Всичко от МАРИАН ЖЕЛЕВ :
Скъпи Пол,
Когато прочетох трактата на Лев Толстой „Що е изкуство?”, бях изумен от дързостта му болезнено да критикува Шекспир. Как може, мислех си тогава, някой да се опълчи срещу нещо световно, класическо, всеизвестно и популярно във всички театри, каквото е явлението Шекспир. Не че Толстой не беше голям за моите очи. Но така, да излезе, да обяснява, че Шекспир е – прощавайте за израза – боза работа, ми се струваше дръзко до степен на цинизъм.
Разбира се, когато четох тази „ерес” срещу световните вкусове, бях на скромните двадесет години. Дори и не бях помислял да се опълча срещу признатите в цял свят класици. Толстой обаче ме научи. Не толкова да му подражавам и да заявявам на всичко що е изкуство, че не струва. По-скоро в дързостта, която близо осемдесетгодишния тогава Толстой ми показа (на толкова е бил приблизително, когато излиза трактата му) – видях провокация да намеря своя личен интерес и едва тогава да му се посветя.
Пол, след като направих това славянско въведение, струва ми се, че е време да ти кажа колко слабо е мнението ми за Бийтълс като цяло. Но това да не те притеснява. Недоверието в твоята и в музиката на групата ти като цяло по-лесно ми помогна да се ориентирам в един свят, където пропагандата е винаги оръжие, дори когато е направено от перата на бял гълъб. Нека покойният твой колега Джон Ленън ми прости дързостта, но онова, което той направи, изобщо не стигна до сърцето ми. Да не говорим за твоето творчество, Пол. Мислил съм си неведнъж, че вкуса ми е направен от камък, заради това, че групата ти не ми завъртя главата и не съм мислил да ви слагам на плакат в стаята си. Песни като „Let it be” не промениха и на йота мирогледа ми. Направиха го други, но това вече е друг въпрос.
Пол, никога нямаше да седна да ти говоря колко не си ми скъп и така нататък. Но ти си позволи да отидеш твърде надалеч. Стигна до моя град – Варна, където живея аз, семейството, приятелите и колегите ми. Защо, Пол? Какво искаш от нас, от нашия кмет и изобщо от нас като хора? Да ми дадеш съвет как да се хранят децата ни? Нима? Това е пропаганда, Пол. Затова, моля те, замълчи. Консумирай известността си в тесен кръг. Радвай се на това, което направи в музиката и с младостта на много хора. Не ме карай да ти припомням за библейските трески. При нас ги има – да, има ги. Но какво да кажем за гредите в твоите? Та нали тях не можа да преодолее бившата твоя жена, Пол? Сигурно не си й готвел английски стек или джолан по Бъкингамски?
Прости ми за плебейския хумор, но ми се струва, че тук, в това писмо, мога да го употребя. Жалко – наистина жалко и за Боно, който тръгна по твоите стъпки. Него го обичах. Любовта ми към U2 оцеля дори и след прочита на метежния трактат на Толстой. Но той се огъна и взе, че стана като теб – започна да дава акъл на всички хора по света. Нормално е да го обвинят в замърсител, вместо в пречиствател на обществения въздух – твърде много прахоляк вдига с кампанията си. Като тебе, Пол. Разбира се хора като вас не бива да виреят само върху стари лаври. Но не ме убеждавайте, че като сте натрупали до гърло слава от музиката, трябва да тръгнете да учите другите как да живеят и как да ядат.
Мили Пол, днес е 14 февруари. Както виждаш не ти се обяснявам в любов. Днес у нас се иска прошка, преди да започнат 7-седмичните пости. Настава време да се смирим. Затова, преди да замълча, те моля да ми простиш, ако съм засегнал стволовото ти английско его. Аз наистина съжалявам, че си се родил в тази държава. Всички там поучават и дават съвети и винаги носят панталони със задни джобове, където крият други намерения. Прощавай и за това Пол.
Приеми писмото ми с мир. Колкото до нашите деца – във Варна и в България – бъди сигурен в едно. Няма да ги овълчвам с месо. По-скоро ще ги науча да четат автори като Толстой, които ще възпитават в тях дързост и смелост да имат свое мнение, което да защитават дори и ако се наложи да излязат пред света и да кажат, че Шекспир и Пол Макартни не струват. А не да слушат хванали мухъл английски чичковци да им говорят за вегетарианство. Ще науча своите деца да се обосновават в избора си на вкусове, без да повтарят наизуст световния хор от последователи. Защото във Варна и в България, Пол, е хубаво – а това вече ми е много скъпо и непрежалимо.
На финала, скъпи Пол, ще изразя надеждата си, че един ден ще те срещна край ФК-то във Варна. Надявам се да те разпозная измежду останалите твои съостровитяни, които идват тук да фиркат евтина бира и ракия, докато нагъват кебапчета и кюфтета за една лира тройката. Ще ми бъде драго да си поговорим – за вегетарианството и за твоята съпруга.
Бъди здрав, Пол!
Оставам твой:
Мариан Желев
Без цензура | 14-02-2010, 11:33 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Като трупане на самочувствие можем да оприличим новата вълна, която скоро ще залее малкия екран.
А може би има друга причина? Като например бягство от омръзналите реалита и танцуващите звезди. Така или иначе много от продуцентите вече пренасочват ресурса си в тази поизоставена област.
Навярно и турските сериали, ведно с комедийния им превод от нашия страна, са станали катализатор за старта на нова вълна в тв ефира. На пролет бтв ще пусне първите серии на собствената си продукция "Стъклен дом". В него ще участват Юлиян Вергов, Елена Петрова и Калин Врачански. Като гост в сериала ще видим и Стефан Данаилов. Зрителите, според разкритията на авторите, ще могат да се насладят на комбинация от драматични обрати, любов, интриги, както и на порции смях.
Сюжетът - казва Митко Тупарев, който също пренастройва арсеналът си - е най-важен. Продуцентът на "Стани богат" и на реалитата Биг и ВИП Брадър, вече готви свой сериал. Подробности - няма. Ето това вече би трябвало да ни обостри апетита за новите български филми, които ще ни залеят скоро от малкия екран.
Дори Слави Трифонов ще се намеси в битката. Идеята му засега е да прави биографична поредица.
