и нуждаещ се от луксозни вещи и безсмислени графици. И усърдно убеждавайки другите в собственото си равновесие и задоволство, всъщност се опитват да избягат от истината, че отдавна са загубили щастието по пътя между два търговски комплекса, между две сделки, между две командировки в чужбина, между две скъпи, но безсмислени покупки. Вярно. Без пари не е възможно. Но къде е границата, отвъд която те ни правят щастливи, или просто ни лишават от щастие?    

Архив Варна | 10-02-2010, 19:44 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

   Всъщност... задавам си този въпрос от детските години. Просто с течение на времето нещата така се усилват, или тушират, че понякога почти съм склонна да се откажа от тезата, но друг път с огорчение констатирам как тъпаците победоносно шестват наоколо, установявайки своя ред, своите принципи и правила, своята приятна и обтекаема организация, в която няма много мисъл, идеи, новости, няма талант, вдъхновение, понякога няма абсолютно нищо... Но за сметка на това нещата изглеждат енергично защитени, защото посредствеността обикновено е право пропорционална на енергията, изразходвана за самоотбрана и за поваляне на всичко мислещо.   

   Ще кажете: „Свършиха ли конкретните безобразия, та се хвана за тъпаците?”

   Не са свършили. Пък и не изглежда да имат някога край. Вероятно такъв е световният ред. Но и ние не си поплюваме да го затвърдим във всичките му възможни дефекти. Вчера певицата Камелия Тодорова призова държавата да регулира по някакъв начин музикалния пазар и да уточни отношенията си с талантите. С българските таланти. Този сериозен разговор за отговорностите ни един към друг и отделно на институциите към всеки от нас мина под безумното мото: „Защо певицата иска да стане чистачка в ресорното министерство?”. Вярно, грабващо беше като заглавие. Със сигурност, така се залага стръв за обществения интерес, така се привлича аудитория. Аз също се тропосах пред екрана да узная какви лимки сноват в главите на хората, че ги карат да загърбят божията дарба и да говорят глупости. А нещата изобщо не стояха така.

   Оказа се, че никой не желае да става чистач, нито да прави шоу за сметка на някакъв свой проблем. Просто една от дамите на българската естрада беше събрала кураж да излезе пред обществото и да посочи с пръст дефекта: че сме готови на всичко за чужденците, но не умеем да ценим своите таланти и дори се радваме, когато ги видим натикани в  ъгъла на някой непочистен килер, откъдето трудно биха се измъкнали на слънчева светлина.

   Така под профанизираното заглавие открихме същината на една важна черта от българския характер: да затриваме всичко свое, да не го ценим, да не му даваме шансове, да не му създаваме условия за развитие. Вероятно до някъде това е инстинктът за самосъхранение. По принцип всеки уважава умните и талантливите. Разбира се, по-безболезнено е да си харесваме онези от тях, които идват от много далеч, защото ще им се порадваме за кратко, а после ще ги изпратим по живо, по здраво и ще ги лишим от възможността да бъдат заплаха за собствената ни посредственост. Така години, десетилетия, а може би вече векове наред развиваме удобната българска традиция на самозащита. Амбициозната посредственост оцелява и парадно шества напред. Влиза в партии и организации, съюзява се с друга подобна амбициозна посредственост и върши чудеса в изолирането на по-способните. Впрочем ...  с течение на времето това оцеляване се превръща в харакири на нацията. Така се докарахме до там, че брутният вътрешен продукт на страната, която обитаваме се оказва далеч по-малък от загубите, претърпени от известна автомобилна компания само от един-единствен неудачен модел.

   Бърза математика и стигаме до извода, че, ако години наред не изблъсквахме способните българи в задънена улица или за по-сигурно не ги натиряхме някъде далеч от страната, сега можехме да процъфтяваме и да бъдем повод за завист на целия западен свят. Впрочем, изключително способните хора не са толкова много. Независимо в коя област е таланта им. Едва ли са повече от 5 процента. Не го казвам, за да затвърдя и без друго стабилните български комплекси. Казвам го за успокоение на царстващата тъпотия.

   Не е необходимо да стреляме по талантите! Те не са чак толкова много, следователно не са заплаха. Освен това талантите са винаги самотни. Бездарниците, които са се изкатерили навсякъде по височина и по ширина на обществената ни джунгла, няма да пострадат, ако отключат килера, където са запратили способните. Няма да изпадат от клоните, от коридорите на йерархията. Ходът на живота им няма особено да се промени. Ще продължат да удовлетворяват комплекса си за слава и за пари. Единствената разлика ще бъде, че в задръстеното от тъпотия и папагалщина обществено пространство от време на време ще проблясват и умни идеи, ще се чуват и човешки приказки.