Набъбващите новини в тази област би трябвало да ни радват. Виждаме, че целият актив от средства, идеи и теми се насочва към отрасъла сериали. Продуцентите обаче най-добре знаят къде е тънката линия на интерес и печалба. Ние, зрителите, ще употребим много слънчоглед и тиквено семе, докато се радваме на бг-актьорите. И няма как да е иначе. Само дано тази мода да не се превърна в комерсиален тик, който би убил творчеството и сюжета, както пророкува Тупарев. И тогава семките не в шепичката, а срещу екрана могат да полетят. На зрителят нищо няма да му остане, освен да се обърне към фундаменталния колос "Дързост и красота".
Очаква ни да разберем дали ще си припомним славните времена на "На всеки километър" или дори на първия сезон на "Клиника на третия етаж". Каквото и да е, поне българските актьори ще поизоставят за известно време театралната сцена и добрите хонорари от американските филми, които се снимат у нас. Зрителят доволно ще ги посрещне у дома си. Стига да не са натрапващо скучни или прекалено претенциозни.
Докато стартира масовата кампания на родните сериали, ще се радваме на новини и коментари около тях - като предястие за основното блюдо. Вероятно ще ни го сервират лятото, когато горещината ще ни размекнала до форма на фотьойл. А в ръката ще е нашата присъда, която ще раздаваме с дистанционното.
Варна Лайф | 12-02-2010, 13:17 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Розово, жълто и нерядко червено – това са цветовете на нашата действителност. Сложете зад всеки цвят новина, събитие или случка и зад себе си ще усетите поне дузина надигащи се любопитно глави. Интересът към онова, което не притежаваме, не можем да направим или да си позволим, е голям колкото балон, пълен с горещ въздух. То ни издига до онези надморски височини, където въздухът е разреден и не става за дишане. Но нима не можем да пъхнем глава в горещия газ и да се опияним до степен на ръкуване с образи и представи? Разбира се, че ние създаваме звездите, идолите. Купуваме им коли, къщи и острови. Защо? Защото ролята им е да създават сензации. И на нас ни се иска, но не винаги ни стиска. Но има кой да върши черната работа. И колкото повече те ни изненадват с поведението си, толкова повече ние кимаме като доволни работодатели.
Една женица отчаяно молеше в един форум за помощ. Кучето й скимтяло и плачело насън. Не можела да му помогне.
Ако беше човек, щяхме да го разпитаме какво сънува и от какво се страхува. Психиатър щеше да направи аутопсия на психиката му и да анализира поведението му. Уви, кучето принадлежи повече на природата, отколкото на хората. Ние го притежаваме дотолкова, че го имаме до себе си благодарение на нашата природа да обичаме животните. Останалото е табу. Кученцето може да сънува как гарги грозно грачат. Но никой, никой не е в състояние да му помогне. А на нас – кой ще ни помогне?
На този етап ние нямаме нужда от помощ. Ние продължаваме смело напред.
Първата братовчедка на Азис в глобален план лейди Гага вече може да бъде увековечена в музея на мадам Тюсо. На подиумчето, където ще стъпи, е хубаво да се сложи табела: Събирателен образ на най-смелите ни представи за поведение и озвучаване. Тя може всичко, тя е всичко, тя го направи: бисексуална, наркотици, хубава, смела, шантава, известна, талантлива, безразсъдна... Лейди Гага е Златното момиче на нашата цивилизация. Спомняте си приказката как вещицата предупреждава, като се появи жълтата вода, да цопне момичето в нея и да вади – да вади колкото се може повече бисери и ценности, богатство.
Ако се опитате обаче да имитирате лейдито, преди това трябва да си направите гаргара на гърлото. Защото много от детайлите на този събирателен образ ще ви приседнат. Не защото са ви чужди. Те просто вече са надминали усещането за ракета-носител на нашата дързост. Тук наистина става въпрос за глобална намеса. Вътре в този продукт са събрани желанията, копнежите и исканията на милиони. Иска ми се да кажа милиарди. И ще имам право, защото китайска копирна машина вече вдишва попкултурата на Запада и доказва, че също има гъдел. Продуцентите и компаниите са създали този продукт, имайки предвид не отделна наша слабост или трепет, а цели течения и модни тенденции. Вътре има кич, еротика и всичко що е розово; има клюки, дълга и мистериозна като вътрешностите на чревоугодник биография – ето го жълтото. Остава червеното – с него ние ще се оцветим.
За съжаление не виждам от раз да спрат инцидентите в планината със скиори и сноубордисти. Катастрофи също ще стават. Жертви ще има и там, където адреналинът е най-висок. Дали има връзка с граченето, гаргарата и Гага (накратко - Гаргага)? Има. Тя е в страха.
Събирателните образи на нашите желания вече отдавна са ни изпреварили. Нашият балон се намира в открития космос. За целта, искаме или не, трябва да държим главата си постоянно в газовете. От това ни се завива свят. И започваме да вием като кучета в съня си. Събуждаме се с въпрос: С какво аз приличам на останалите? Чалга, Гага, купон. Нима имаме друг избор? Имаме. Той е в предизвикателството. Хващаме ските и се забиваме в лавината. Или пробваме трева. А защо да не се поразходим голи на някое изложение за строителство? Веднага ще ни построят пиедестал. Така ние ще си легнем спокойни. Изпълнили сме си дълга. Жаждата ни за геройство ще е утолена. Най-после някой ни е посочил с пръст и ние сме се откроили. И то в свят, в който – искаме или не – трябва да живеем. А онзи, за който евентуално мечтаем и милеем, е мъничък като врабче. Само едно „Га-а” и всичко се покрива. Ето защо, за да не се задушим в комплексите си за малоценност, трябва да настроим стомашния си тракт към храната на съвременната действителност. Иначе ще загинем в духовен геноцид като герои без имена.
„Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци... Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.”
Позволявам си да прочета на глас тук част от романа „1984”. Не искам любовта да изчезне от съня ни завинаги. Нито пък пророчествата на Оруел да продължават да се сбъдват. Скандално, провокативно, цинично – това са продукти, създадени от нашия страх. В действителност ние не искам да бъдем такива. Затова ползваме звездите за тази цел, превръщайки ги в кофи за боклук. Само дето Министерството на чистотата отдавна е в безсрочна стачка. Защото, освен да цапаме, ние трябва и да пазим чисто. Чистото, красивото и дори обикновеното като хляб и сол е по-вкусно, когато около нас е тихо. И всички гарги са избягали далеч, много далеч от съня ни. Наспим ли се хубаво, можем да излезем на разходка из природата – нашата.
Без цензура | 11-02-2010, 06:48 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Заради една от най-тежките си хотелиерски кризи Майорка дори насън ще заобикаля бетонното строителство.