   За допълнително успокоение на енергичните тъпаци, мога да добавя, че талантите не са много предприемчиви от гледна точка на личното си благополучие. Така че всичко ще бъде наред. Едните ще си гледат парите, славата и скудоумието, а другите просто ще имат възможност да творят. Последното става жизненонеобходимо, защото напоследък наблюдаваме как собствената ни нация изпуска последни мехурчета, затъвайки в блатото. Сигурно е важно да допълним, че корабът потъва нормално, спокойно е и няма произшествия: т.е. редът, организацията и правилата на бездарниците са добре спазени и техният свят изглежда гладичък и приятен, без излишни емоции, без излишно развитие, без излишни таланти.

Питам се само: Защо си причиняваме това страдание? Ако си давахме повече шансове, можехме във всяка област да имаме следващата Миглена Кунева, следващата Ирина Бокова, следващата Кристалина Георгиева, следващото стъпало към качеството на живота, който мнозина от нас заслужават, но не се знае дали изобщо ще успеят да зърнат до края на живота си, подтиснати и задушени от  тъпаците.

   ...Тъпаците, които удобно са се разположили на гърлото на историята и  се радват на конвулсиите, предполагайки, че последните са част от някакъв ритуален танц за забавление. Навремето за себе си го бях нарекла :”Оскотяване на нацията”. Сега е същото. Само че 2010-ти епизод . Произволно избран според календарната година. Иначе всеки може да го номерира както намери за добре. Може да промени и заглавието. Ако изобщо има друго подходящо заглавие.

Без цензура | 06-02-2010, 15:19 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

По принцип харесвам ювелирните текстове на руските класици. Ценя дълбокия им поглед навътре към душата на човека, към най-деликатните му тайни, страдания, надежди и страхове. Може би  затова ме грабна изпълнението на Десислава Чутуркова и Милен Николов в пиесата на режисьора Георги Михалков „Чехов 3D”. Надникнах в някакъв таен, загадъчен, интимен свят, в който писателят не е допускал никого и едва ли би се радвал от сърце, че именно ние тук и сега сме се намъкнали и любопитно изследваме всеки ъгъл, всяко желание, всяка думичка от него. Идеята за подобен спектакъл тръгва от скандалната биография на Чехов, написана от Доналд Рейфилд.

Сядаш в залата и се вглеждаш в онова, което се случва на сцената: великолепни текстове, невероятен танц, много пластика, емоция, вдъхновение и една история, разказана така, че не ти се иска да свършва. За мен това е ценителски спектакъл, в който търсенето на триизмерния Чехов в неговата дълбочина и същност, приключва с взиране в себе си. Получаваш въпросите, които вълнуват човечеството от началото до края: въпросите за смисъла, за любовта, за истината, съдбата, за отношенията между мъж и жена... естествените въпроси за живота... Отговорите всеки сам пише поотделно. А понякога дори не стига до тях. Но в крайна сметка човек винаги има нужда да си даде пауза от делничното мислене. Да забрави колко стува килограм сирене и кубик вода. Да пропусне дреболиите, които затрупват дните му от събуждането до последната чаша чай преди лягане... И да погледне някъде там навътре и в дълбокото... Нещо, което отдавна забравихме да правим и това почти се превърна в навик. Триизмерният Чехов, изигран с много емоция, с вълнуващи танци и с великолепни текстове е просто едно пътуване към същността. За ценители.

Архив Варна | 31-01-2010, 11:56 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Отново започва дискусия за съдебната реформа. За кой ли път в биографията ми. Вече изглежда естествена като редуването на сезоните. И тук е същото: избори, риболов, бране на гъби, увеличени сметки за ток и топлина, някоя-друга рокада в съответния кабинет и веднага след това идва поредното обсъждане на съдебната реформа. По стар обичай после предстои някоя президентска история, малко партиен миш-маш и накрая настъпва лятото, за да обере натрупаните от всички политически и обществени негативи и да сгрее държавната атмосфера. После, с известни подобрения или влошавания, всичко се повтаря... Както се казва от реформа до реформа.

Ето сега сме именно в тази част от действието. Горкичкият Наказателно- Процесуален. Ако аз бях на негово място, заедно с Наказателния отдавна да съм си драснала клечката, защото и това не е съдба... Да те подмятат през няколко месеца, да обясняват колко си неадекватен на европейските критерии, да ти пренареждат страниците, да ти зачеркват абзаците, да те обвиняват за половината беди в държавата, да те променят, препечатват, да ти освежават корицата, а след няколко месеца отново да те грабват със същите процедури... В един момент вероятно става непоносимо.