Бившият испански министър на туризма Хавиер Наваро изстреля: "Всичко трябва да се събори и да се построи наново."
Броят на туристите е паднал с 12 процента. Това подтиква местните да търсят нова концепция. Те не искат да предприемат опустошителни действия като предложените от бившия министър. По-скоро желанието име да се налеят много средства за модернизация и преустройство. И няма как при положение, че бъдещето на популярната дестинация е сложено на карта. Някои от сградите там са стари, мухлясали и отблъскващи. Освен това властите искат до 2020 курортът да стане по-зелен и по-екологичен. Дори мислят трамвай да затрополи по улиците. До този момент е имало такива проекти, но са липсвали пари. Те обаче така или иначе ще изтънеят, ако не се вземат спешни мерки. Курортистите избягват наблъсканите една до друга сгради. На всичкото отгоре пакетите за посещение на острова се продават почти на килограм.
Примерът е показателен за нашето поохранено вече с бетон Черноморие. Туроператорите всъщност отдавна са оценили "предимствата" на бетона. Той все още е основна съставка в пейзажа на курортите ни. На този етап обаче не се мисли за трамвай, който да минава през алея от чемшир, където присядат доволни курортисти, с преизпълнени с чист въздух дробове. А наколо пеят екологични птички, победили със закон агресивните бетоновози.
За отбелязване е, че дори огромните намаления, с които Майорка се подмазва на туристите, не могат да го вдигнат на крака. Ето защо въпросът за нова концепция не може да се отлага.
По-добрите оферти в нашите черноморски хотели в известен смисъл са сигнал, че нещо трябва да се промени. Бетонът е хубаво нещо. Но някак пасва повече на язовирна стена, отолкото да се опакова с него отдъхващ си турист.
Новините | 08-02-2010, 15:16 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
На 9 февруари отбелязваме Световния ден за безопасен интернет. "Помисли преди да се качиш" - е мотото, под което ще се проведе той.
А акцентът и този път пада върху 10-13-годишните потребители. По този повод се стигна до въвеждане на правила за влизане в интернет пространството.
Едно е родителите да предупреждават децата си да се оглеждат, преди да пресекат улицата. Или да им повтарят хилядократно да не общуват със случайни и непознати хора. Но как да ги предпазят в интернет? Това е място, откъдето всичко може да изглежда прекрасно, но би могло да се превърне в кошмар.
Към този момент в България има 110 сайта за запознанства, където има регистрирани 2.7 млн потребители. А там не всеки си е изтрил обувките, преди да влезе. И не във всички гърди тупка романтично сърце. Намеренията могат да са всякакви и зад привидно мили думи може да се крие престъпен апетит на прелъстител. Това обаче децата няма как да го разберат. Те си остават най-уязвими с наивността, която ги кара да се доверяват лесно.
Ден преди да се отбележи Световният ден за безопасен интернет, Явор Колев - началник сектор "Компютърни престъпления" - съобщи, че посегателствата над деца чрез интернет са се увеличили. Децата, добавя той, често публикуват предизвикателни снимки, за да впечатлят приятелите си. Към тях те изписват и личните си данни, което дава възможност да бъдат лесно открити. От покана за кафе нещата стигат до упойващи вещества и сексуално престъпление.
Колев говори днес пред ученици на импровизиран урок с тема: "Открит урок по безопасен интернет". На него, благодарение и на учениците, бяха формулирани правилата във виртуалното пространство, с които е добре да се съобразяват и децата, и родителите им.
Друг участник в урока - Георги Апостолов (координатор на Националния център за безопасен интернет) припомня, че 750 хиляди педофили се подвизават в мрежата. Той обясни също, че колкото по-силен сексуален акцент има в ника, толкова по-голяма е опасността децата да станат жертви.
Ето и правилата за защита от интернет престъпление:
• Когато станете обект на въздействие от интернет насилници, имайте пълно доверие на родителите и органите на реда
• Подавайте сигнали за опасно съдържание или за насилници в мрежата
• Не ходете сами на първа среща на живо с някого, с когото сте се запознали онлайн - вземете възрастен или приятел
• Предизвикателна снимка в профила или потребителско име увеличават риска от привличане на вниманието на "ловци на деца"
• Ползвайте сайтове за запознанства, които не искат от вас лични данни, както и информация, която може да покаже къде живеете и учите
• Браузърите сигнализират за опасно съдържание, следете индикациите им
• При пазаруване онлайн и предплащане на стоките, следете за символите на сертифициращите организации по сигурността. Не давайте ПИН кода на кредитна карта
• Внимавайте да не ви откраднат имейла, не отговаряйте на мейли на администратори, които искат потребителско име или парола под някакъв претекст
"Червените лампички", скрити зад всяко едно от правилата, могат да бъдат захранвани от съвестта на всеки родител. 10-13 години е възраст, когато децата започват да откриват свободата да бъдеш независим. Нека това да не се превръща в кошмар.
Животът | 08-02-2010, 14:34 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Успокоява ли ни това, че поне пет години няма да говорим за сини ягоди, ходещи череши и ухилени домати? Да благодарим ли на ГЕРБ, че ще отложат разглеждането на закона за ГМО-тата за 2015 година? Или да се стреснем най-после и да потърсим онази хубава градина на село, където баба садеше домати, зариваше ги с натурални остатъци от Марко и чакаше някое облаче да намине?
Всъщност въпросът за генно модифицираните организми навлиза в нашето полезрение с 220-волтово напрежение. Още преди да сме чули този израз ние вече изтръпваме. Разбира се, че ще има наелектризиране на общественото недоволство. Това е нормална човешка реакция - като свиването на мускул при удар.
Имам чувството обаче, че темата идва на дневен ред, за да може да притъпи нашето недоволство с нещо крайно и дори извратено, каквито са опитите да се дават съвети на природата. Разстрелът от подобни новини има за цел да ни имунизира срещу други, по-слаби пушечни изстрели от страна на производителите на храни. Сега, когато човек влезе в магазина, много-много няма да се впечатлява от пластмасовия домат и изваяните на струг пипери. Да не говорим за краставиците, от които ти изтръпва небцето. Ще си кажете: "Хайде, поне не ям фасул с вкус на пържена сьомга". От друга страна и производителите на нитратни мутанти ще имат право с приказката: "Погледнете какво става с ГМО-то и после се заяждайте с нас".