Така се случва и сега: обсъждат промените в Наказателно-процесуалния кодекс. На горкичкия този път му допълват запасен защитник – назначен от съдия или прокурор в досъдебна фаза, ако обвиняемият не е посочил адвокат и се е отказал от услугите на служебен защитник. Сигурно няма нищо по-логично от това човекът, който те обвинява да определи защитата ти! Научихме, че целта на подобно разчупване в мисленето е най-сетне организираната престъпност да се просне възнак, нокаутирана от новата версия на 365-ти епизод от реформата на съдебната система. Обаче... Поправете ме, ако греша: организираната престъпност ще стане, ще си поотупа дрешката от калта и бодро ще си стегне куфарите към някой остров... Но дребните и нещастни граждани, които по лошо стечение на обстоятелствата са се оказали в полезрението на отмъстителен и хитър „професионалист”, ще леят горчиви сълзи и ще проклинат мига, в който са се родили. Впрочем, подобни истории най-често се случват с нищо неподозиращи невинни хора, случайно настъпали интересите на новоизлюпен богаташ, строител и друг подобен организатор на реда в съвременна България.Така, че от сега си представям генералната справедливост, която заплашва да възтържествува с изключителната подкрепа на новата философия на реформата. За другите два спорни момента в проекта също може да се поразсъждава в подобен стил. При представянето на промените правосъдният министър ги мотивира с факта, че настоящият кодекс е твърде формален и има много забрани, които не дават възможност на държавните органи да се справят с борбата с престъпността. А за новия Наказателен кодекс се очаква да бъде „модерен и изчистен” и да подкрепи всички предложения на магистратската общност.  Междувременно премиерът обяви, че иска законите да се пишат от прокурори, а не от адвокати. В цялата тази мозъчна атака се включиха очакванията президентът да насрочи заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, на което да бъдат обсъдени въпросите на съдебната реформа. А когато се намеси президентът, обикновено на финала става дума за Конституцията и... да речем... за нейното освежаване. Дали е така: ще поживеем, ще видим.

Важното е, че главният прокурор, коментирайки материята, заби десятка с оценката, че хората в България се страхуват много повече от държавата, отколкото от престъпниците. А, извинете, кой точно Франкенщайн е държавата? Не е ли тя струпването на чиновници, служители, правораздавачи, които имат изключителните възможности случайно да грешат, с което фатално да променят човешки животи, да жонглират с текстове от законите, когато и както е изгодно за някой по-богатичък поръчител, да са на семинар или в болнични, точно, когато нещата трябва да бъдат решени обективно и в срокове... И накрая да е ясно, че вариантите са два: в първия тези хора остават безнаказани, защото никой персонално не носи вина, когато става дума за колективна отговорност, или втори вариант: решението е по съвест и толкова. В края на краищата никой не може да рови в чуждата съвест и да дава обяснение или да променя нагласите й.

В такъв случай от кого точно ни е страх? От организираната престъпност, дето години наред зее да нагълта държавата? Или от държавата? Или от конкретни хора, които всеки от нас може за себе си да опише с имена, телефони и заемана длъжност?...Заради жонглирането с абзаци от закони, което в България се практикува години наред безнаказано за жонгльорите и с твърде тежки последствия за жертвите. Веднага давам пресен пример: стара къща във Варна,  районно кметство, дребни грешки в строителната документация, последствия: естествено пагубни за жертвите и вероятно стабилизиращи финансовото състояние на грешащите, които почти няма как да бъдат наказани. Нали знаете: колективна отговорност... Грешките не винаги и не съвсем са грешки, нещата се проточват във времето. Нешо повече: благодарение на не много едри риби по кметства, следствия и съдилища могат толкова да се разтегнат, че дори да има резултат от похода за справедливост, ако той дойде след десет години, престъпниците ведро и с пълни шепи са консумирали плодовете, а жертвите са близали рани и свиквали със ситуацията. Тежко нещо е закъснялата справедливост. Сигурна съм, че мнозина в България могат да ви гарантират това. Не за друго, а защото са го преживяли на собствен гръб.    

Та така за горкичкия Наказателно-процесуален... И перфектен да го направят, и еталон на цяла Европа да стане, докато не започнат да го прилагат по правилния начин и докато не се променят хората и нравите, няма да стане! Дотогава всяка пролет и есен ще спрягаме съдебната реформа и ще я наричаме с нежни имена. Но може ли да има име нещо, за което не е ясно дали съществува?

Без цензура | 31-01-2010, 11:08 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Защото  светът става все по-потискащ. Медии от всякъде ни атакуват с апокалиптични прогнози за края на света, със страшни версии, че кризата се задълбочава, че обедняваме, оскотяваме, обезсмисляме се, губим позиции на пазара на труда, губим възможност за здравни осигуровки, губим реда си пред кабинета на личния лекар, губим запазеното си място в обществото... На държавно ниво губим имидж пред Европа.