Сякаш наистина забравихме нашата плодородна земя. Не, няма да лея сълзи за съсипаното селско стопанство. По-скоро ми се иска да питам онези, от които зависи какво ще сложим на масата: "Вие на кой влак се качихте?" Експресът на цивилизацията спира само на големите гари. Малките, особено на тия, дето пише България, се подминават. И ако има нещо за оставане, то се изхвърля в движение. Ние още от въздуха го лапаме и започваме да го дъвчем с иначе добре развита лицева мускулатура. Именно с тази физиономия излизаме да се пъчим и показваме, а сме изоставили "лопатите" и "мотиките". Хайде, живеем в двайсет и първи век. И предполагам, че ме разбирате какво имам предвид, когато цитирам сечивата. Също така ми се иска да ви привлека вниманието и към нашата земя като символ. Тя е раждала хора, които могат да вадят на бял свят чудни и полезни открития, а не извратени социални субекти с пръст на спусъка и странно, почти налудничаво изкуство.
Отлагаме въпроса за генно модифицираните храни вероятно до момента, в който на дневен ред ще се появи нещо още по-ужасяващо. Бедна ни е фантазията какво по-лошо може да е то. Но дотогава може би ще сме вече добре масажирани, за да приемем и този товар. И изобщо няма да се чудим дали има връзка между нитратите и зачестилите случаи на рак и безплодие, защото, когато дойде ден да консумираме до преяждане ГМО-та, ще станем постоянни клиенти на магазините за крепежни елементи - все ще ни трябва я планка, я болт, за да си завинтваме изпопадалите крайници.
Накрая ми се иска да видя светлина в тунела. Имам предвид, че утре може би на трапезата ми ще има само натурални продукти. Ще стане, ако си засея домат в саксия. И го оставя на улицата да го препикават и наторяват кучетата, преди са се разлаяли.
Без цензура | 08-02-2010, 14:33 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Успокоява ли ни това, че поне пет години няма да говорим за сини ягоди, ходещи череши и ухилени домати? Да благодарим ли на ГЕРБ, че ще отложат разглеждането на закона за ГМО-тата за 2015 година? Или да се стреснем най-после и да потърсим онази хубава градина на село, където баба садеше домати, зариваше ги с натурални остатъци от Марко и чакаше някое облаче да намине?
Всъщност въпросът за генно модифицираните организми навлиза в нашето полезрение с 220-волтово напрежение. Още преди да сме чули този израз ние вече изтръпваме. Разбира се, че ще има наелектризиране на общественото недоволство. Това е нормална човешка реакция - като свиването на мускул при удар.
Имам чувството обаче, че темата идва на дневен ред, за да може да притъпи нашето недоволство с нещо крайно и дори извратено, каквито са опитите да се дават съвети на природата. Разстрелът от подобни новини има за цел да ни имунизира срещу други, по-слаби пушечни изстрели от страна на производителите на храни. Сега, когато човек влезе в магазина, много-много няма да се впечатлява от пластмасовия домат и изваяните на струг пипери. Да не говорим за краставиците, от които ти изтръпва небцето. Ще си кажете: "Хайде, поне не ям фасул с вкус на пържена сьомга". От друга страна и производителите на нитратни мутанти ще имат право с приказката: "Погледнете какво става с ГМО-то и после се заяждайте с нас".
Сякаш наистина забравихме нашата плодородна земя. Не, няма да лея сълзи за съсипаното селско стопанство. По-скоро ми се иска да питам онези, от които зависи какво ще сложим на масата: "Вие на кой влак се качихте?" Експресът на цивилизацията спира само на големите гари. Малките, особено на тия, дето пише България, се подминават. И ако има нещо за оставане, то се изхвърля в движение. Ние още от въздуха го лапаме и започваме да го дъвчем с иначе добре развита лицева мускулатура. Именно с тази физиономия излизаме да се пъчим и показваме, а сме изоставили "лопатите" и "мотиките". Хайде, живеем в двайсет и първи век. И предполагам, че ме разбирате какво имам предвид, когато цитирам сечивата. Също така ми се иска да ви привлека вниманието и към нашата земя като символ. Тя е раждала хора, които могат да вадят на бял свят чудни и полезни открития, а не извратени социални субекти с пръст на спусъка и странно, почти налудничаво изкуство.
Отлагаме въпроса за генно модифицираните храни вероятно до момента, в който на дневен ред ще се появи нещо още по-ужасяващо. Бедна ни е фантазията какво по-лошо може да е то. Но дотогава може би ще сме вече добре масажирани, за да приемем и този товар. И изобщо няма да се чудим дали има връзка между нитратите и зачестилите случаи на рак и безплодие, защото, когато дойде ден да консумираме до преяждане ГМО-та, ще станем постоянни клиенти на магазините за крепежни елементи - все ще ни трябва я планка, я болт, за да си завинтваме изпопадалите крайници.
Накрая ми се иска да видя светлина в тунела. Имам предвид, че утре може би на трапезата ми ще има само натурални продукти. Ще стане, ако си засея домат в саксия. И го оставя на улицата да го препикават и наторяват кучетата, преди са се разлаяли.
Без цензура | 05-02-2010, 18:27 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Дни преди олимпийските игри във Ванкувър светът на изкуството ни припомни, че също може да поставя световни рекорди.
На търг в Лондон "Сотбис" успя да продаде скулптурата на Алберто Джакомети (1901-1966) "Ходещият Човек" за рекордните 65 млн. лири (74,2 млн. евро). Предишният рекорд държеше картината "Момче с лула" на Пабло Пикасо, продадена за 58 млн. лири.
Бронзовата творба на швейцарския скулптор е в естествен ръст. Причината за високата цена се обяснява с рядката поява на произведения от този автор. За последен път друга скулптура на ходещ мъж е продадена през 1980 година.
Продавач е немската Комерцбанк. Търгът е продължил твърде кратко - 8 минути. Купувачът е останал анонимен и е направил пазара по телефона.
Смята се, обаче, че в неофициални сделки са се давали и повече пари за произведения на изкуството.
Новините | 05-02-2010, 13:47 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Струваше си варненските почитатели на класиката "Съвременник" да проявят повече търпение.
Не само защото списанието си е извоювало внушителен авторитет с подбора на публикуваните произведения. Брой четири е посветен на варненски автори - поети, писатели и художници.
Самият главен редактор на списанието Владимир Зарев се извини за закъснението. Това стана на премиерата във Варна на 30 декември миналата година, в рамките на "Рождественския салон на изкуствата", провеждащ се в сградата на Радио Варна. Причината за забавянето не идва от редакцията. Имало е проблем при самото отпечатване. С типичната за Зарев заразителна словестност той представи на препълнената зала в радиото броя. Бе дадена думата и на варненските автори, които огласят страниците със словото си. Това са поетите: Иван Ставрев, Иван Овчаров, Емил Иванов, Валери Станков, Владимир Стоянов, Димитър Калев, както и преводи от английски на поета Робърт Фрост от Теменуга Маринова. Към поетичната магия се присъединяват и белетристите от Варна: Валентина Плачникова, Атанас Липчев, Тихомир Йорданов, Боян Върбанов и Петър Доков.
В цветното приложение на "Съвременник" са акостирали с творбите си трима варненски художници: Валери Чакалов, Иван Обретенов и Михаил Коевчинов.
Останалите материали в броя са онова, което верните почитатели на изкуството биха желали да получат в рамките на близо петстотин страници. Романът "Стълба в небето" от Лана Райберг, есета на Маркес, Робърт Луис Стивънсън, проза на Е. Л. Доктороу, Хемингуей, Дженифър Игън - това са само част от обемната визия на списанието.Да оставим настрана, че цената е символична - 10 лв. Владимир Зарев неведнъж е признавал, че реалната е в пъти повече, но ще направи всичко възможно да я задържи такава. Като оставим това, бихме могли да погледнем назад в годините, когато "Съвременник" винаги се е движил по върховете на изкуството. Тази кота е нужна за списание, което иска да прави обширна панорама на съвременното изкуство по целия свят. Не един автор се е появявал по страниците му, а след това са придобивали популярност на нашия пазар. Затова се изисква не само наблюдателност и информация, но и вътрешен усет за всяко добро произведение, което си прокарва път днес. Екипът на Владимир Зарев са доказателство за един завършен успешен проект. Вижда се и от годините, през които списанието е на пазара.
Пожелаваме успех на новия брой (в някои от варненските книжарниците той вече е изчерпан). На варненските автори - успешен полет. А на читателите оставаме насладата от извора "Съвременник".
Варна Лайф | 05-02-2010, 12:30 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Главен комисар към Пътна полиция Красимир Костов излезе с предложение пешеходците да носят светлоотразителни жилетки през нощта. По този повод той повдигна дискусия още в съботния брой на 24 часа (бр.28 от 30 януари). И очевидно сериозно е решил да застъпи темата, понеже тази сутрин в блока на бтв отново заобяснява как пешеходците могат да дават по-малко жертви. След това като човек, който явно обича да слага много люто и чесън в сутришното си шкембе, с пиперлив език описа поведението на пешеходците като неразумно и трудно обяснимо.
Господин Костов, до дъно оценявам усилията ви за защита живота на гражданите. Като пристрастен пешеходец, обаче, ви предлагам още няколко теми, които са тясно свързани с идеята да се сложат светлоотразителни ризи на пешеходците.
Защо само ризи? Пешеходците трябва да се научат да дават мигачи, когато завиват. Също като при леките коли, където има закон. Не, няма нужда от окабеляване на пешеходеца, че и акумулатор да мислим къде да му слагаме. Може с намигане - десен, ляв клепач - да се съобщава на останалите участници в движението накъде ще се завива. Дори аварийни могат да се дават - с продължително примигване и на двата клепача. Как ще се реши въпросът нощно време ли? Лесно. На пешеходците да не им забраняваме да пият. Та нощно време ще удрят по едно и очите им ще светят. Даже може дълги и къси да включват, съответно отпивайки 40-градусова ракия и 60-градусова.
И друго е важно. Пътна полиция да следи кой с какви обувки е обут. Да се въведе изискване за зимни обувки и летни обувки. Така няма да има опасност някоя баба да се занесе на завой и да предизвика ПШП - пътнопешеходно произшествие.
Годишният технически преглед на пешеходците отпада автоматически, понеже джипито ще отмята тази работа.
И нещо последно - когато са спазят всички изисквания, КАТ да издава холограмен стикер за допускане на пешеходеца до тротоара. Неудобно е някак си да му го лепнем в долния ляв ъгъл на челото. Но може да се татуира с малотрайно мастило - на рамото, близо до ваксината от детството му.
В крайна сметка, ако се стигне до носене на жилетки нощно време, поне позволете на Долче и Габана да участват в конкурса за обществена поръчка. Вие представяте ли си блясъка на нощния живот с жилетка за три лева?
Господин Главен комисар. Хайде да си поговорим сериозно. Ние, пешеходците, сме неорганизирана орда понякога. Минаваме на червено и изобщо не се оглеждаме. Животът е ценен и е похвално, когато вие излизате със статистика напред. Няма какво да кажем. С едно изключение. Нека първо автомобилите да научим да спазват правилата и после да се хванем за пешеходците. Когато шофьорите започнат да спазват поне на 90% закона, пешеходците ще имат едно наум.
Сега ще кажете, че от пешеходците трябва да почнем. Хайде, да не се заяждаме. Опираме до лафа кое е първо: кокошката или яйцето? На помощ викам Пурко от "Господин за един ден". Когато в кръчмата попът и останалите го попитаха кое е първо, той отговори: Естествено, че кокошката. Защо? - защото една кокошка отвсякъде може да долети, а яйцето - не...
Господин Костов в градски условия някои шофьори летят със 120 километра в час. Спрете ги, глобете ги солидно, ранимо. Пешеходецът е уязвима душичка. Той е като крехко яйчице, от което може да се роди много, много озлобен шофьор.
Без цензура | 03-02-2010, 11:51 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Идва ли краят на обикновените книги? А с книжарниците - ще се превърнат ли те окончателно в дюкянчета за кламери и календарчета? А какво ще се случи с онези верни читатели, които обичат да си полягват с любимата книга?
На пазара се появи ново устройство - iBook eReader, електронна книга. Макар бавно, то набира все повече почитатели. Не, този път не става въпрос за изморени очи, за досадно боравене с мишката и прочие технически ограничители, пречещи за пълно потъване в един роман. Устройството има екран, основан на технологията "електронно мастило". То имитира почти до съвършенство печат върху хартия. Ще рече, че му липсва само миризмата на печатница. Дори феновете на клозетното изолиране ще останат приятно изненадани, защото електронната книга може дори да се разлиства, докато... докато сте сред природата на чист въздух, да го кажем. Това става благодарение на touch screen екран. Но защо говорим в единствено число. Електронната книга може да побере 3000 книги в текстов формат на 1GB SD карта. Представяте ли си - няма да се чудите кое издание колко ще натежи в куфара ви за почивка. Копирате си дузина заглавия и отивате на море.