Случва се така, че мозъчната атака, която ни прилагат, изцяло разкашква адекватното ни усещане за реалността. Дори непрекъснато да вечеряме сьомга с броколи и моцарела, забравяме този факт, уплашено взиращи се в коментарите за всеобщия икономически крах, в информациите от фондовите борси, в репортажите за затворени предприятия и в неизлечимата логорея на обществениците, решени на всяка цена да ни убедят, че нещата вървят от зле към по-зле, за да имат повод на финала героично да се потупат в гърдите, че са ни спасили от крах. Накрая, горчиво преглъщаме сьомгата и, забравили опита от собственото си материално битие, ставаме от масата, повярвали във фикцията, че всичко е лошо, по-лошо, най-лошо и че бедите дебнат отвсякъде. А когато човек повярва в лошите описания и забрави, че собственият му живот е значително по-хубав от тях, тогава положението става неспасяемо. Тогава имаме нужда от много смях. По възможност да е от някаква достъпна за сетивата ни история, защото прекалено ценителските неща ни принуждават да мислим, а ние нямаме нито време, нито желание, нито вече навик да правим това. Просто предпочитаме да седнем някъде, да зяпнем като малки гарджета и да поглъщаме храната, каквато ни я натикат в човките.

Хората харесват моноспектакъла на Камен Донев, защото имат нужда от два часа непрекъснат смях, без антракти, без разконцентриране, без допълнителни житейски размисли между сюжетите.

Преди да гледам „Възгледите” чух отвсякъде, че е невероятно, че е катарзис, смехотерапия, удоволствие. Така беше. Но не толкова митологично, колкото ми го представиха. Мисля, че се смях извънредно много до голяма степен поради желанието си да се смея. С което не отричам нито таланта, нито качествата на актьора и на направеното от него, нито великолепните му импровизации, нито зашеметяващите попадения, нито танците, нито музикалния му талант... Не! Просто искам да кажа, че онова, което провокира смях и ни кара да се чувстваме освежени, до голяма степен зависи от обстоятелствата, от качеството на живота, който водим, и от нивото, на което се намираме. Ако духовно сме полегнали на партера, просто няма как да разчетем посланието, което някой ни предава от десетия етаж.

Почти в самото начало на спектакъла научаваме следното:
„Но и това, което се ражда в града, пак може да се каже, че е народно творчество, защото хората в града обикновено са от селата. Това се вижда най-добре през почивните дни, когато те отиват в селата, а хората от селата в събота и неделя посещават града, за да продават това, което отглеждат в самите села, и да си закупят от града онова, което съответно в селата липсва”.

И ние се заливаме от смях. Защото ни разказват всичко, което сме видели преди да влезем в театралния салон. Утехата, че обстоятелствата не са разкашкали окончателно мозъците и сетивата ни е, че не на всички им е толкова смешно.

До тук  за драмата на обстоятелствата  и за условията, които не създават предпоставки да отгледаме духовни гиганти в себе си! Иначе спектакълът си стува. А за таланата на Камен Донев няма защо да повтарям вече казаното от други преди мен.

Архив Варна | 25-01-2010, 13:04 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Не е тайна, че Стоянка Мутафова е перпетуум мобиле. Тя вдигна на крака публиката на театър „Българан”, може би както всяка вечер, когато е на сцена.

„Палавите вдовици” не е най-невероятната пиеса, която съм гледала, но със сигурност е едно приятно занимание за вечерта след напрегнат делничен ден. Впечатляваща е пълната хармония в партньорството на тримата актьори, които съживяват комедията по  Азис Несин: Стоянка Мутафова, Златина Дончева и Николай Атанасов-Шуши. Леките, закачливи вмятания от типа: ”Това не са твои снимки. Те са на Стоянка Мутафова – една актриса от епохата на нямото кино”, или: „ В Египет една мумия се надигна и запита: „Как е моята съученичка Стоянка Мутафова?” поддържат доброто настроение. А гордото предизвикателство, изречено от незабележимия малък човек, при благоприятно стечение на обстоятелствата склонен да повярва, че е роден за генерал: „Аз съм Дон Жуан! Аз съм Казанова! Аз съм Бат`Бойко!” хвърля мост към другия свят – онзи, в който се завръщаме на излизане от театралния салон.

За тъжно-смешния живот, за фантазиите и желанията на две палави вдовици вече сме чели достатъчно в анонсите на този спектакъл. Мога да допълня само, че към финала смехът се превръща в терапия, в катарзис, в онова, което ни е необходимо, за да се оттърсим от натрапчивите делнични тежести и да продължим напред – с повече светлина в погледа. А талантът и енергията на неуморната Стоянка Мутафова отново и отново изпълваше публиката с възхищение. Първият непринуден зрителски коментар, който чух още в началото на спектакъла, беше възклицанието на едно детенце: „Но те не са баби! Виж как подскачат по сцената и как танцуват!” А към финала на съседния ред възрастна жена, може би връстница на актрисата уплашено ахкаше: „Ето сега вече няма да стане! Ще трябва някой да й помогне”. А неуморната Стоянка се търкаляше по пода като фитнес-звезда. Не само стана, но и продължи да танцува кан-кан и латино. Талантите не познават граница. И добре, че е така.