Батерията на поредното чудо на техниката издържа за преглеждането на 7000 страници текст.
В Щатите са загрижени за околната среда. Това е една от причините всеки пети американец да заменя обикновената книга с електронна. На помощ им идва статистиката, с която ги обстрелва компанията за разпространение на устройството. Например за отпечатването на 2000-2500 броя книги, едно дърво умира. А на всеки трийсет секунди някъде по света някой издава книга и се превръща в убиец на дървета. И всичко това на фона на тиктакащото предупреждение, че едно дърво влиза в зрялост на двадесет години.
В този ред на мисли не е лошо бъдещите писатели да поработят над своите електронни подписи по книгите на почитатели.
Книгата е консервативно изобретение. За разлика от други открития на човечеството в своята история то търпи много малко подобрение. Вземете един автомобил, например. За сто години се е изменил толкова, че едно време трябваше един предиобед, за да се вдигнат сто километра, а сега едно порше ги стига за по-малко от четири секунди.
Книгата като творение си се движи от стотици години по един и същ път. Хартия, корица, автор, читател. И ето как сега едно ново произведение, което дори в калъфче можете да си сложите, е на път да измести представите ни за четене. Дори няма да е задължително да се откажете от плюнченето на пръстите. Можете да си вземете парцалче и да си забърсвате имитиращото хартия стъкълце.
Електронната книга ще става все по-популярна с падането на цената й. Сега тя стига до 250 евро. Ще стане така, че скоро не само ще е по-джоба на всеки, но ще е и в джоба на всеки.
В чест на Рей Бредбъри можем да си направим експеримент: Да пробваме да запалим електронната книга - на колко по Фаренхайт ще пламне? Просто да направим услуга на следващия автор, който ще тръгне по стъпките на известния писател и ще напише втора част на култувия роман "451 градуса по Фаренхайт".
След всичко изписано не е лошо да се кажат няколко добри думи и за добрата стара книга - с твърди или меки корици. Замислете се - с какво ще напълните библиотеките вкъщи?
Варна Лайф | 02-02-2010, 13:46 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Снегоринът е обемно моторно средство за предизвикване на масови аплодисменти при закъсали водачи на МПС.
За да бъде приведен в правилна експлоатация, е добре да се спазят някои много важни изисквания.
Да започнем от водача на снегорина.
По възможност той трябва да е бездетен и необвързан с жена. Така той ще може двадесет и четири часа да прекарва зад волана. Докато не изчисти всички улици - да не се прибира вкъщи. Включително и кварталните.
Много важен е и цветът на снегорина. Той не трябва в никакъв случай да е бял. По този начин може да се слее с околната среда и така никой да не види и отбележи уличната му битка със снежната стихия. За предпочитане е да е розов - някак повечко настроение има в този цвят. Ако се притеснявате от елементарни забележки и романтични подмятания, боядисайте снегорина оранжев. Когато го видят, децата ще му припяват: "Оранжево небето, оранжев снегорина..." и в детската градина ще го рисуват и митологизират.
Така.
Седнете зад волана. Запалете двигателя. Пуснете греблото и натиснете педала на газта. Имайте предвид, че сега цяла България вас гледа. Но вие не се отплесвайте. Защото току-виж някой автомобил останал под пряспата и вие сте го отнесли. Внимавайте и за заспали пешеходци. Смеещите се насън са най-непридвидими.
Клаксона!
Сменете обичайната бибитка. Посъветвайте се със специалист на нейно място да монтирате едно продължително парадно, дори военно "УРАААА", което да звучи от капацитетен високоговорител. Като тръгне и като вземе шофьорът да натиска клаксона, на хората ще им настръхват космите на врата.
Греблото е може би най-важната част на снегорина. То трябва да е добре наточено, като кухненски нож на професионален готвач. С него най-добре се транжира общественото недоволство спрямо затрупаните улици.
Не на последно място трябва да се отнасяте с уважение към техниката. Водете я на преглед, включвайте я в манифестации, дори вземете снегорина на сватба. Току-виж се сближили с някой камион лугопръскач. Това е идеалната комбинация. Единият рине, другия "олугавя" пътното платно. След тях вървят шофьори и поети, пеейки песни за самосвали и снегорини. Като в добрите стари времена.
След като приключите работа, почистете снегорина внимателно. Сипете му студено пресовано масълце, а в съдчето за чистачките налейте чиста водка. Пуснете и тръбичка към кабината на снегорина, насочена към гърлото на шофьора. И той е човек. Нищо, че сте го взели ерген.
Без цензура | 02-02-2010, 07:05 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
За писатели от подобен ранг се пише в неделя. Не е закономерност, а предпочитание. Не е и каприз, а по-скоро необходимост. В неделя дори клетките на мозъка си почиват. Улиците са по-тихи от обикновено, а въздухът е по-малко населен с напрежение. Едва тогава започваш да усещаш тъгата. Тя е най-точният диоптър, с който нашето късогледство може да съзре истината за живота.
И сега е неделя. В една година, в която ще се отбележат три десетилетия от смъртта на Ромен Гари. Правил е два опита за самоубийство. Вторият е успешен.
Срещнах го на улицата, на една витрина в книжарницата. Не го познавах, но го стиснах в ръката си. Стресна ме съдбата му. Да посегнеш на живота си е много, много тъжно. И после... После той посегна към моя. Не, не да ми го отнеме, а да ми даде нов. Зачетох се и усетих онова духовно подбутване, което добрите автори владеят.
Малко по-късно говорих с моя близка. Видя книгата на Ромен Гари в ръцете ми: „Нататък билетът не важи”. Очите й се отвориха. Призна ми, че изпитва завист. Беше чела повечето неща на Гари. И сега искаше да е на мое място – отново да се потопи в неговия свят.
Пиша този материал не защото вече съм изчел цялото творчество на Ромен Гари. Не. През ръцете ми мина само тази книга, която си взех от книжарницата. И сядам да пиша за него. Но не искам да дълбая в творчеството му като сляпа къртица. По-скоро открехвам вратата като читател на един майстор по човешките въпроси. Сигурен съм, че ще го направя по същия начин и със следващата му книга. Знам какво ме чака. Една тъга – голяма, трудно смилаема, болезнена и все пак начертана със силата на духа и умението да я посочиш, а не да й се подчиниш. А колко пъти нас ни е задушавала тя? Колко пъти е идвала нощно време да ни стряска и да ни задава въпроси за живота, на които ние нямаме отговор? Искала е да знаем какво ще правим с тревогата, с някои необясними настрония, които ни смущават не само в сънищата и със съмнението, че нещо ни липсва. Много пъти сме надигали глас в опита си да назовем проблема, който ни измъчва, но е излизало само ръмжене? Ромен Гари го изписва – мълчаливо, упорито и безпощадно. Той не просто е писател. Той е красив художник на тъжната истина за живота. Не, на мен не ми ставаше по-леко, докато четях „Нататък билетът не важи”. Все едно бях затворен в малка стая с прозорче на тавана. Все натам гледах, все чаках лъч надежда. Но не идваше. Искаше ми се да намеря верния път с героя в романа, но усещах как ситуацията се усложняваше все повече и повече. Краят бе близо, когато разбрах, че не с героя на Гари, а със себе си водя кореспонденция. Героят – това бях аз. Можете да си представите какво доверие може да се има на автор, който измъква нашето собствено аз и го поставя с лекота в друг свят.
Това е роман за мъже. За техния залез. Мъже на възраст, които са постигнали много, имат всичко – дори прекалено млада приятелка. Мъже с тъга. Няма го поривът. Заместен е от досадното телесно напомняне, че вече не си онова, което си бил. Сексът е важен. Дори повече отпреди. Сексът е от мъжки род, но не винаги правото там е на страната на мъжете. Тъгата, болката и депресията – те са от женски род. Когато силите са изцедени, мъжът, за съжаление, започва все по-често с тях да флиртува. Тогава от карнавал, сексът се превръща в изпитание. И ако до онзи ден интелектът е играел роля на висш метаболизъм в консумацията на любовта, сега той болезнено започва да дращи и да лющи боята на замазаните ни доскоро страхове. Тогава героят вика своите спомени от миналото. Иска да заживее с тях, наместени зад очите му на стар и уморен човек. Но така се изправя срещу собствената си природа. И за да я надхитри, започва да си мисли, че е някой друг, че не той, а лице и тяло назаем обладават приятелката му с контролирана мощ и сила.
Ако ви кажа, че това е любовен роман, сигурно никога след това няма да посегнете към книга, съдържаща думата любов. В „Билетът нататък не важи” има околосветско пътешествие в земя, населявана от един-единствен човек. Тъжният. Той гасне, но не иска да се примири. Има власт, има пари, има красива любов, но няма време да им се наслади. Тленността на времето го следва по петите като товар, който от ден на ден става по-голям, а неговата сила е отслабва.
Прочетох книгата преди два месеца. Много малко неща от нея са избледнели. Уви, боите, с които рисува Гари, са трайни. Защото това са и нашите багри. Казах, че книгата е за мъже, но в нея има повече покана за жени. Не толкова покана, а по-скоро търсене на прошка, че мъжете стават тъжни и залязват не само с ограничаване на сексуалните си способности. Предизвикателството, рискът, емоцията, любовта – всичко това сякаш се превръща в инструмент, а не в цел, защото са рутинно овладени. На прага на шейсетте не можеш просто да се хвърлиш с главата напред в една авантюра. А ти се иска. Толкова много, че се заричаш: „Не се ли получи, слагаш край. На всичко.” Дори на живота? – ще попитате. О, това е най-нищожното, с което разполага всеки мъж, когато става въпрос за достойнство.
Питам се защо досега не съм срещал Ромен Гари. Къде беше той? Защо се е криел?
Изпитвам страх, че мога да отговоря на тези въпроси. Но ще го направя.
Нашият свят има нужда от наркотици. Имам предвид интелектуално надрусване. Любовните романи, наивните сюжети, пошлата музика, зрелищното кино – това са леките наркотици. Другите наторяват съзнанието ни с фалшиви и дори опасни илюзии. Но човек не е социален жълтък. Негова основна съставка не отива за застройка на чужди интереси. Съзнанието му може да е населено с безброй ангажименти в един задъхващ се свят, но душата му остава настрани. Никой не може да я залъжи. Нейното пречистване е страданието. Още Аристотел го е казал. Със страданието и търсенето на истината, тя се възражда. Жалко, че за това остава все по-малко време. За съжаление неделята, в която всичко друго спира и остава човекът, е една. Още по-тъжно е, че Ромен Гари може да остане още дълго незабелязан. И неговата песен да не се чуе.
За себе си имам добри новини. Открих Ромен Гари. Прочел съм едва една негова книга. Предстоят ми останалите, които съм си разпределил във времето като базови лагери.
За финал оставих малко суха информация за родения в Литва писател. За всеки, който не го е срещал, тя би приседнала. Затова е хубаво да се отпие поне глътка от невото творчество. Не, не сладни. Точно обратното. Но не се притеснявайте. Четейки Ромен Гари вие не се окопавате с екзистенциален мазохизъм. Понякога на фона на една човешка трагедия нашата лична би могла да изглежда лесно смилаема. Ето затова при нас на гости пристигат добрите писатели – за да ни опишат онова, което ние не можем да признаем пред себе си. Успеем ли с тяхна помощ да го направим, билетът за следващото пътуване ни е осигурен. Трябва само да отворим вратата.
Ромен Гари е псевдоним на Роман Кацаев. Емил Ажар е другото му име. По този начин той успява да спечели два пъти наградата „Гонкур”, която иначе се присъжда само веднъж. Роден е във Вилнюс през 1914 година. Тогава територията на Литва е в границите на Руската империя. Преселва се в Париж на 14 години. После става участник в съпротивата. След втората световна война има кариера на френски дипломат. Любопитно: първото му назначение е в България. Военен, дипломат, кинорежисьор, писател...
Тук Ромен Гари ме прекъсва. На едно листче до мен на масата стоят записани последните му думи: „Всичко може да се обясни с депресия. Но в моя случай трябва да се има предвид, че тя продължава откакто съм възрастен човек и именно тя ми помогна да стана известен писател. Добре се позабавлявах. Благодаря и сбогом!”
Човешкият живот е особено преживяване. Там, където дори насилствено свършва, може би започва неговото вечно съществуване. Доказват го романите на Ромен Гари – един все още неперфориран билет за пътешествие в света и на нашата душевност.
Варна Лайф | 31-01-2010, 12:38 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
Студеното време опразва поликлиниките. Твърди го една педиатърка. Но и ние си го знаем, че когато дойде студ грипчетата се прибират някъде на топличко и кротуват. Без значение дали са свински, пилешки или патешки. Когато малко се затопли, те отново ще се покажат.