 

Архив Варна | 17-01-2010, 12:57 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Може би съм старомодна. Също така много вероятно е абсолютно да не съм права. А освен това за свое оправдание ще добавя, че напълно съзнавам как думите ми ще провокират масов гняв и как веднага срещу мен ще скочат стотици застъпници на голямото зомбиране, наречено „Фермата”.

Но не мога да премълча, че напоследък все по-често започнах да срещам  изключително сериозни и вглъбени познати, които се стряскат през половин час, с треперещи пръсти включват коппютъра, изписват там интернет страници и едвам удържат прескачанията на сърцето, когато са окаже, че връзката е лоша и над тях дебне чудовищната заплаха да загубят някоя безценна лехичка, бизнесът да се срине, целият къртовски труд, който са вложили до момента, да се окаже напразен и ..., горките те, да бъдат изправени пред чудовищната реалност, в която се налага да започнат отново... от нулата. Всъщност, описаният преди малко апокалипсис не се случва в  реалния живот. Той е там – на компютърния екран.

{vsig}photo/gallery/FarmVille{/vsig}

През последните месеци играта Farm Ville подлуди толкова хора наоколо, че още недоумявам как е възможно това! Повече от три милиона здрави, прави, абсолютно нормални и годни за далеч по-сериозни дела хора по цял свят всеки ден полагат всепоглъщащи грижи за виртуалната си ферма във Фейсбук. И лично аз забелязах реалните размери на истерията, когато установих колко много хора около мен започнаха да стават свръхнапрегнати на кръгъл час, ако са далеч от компютър и не могат да полеят ягодите, или да нахранят кокошките. Вчера една приятелка се отказа от билета си за театър, защото съседите й били заети и нямало кой да се погрижи за фермата. (Само да не объркате нещо: става въпрос за виртуални съседи... не за съдружници, или друг вид бизнес-партньори). При това и приятелката ми не е случаен човек: уважавана професия, сериозни клиенти. В отговор на изумлението ми, тя реши все пак виновно да обясни ситуацията с  факта, че всичките й колежки са далеч пред нея във „Фермата”, имат и трактори и по-големи територии... и какво ли още не.

- И ти говориш за нещо нереално, нали така? За игра? - за всеки случай уточних параметрите.

 - Да - смутено отвърна тя. - За игра, но не разбираш колко важно и ангажиращо е това.

Да си призная още малко и щях да я отпиша. Щях, ако по новогодишните празници не ми се беше случило друго чудо: една позната отказа няколкодневна резервация, защото не било сигурно, че в хотела ще има интернет и селскостопанската й продукция е заплашена да се съсипе! Интернет продукцията... Да залинее... Да докара до загуби. И когато празниците по посрещането на някаква си там Нова година свършат, щяло да се наложи  създаване на фермата от начало... Това било изключително трудно.

Подозирам, че ако през следващите дни срещна поредната приятелка, която е изпаднала в черна и безнадежна депресия, защото ягодките и слънчогледите й са повяхнали, ще ме напънат страшни мисли за света, в който живеем и за посоката, в която се пързаляме.

Простете безсмисленото ми съществуване! Досега не съм отгледала нито една пшеничка в интернет, не съм проследила нито една диня дали е достатъчно узряла и става ли за бране и не съм построила нито една свинеферма.

Напоследък почти започнах да се срамувам от себе си, че съм толкова безотговорна и равнодушна към селското стопанство. Съзнавам, че се изправям срещу милиони интернет труженици... И, простете, но все още продължавам да мисля, че човек трябва изнервено да следи часовника, само ако предстои да нахрани бебе или да предприеме действия, от които зависи съдбата на нацията, а не, за да следи хранителния график на някакъв измислен интернет добитък. Разбирам, че в края на цялото това зомбиране, потребителите дават реални срещу виртуални пари, т.е. ясно е чия е ползата от всички тези безсънни и безсмислени упражнения.

Но най-тъжното е, че ако всички тези усърдни труженици отидат там - на реалната земя да боднат няколко коренчета, да ги полеят и да копнат поне няколко пъти с мотиката наоколо, може би ще подействат като изкуствено дишане на примрялото селско стопанство. На здравомислещите  работодатели също не би трябвало да им е много забавно, защото, ако изчислят колко точно време в офиса минава в прекопаване на виртуални градинки  вместо в реална дейност, първо ще се хванат за главата, а после здраво ще завържат кесиите, след което незабавно ще предприемат структурни и персонални промени. 

В момента вероятно отброявам тримилионния потребител, който е готов да извади нож срещу мен, за да защити росните си виртуални придобивки. Така стоят нещата. Погледнах си часовника, затова приключвам: имам друга работа за вършене, пък и вие побързайте! Поляхте ли ягодките? Да не изсъхнат, докато се разсейвате с моите гледни точки по въпроса за зомбирането... Че тогава ще трябва да започвате от нулата, а е трудно, много трудно. 

Без цензура | 14-01-2010, 15:00 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Тринайсет българи и всички техни близки започнаха годината не с наздравица за поредните успешни проекти, а с молитва всичко  да бъде наред и колкото може по-скоро да се срещнат живи и здрави тук – у дома. Тази поредна морска драма провокира много коментари и изявления, много точни или безумни думи, хвърлени в публичното пространство. Лично аз, след всичко чуто по темата, исках просто да изрева: „Оставете на мира клетите близки на похитените! Спрете да бъркате в душите им и да ги тормозите! Спрете да си играете с хората по този безобразен начин!”

В общи линии историята е ясна от случилото се през април 2009 г. с 16 други българи – част от екипажа на кораба „Маласпина касъл”. Тогава освен безсънни нощи и стрес за хората, премеждието струваше 33 дни престой и 900 хиляди долара от джоба на корабособственика. Затова тези дни малко изненадващо ми дойде изявление на заместник-министър, според когото големият проблем се оказа охраната на сухоземния център на пиратите и на морските пространства. Пак според тези авторитетни думи на практика, преди пиратите да се приближат до чужди кораби, те имат статут на рибари и докато нападат, няма как  да бъдат атакувани, защото това винаги застрашава човешки живот.

Всеки, комуто е дошло до гуша от несериозни твърдения и от опити да го правят на идиот с повод или без такъв, предполагам, е поразсъждавал известно време по въпроса за пиратството. Също така, предполагам, разсъжденията му са следвали приблизително тази посока: че повечето пирати не са рибари, а гладни и неграмотни хора. Поради естеството на бизнеса, с който са се захванали, само от едно похищение те печелят 20 пъти повече, отколкото работещите им сънародници получават за цяла година. Логично е този бизнес да се ръководи от консултантски екипи, които според някои версии са разположени в Европа, според други – конкретно в Лондон, което обяснява добрата им информираност по отношение на три пункта: какъв курс следва корабът, какъв товар има на борда и от коя народност са хората от екипажа.

Не зная как това би се случило без добра техника и без сателитни връзки, но съм сигурна, че всеки уважаващ себе си човек е наясно за едно: според международните конвенции  при всякакво съмнение, че на борда на един кораб има незаконно оръжие, разрешено е да се проверява по всяко време и на всяко място, и особено, когато става дума за открито море. Или иначе казано - "рибари" с автомати са си живи пирати. Т.е. онова, което ни разказват е напълно безсмислено, дори граничи с абсурд, или с некомпетентност - всеки може да прецени за себе си. И като допълним, че още от средновековието пиратството е обявено извън закона в международен мащаб, а светът има разнообразни методи за успешна борба с незаконните прояви, изводът идва съвсем, без да го търсим: на някого му е удобно тези пари да бъдат искани, да бъдат плащани и получавани.

Съвременната техника е толкова точна, че корабите могат да бъдат наблюдавани чрез сателит по всяко време. Дори ако наблюдаващият има желание, би могъл да прочете най-дребните обяви във вестника, който капитанът прелиства на мостика. Истината е, че пиратството е доходен бизнес, който обслужва нечии големи интереси, поради което никой няма нито желание, нито намерение да се справя с него. Как иначе да си обясним факта, че толкова напреднали държави с високо развити технологии, не могат да се преборят с шепа примитивни хора, които дори не са в състояние да напишат името и рождената си дата? В този случай безсилието на международната общност звучи твърде смешно и абсурдно, нали? Накъде сме тръгнали всички ние, ако световните сили се стряскат от две лодки, пълни с хора със статут на рибари по думите на наш заместник-министър.

Би било твърде смешно, ако не беше толкова тъжно. Ако не бяха намесени съдбите на хората от екипажите, и безсънните нощи и безкрайното очакване на техните близки. Единствено заради тях се наех да напиша тези редове. Защото никой на този свят няма право да си играе със съдбите на хората. Никой няма право да гради бизнес върху сълзите на очакващи деца, майки и съпруги. А това, специално за нас в България се случва вече за трети път от април миналата година.

Интересен би бил отговор на въпроса: дали екипажите на похитените от съвременни пирати кораби включват западноевропейци. Интересен би бил отговорът и на друг въпрос: колко пъти по-евтино излиза вместо плащане на откупи, финансиране само на няколко взвода обучени командоси, които точно за пет минути биха разбили на пух и прах цялото световно пиратство и дори биха го научили да се подписва правилно: разбира се в частта му със сомалийските активисти, а не с европейския мозък, който организира нещата. Ще възразите, че поради спецификата на проблема по него преговарят не правителства, а частни фирми – онези, които се предполага, че трябва да се откупят.