Няма нужда да правя всеизвестни здравословни констатации. Идеята ми е друга.
Преди години бях чел за един цирк, който гостувал в софийски квартал. Децата се радвали, но не и възрастните. По цяла нощ лъвовете ревяли. Знаете как, с онова дълбоко гърло, откъдето излиза звук, дето смразява и костния мозък. Неприятно било за съседите на цирка. Подали оплакване. Станало каквото станало. Но страничният коментар на тази новина беше много интересен. Живо улично куче не останало да вее свободно опашка. Всички се изпокрили от воя на лъвоветe.
Както казваше един мой любим автор: „Всичко можеше да си остане във вехтошарските складове на паметта, ако...”
... ако не бе тази носталгия по лъвовете. Студеното време ми напомни за натиканата в забрава тъга, че лъвските викове липсват в нашето ежедневие. Имам предвид личностите, които не могат да бъдат спрени нито със закон, нито с комисии, нито с популистки трикове. Смело мога да твърдя, че ако ги имаше, не триста, а трима престъпници нямаше да има. Щяха да се скрият като улични кучета. Или да изчезнат като свински грип в студено време. Не, не казвам, че лъвът е един и той трябва да събере в своя вой цалата енергия на природата. По-скоро във всеки от нас живее това царско животно. Но не бива да забравяме, че и ние понякога сме принудени да виреем в цирк. Политика, псевдокултура, наложен оптимизъм, зад който се крият спарени интереси – представленията са много. И билетите не са безплатни. Плащаме с мълчанието си. Дори с мечтите си. А понякога и с живота. А знаете какво става, когато този търпелив народ се надигне. Не, няма нужда от оръжие. Мина това време. необходима ни е истината. Само не ми казвайте, че нашите идоли са футболистите, певиците и другите карикатури. Навярно ние трябва да събудим истинските идоли. Звучи като кодирано послание в древна притча. Но можем да си позволим да вярваме в древните нишки на нашата култура. Някъде сред нас зрее лъвското, чийто вик смразява и обезоръжава пошлото, тленното и лошото. Пак можем да си бъдем обикновени, наивни и ежедневни. Но не е и толерантни.
Иска ми се да ви кажа да не се страхувате от грипове, престъпници, улични кучета и политици с много холестерол в обещанията. Иска ми се да ви напомня и за Левски. И да ви посоча откъде да почерпим сила за нашия вик. А после да ви покажа нашето бъдеще. Но не знам дали ще мога сам. Ако с няколко градуса падне нивото на нашата култура, свобода и ценности, без да се замисляме ще отворим гърло. Само дано, отивайки си с подвити опашки, кучетата да не са ни изпохапали фатално.
Като млади лъвчета, през първите нощи в казармата, ни беше трудно да спим. Имаше защо. Към всичко друго се прибавяше и отчаяния вой на лъва в градския зоопарк. Не зная защо ревеше – гладен ли беше, тясно ли му е било или е тъгувал. Но все вечер отваряше гърло и ни лишаваше от сън.
Още чувам този вой – на тъжно и гладно за кауза животно. Наистина, от време на време по някое куче се разбягва с подвита опашка. Но и кучетата се изхитриха. И те мутират. Като някои грипове, които могат да оцелеят и при минусови температури.
Без цензура | 29-01-2010, 09:54 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
През зимата се случват и хубави неща. Да оставим настрана затворените пътища, бедствието и хляба. Ограничавайки ни в едно, тя ни отваря широко вратите за друго.
Романтично погледнато в зимата има много поезия. Пъртината на нейното вдъхновение може обаче да отиде на гости и при статистиката. И така ще се окаже, че виелиците и минусовите температури са раздухали жаравата на едно чисто новичко поколение.
Как стават тези работи?
Имам обяснение и ще го споделя.
Петър е на двадесет и девет години. Живее в малък апартамент със Силвия. Не може да отиде на работа, защото пътищата са затрупани. Половинката му също си стои вкъщи, тъй като на нейното работно място има проблем с електричеството. Запасили са се с храна. Винце и мезенце се намират. Занимания – не много. Навън вей и фучи. Нощта е прекалено дълга. Но кой да му мисли. Петър и Силвия така са се гмурнали под завивките, че скоро няма да се покажат навън. И след като зимата е в разгара си, поезията на тяхната любов също достига емоционални върхове.
Колкото до онези милиони буйни и напористи малки герои в Петър – всеки от тях се държи подобно на стопанина си. Гледат бързо-бързо да се приютят, че току-виж попаднали и те на студа и вятъра. Нищо, че къщичката е отворена само за един от тях. Надеждата умира последна. Ето защо те просто няма как да не стигнат целта си и да сътворят онова чудо, което учените така грозно са нарекли „оплождане”. Петър и Силвия не са животни, а обикновени хора, на които им е студено. Затова се топлят под завивките и гледат времето да минава. Какво друго да правят?
Природата винаги се е стремяла към равновесие. Ние, хората, колкото и да се правим на умни, си оставаме подвластни на някои естествено процеси. Наистина, Петър и Силвия, къде от скука, къде от омърлушения термометър, сами си създават топличка атмосфера и покачват градуса на телесната си температура. Но също така с двете си ръце се подписват под документа на една закономерност: че в студено време любовта е най-жарка и с най-големи надежди за плодородие. Попитайте земеделците как и нивата има нужда от хубав сняг, за да могат семенцата да са на сигурно, загърнати. Като под юрган, където е топличко и уютничко.
Времето ще мине. По мои съвсем груби изчисления някъде към средата на септември Петър и Силвия ще станат мама и татко. С умиление и за цял живот ще си спомнят онази люта зима на 2010-та, когато снегът стигаше до прозорците и единствено пътят под юргана бе разчистен от снегорина на тяхната любов. Ще кръстят детенцето си Галя или Галин. И всеки път като видят сняг, ще си спомнят за нощта, в която убиха скуката с любов. И показаха, разбира се, червен картон на негативната демографска статистика.
А сега искам да пожелая успех на всички бъдещи майки и татковци. Живот и здраве ще понадникна в статистиката за родените бебета около 15 септември, когато е и първият учебен ден. Надявам се да сме си научили урока, който ни завещава зимата: че студът и снегът са синоними на плодородие. И бих почерпил тогава всички смели и безстрашни родители с по едно питие. За близнаци ще им налея двойно.
Успех!
Без цензура | 23-01-2010, 10:19 | МАРИАН ЖЕЛЕВ