Тогава хипотетично корабособственици, товарособственици и застрахователи лениво се почесват по главите и учтиво чакат няколко боси и неграмотни бандитчета да им измъкват милиони от фирмените сметки. Разбира се, никой не знае с точност колко са парите, отишли за откупи. Предполагаме, че са толкова, колкото съобщават. За тези пари не се плащат данъци. Също така никой не знае какво им се случва после: след изплащането. Важното е, че ощетените корабособственици, товарособственици и застрахователи тъжно седят в очакване отново и отново някой хищен и лаком сомалиец да им изпразва джобовете и да съсипва печалбите им за годината. Толкова богати и влиятелни фирми, а не могат да се справят с няколко нехайни авантюристи!?

И пак хипотетично: в момента имаме похитен каркериър, или автовоз, както го нарекоха. Той трябва да е висок най-малко 30 метра. Интересно как точно го превземат предполагаемите похитители с първоначален статут на рибари, както вече официално ни информираха? Едва ли са ползвали хеликоптер. А всяка друга версия би изглеждала, все едно, че някой се е качил на покрива на хотел „Черно море”, а отдолу друг – със статут на рибар, го заплашва с базука и чака откуп от фирмата, която му се струва най-подходяща за целта. Затова си позволих да поразсъждавам по темата: защото е смешно, грозно и много жалко нещата да бъдат представяни по нескопосния и елементарен начин, по който това се случва. Изводите всеки прави за себе си. Но лично за мен е престъпление да се прави бизнес и да се трупат печалби за сметка на човешки съдби. Оставете роднинните на мира! На тях им стига тормозът, че близки хора са някъде там - в нищото, в някаква чужда безсмислена история с неизвестна продължителност и неизвестен край. Оставете тях и се обърнете към организаторите, двигателите и авторите на целия този международен фарс. Остана ли някой, който не знае кои са?

Без цензура | 09-01-2010, 14:20 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

В ученическите години много се забавлявах на ювелирната сатира на Христо Ботев. Неговата „Политическа зима” беше за мен нещо като настолно четиво. И до днес, щом снегът затрупа пътищата, аз се връщам към атмосферата на онези думи:

„Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува”.... После си представям света като кръчма, в която са се събрали измръзналите народи. А накрая се сещам за спящите българи, сънуващи лятото на Балканския полуостров.

И през седмицата, която изпращаме с първата варненска поледица за годината, отново ме напънаха мисли за политическата зима. Само че и този път не беше единствено заради температурите навън, нито пък поради желанието ми да се връщам отново и отново към българската класика. Просто политическата зима, която тръгна в началото на декември от парламента, сега се развихри с пълна сила и навя много скандални преспи, лавини от политически обиди, забавни ситуации и мъничко тъга за нивото, което можеше и трябва  да бъде различно. Докато снегът валеше, ние отново, като по ботево време, си седяхме в кръчмата и наблюдавахме трапезни интриги, наздравици между сепаретата, пиянски сдърпвания и раздумки. Че накрая за пълна дестабилизация на обстановката влизаше по някой подривен елемент да заплашва кръчмаря и да му свива оборота. След отминалите преди десетина дни  криминално-сатирични приключения от едно от сепаретата излезе сътрапезник. Тази съдбовна крачка превърна организирания колегиален кръг в независимо приятелско общество без кабинет, секретарка и допълнителни средства и в кръчмата се заразнасяха свободни мисли, обръщения и цветущи квалификации.

Впрочем, това допълнително сгря обстановката и допринесе още повече за нейната интимност. До такава степен, че компанията заговори за хомозависимости, за скокообразни движения и за депутати, които стоят като прокажени в един от ъглите на парламента. Много колоритно наистина. И поправете ме, ако греша, но според мен, това вече е дъното.

Сигурно имаше начин политиците да продължат да общуват помежду си учтиво и възпитано, независимо от засегнатите интереси на някои от тях и независимо от очевидния факт: че борбата е безмилостна. Сигурно имаше начин да не разбиват на пух и прах илюзията ни, че в държавата  има шансове за добронамереност, общи каузи и потенциал за цивилизовано общуване. Сигурно имаше начин да не си припомняме „Политическата зима” на Ботев и да продължим да се заблуждаваме че, ние сме в кръчмата, а те – избраните са някъде на по-елегантно място... да речем в пиано бар.

Но те пуснаха в обръщение кръчмарския език и ние, разочаровани, се обърнахме към съдържателя да удавим гражданската мъка и тропнахме тъжно по масата:

- Барман, налей по едно малко!

 А барманът саркастично се изхили и домъкна цяла бутилка с думите:

- Как ли пък не! Да ме разкарвате по десет пъти насам-натам. Ето ви бутилка и толкова.

... Ако беше роман, вероятно сюжетът му щеше да премине по този начин. Но тъй като става въпрос за нашия собствен реален живот, нещата се развиха в друга посока. Отвратени от обидите, които си разменят избраните от нас политици, и от нивото, до което те все пак успяха да се спуснат, ние обърнахме глави, да видим какво се случва в другата част от живота. Все пак наближават коледни празници. Може пък там нещата да са по-приятни и забавни. Но... не се получи. В другата част от живота бандити и разбойници се скъсваха да нападат хора, да организират обири и да разширяват царството на злото наоколо. Точно се чудехме какво става, и официално ни обясниха, че тъмни политически сили целят да дестабилизират държавата. Впрочем, тази версия се прокрадва от известно време насам, но сега прозвуча по-конкретно и категорично от всякога. Не зная дали правилно съм разбрала, че падналото на земята зло в предсмъртни хрипове пуска крадци, магистрални разбойници, обирджии и бандити да почернят светлото ни битие, но все ми се струваше, че подобни работи не се случват точно по този начин. Разбира се, като един лаик, аз не съм достатъчно компетентна да определям мотивите на криминалния свят, но съм чувала, че навсякъде по света престъпността нараства, когато хората обеднеят, когато парите са на изчерпване и когато зимата допълнително охлади обстановката. А не дай боже условията в държавата да са благодатни и подходящи ... и социалните сътресения стигат до 7-ма степен по Рихтер. Да уточним, че под благодатни условия се имат пред вид условията на безнаказаност, които ние грижливо и целенасочено си отглеждаме години наред.

И така, ние, отвратени от политическия стил и речник, обърнахме поглед към останалата част от картинката, а там злото се гърчеше на земята и бълваше престъпност, която да дестабилизира държавата. Това - последното, не го видяхме, но ни го преведоха. Понеже в невежеството си ние просто бяхме помислили, че както винаги по Коледа и в условия на криза, бандитите са плъзнали да търсят прехрана.

След като си изяснихме всичко това, метнахме поглед към снега и отново се прибрахме в кръчмата. Викнахме:

- Барман, налей по едно малко!

И понеже отдавна се бяхме примирили, че нямаме кой знае какво право на избор или мнение, защото първото пречи на някого, а второто винаги се оказва грешно... зачакахме какво ще ни донесе барманът. И още чакаме. Възможно е той да дойде с празен поднос, а може и изобщо да не ни обърне внимание. Така е през политическата зима. Тогава като при Ботев, ще дремнем още малко, очаквайки лятото на Балканите.

Без цензура | 20-12-2009, 19:00 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

С този термин не желая да навлизам в чужда за мен професионална област, нито да се правя на интересна. Просто онзи ден, докато фоново слушах някакви новини, тази част от изречение, свързано с проект „Красива България”, някак натрапчиво се заби в мислите ми. Дори не върнах лентата, за да изясня за себе си какво отново е направил въпросният неизвестен извършител. От личен граждански опит, натрупан през изминалите години  добре зная, че този опасен, безпардонен, изключително лаком и хищен човешки екземпляр обикновено злоупотребява със служебно положение,

възползва се от мястото си в обществото, присвоява огромни средства, предназначени за важни  каузи...

Без цензура | 16-12-2009, 20:17 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Така главната парламентарно представена опозиция се надсмя над данните за вдигнатия кредитен рейтинг на България, над представянето на бюджета за следващата година и над хората, които ни управляват.

Хумористичната акция включваше брошури на пицария, раздадени на българските депутати. Освен с колоритни...

Без цензура | 05-12-2009, 19:48 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

С няколко думи това е  днешният ни ден. Точно тук можех да сложа многоточие и да се втурна да осмислям останалото време до вечерта с по-дребнички и приемливи теми. А многоточието всеки да си го запълва сам. Изминалите двайсет демократични и възторжени години от българската история написаха доста мъчителни страници в личните биографии на хората, та всеки може да продължи изречението поне с няколко трагикомични сюжета, а по-препатилите биха спретнали дори роман.

Аз, обаче, ще си спестя многоточието, защото двайсет години преминаха и над моята глава и се постарах...

Архив Варна | 24-11-2009, 12:25 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Не ме разбирайте погрешно! Аз по принцип ценя демокрацията. Радвам се изключително на всички нейни попадения и възможности. Сигурна съм, че ако я нямаше, едва ли щяхме да си джиткаме свободно насам-натам по света, за да проумяваме след всяко завръщане, че при нас не е като при тях и по всяка вероятност никога няма да стане.

Също така щяхме да се лишаваме от всекидневните дози смях  и ирония, с които ни изпълват ведрите случ...

Архив Варна | 24-11-2009, 12:25 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Да си призная, в появата на мнимия магистрат, който събирал пари за решаване на дела в Съдебната палата, видях нещо знаково. Първо: един мошеник безцеремонно се появява в свещената обител на Темида и второ: още по-безцеремонно разтваря портфейл, за да го напълни с парите на доверчиви нещастници, очакващи справедливост и правосъдие. И трето /най-важно/: това се случва някак почти естествено. Все едно, че става въпрос за търговия в зарзаватчийница, а не на великото място, откъдето  хората чакат едва ли не съдбата да раздаде възмездие.

   Предполагам, случката беше знакова не само в моето препатило въображение на човек, неоснов...

Без цензура | 17-11-2009, 16:32 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА