Без цензура | 14-03-2010, 09:39 | ТЕОДОР МАХЛЯНОВ

Еднократното запълване на варненска дупка с площ 1 квадратен метър и дълбочина 4 сантиметра струва 36 лева. С 1 лев повече от месечната издръжка за дупката на Пенка, която е по-малка, по-дълбока и всяка година се пълни със семенна течност. По моята улица минават маса шофьори и всички заедно си делим данъците за нов асфалт. Дупката на Пенка се използва само от мъжа й, но пак масата плаща за това, което излиза от нея. А от нея последните 8 години почти не е спряло да излиза по нещо ново и ненужно. То трябва да се нарича дете, но повече прилича на търговски артикул.   

По адресна регистрация Пенка е от Каменар, но живее в каменната ера. Ражда като кучка всяко лято, една част от роденото го продава, друга – раздава, а за себе си заделя, колкото да преживява от редовна просия. Пенка е от породата предприемачи, за които се смята, че и на дупка да ги сложиш – лавка ще отворят. Няма нужда да ви казвам, че е с начално образование, че никога не е работила и че е циганка. Вече сте се сетили, но никой още не се е сетил как да й затвори лавката. Най-прясно заредената в нея стока беше продадена на 8 дена и за 1500 евро в Гърция. Пенка имаше късмет, защото за търговия със собствено бебе и неплащане на данък печалба получи 3 години условно. През които остава позволено да получава детски надбавки и да забременява. Още по-голям късмет обаче има продаденото й бебе. Гръцки и човешки късмет има то, защото тук го очакваше каменарско-каменна действителност. Три от братчетата и сестричетата му вече са по приюти, а другите три тези дни вероятно са опитали да изпросят нещо от вас. Ако ви се е разминало – в най-скоро време непременно ще ги срещнете. Не им давайте монетите си, защото вече сте им осигурили много повече с данъците си. Докато майка им Пенка никога не е давала и стотинка на вашите деца. Защото няма работа - а няма работа, защото няма образование - а няма образование, защото рано е подула корем – а така е станало, защото в каменарско-каменните семейства обикновено става точно така.

В медицината съществува терминът „нулев пациент”, обозначаващ носителя на вирус, от когото тръгва една епидемия. Списание „Time” откри „нулевия пациент” и в световната икономика, който зарази целия свят с криза. „Болният” живее в щата Калифорния и пръв спира да изплаща ипотеката си. Като него след това правят още няколко съседи и накрая лавината става неудържима. Когато bg социалната система напълно рухне (краят й вече се вижда) – нейният „нулев пациент” трябва да бъде търсен в Каменар или в побратимената му махала с население от каменната ера. Там едни безработни хора се чукат невнимателно и без презерватив, от което се получават непланирани деца. В един момент тези деца стават толкова много, че ни се качват на бюджетната глава и започват да я натискат към дъното. От 2002 г. досега утробата на Пенка почти не знае почивен ден – само едно лято е ползвала годишен отпуск. А през останалото време тя е саботирала системата, докато данъкоплатците са ставали в 6, за да отидат на работа.  

Когато Пенка продаде едно дете в Гърция – това е престъпление за правосъдието и данъчно облекчение за българите. Когато остави три деца в приют – това е семеен проблем, пряко засягащ данъците ни. Когато роди 7 деца, без да има пари за нито едно – това вече е абсолютна катастрофа. Ако Пенка беше самотна неебателна майка и ебателна циганка – с мед да я намажем и да чакаме менопаузата й. Като нея обаче има още цяла армия от продаващи, раздаващи и развращаващи плодовете си майки. Тях правосъдието не може или не иска да ги вкара в затвор. Липсва цивилизован закон, който да ги предпази от забременяване с кастрация на яйчниците. Няма справедлив закон, който да им спре помощите при рецидив от родителски провали. Няма даже нормална ругатня за майките от Каменар. Не е политически коректно да кажем „Пенка на бебешки сапун”,  защото Пенка е циганка – ще прозвучи етнически обобщаващо и ще излезе ксенофобско. Можем само да се надяваме, че Пенка ще се осъзнае и ще спре да ражда. Но заради интелекта й на първобитен човек нямаме право даже на минимални надежди.

Като ми раждаш, Пенке ле, кой ли те спира. Въпреки че пред дупката ти трябва да пази въоръжен караул. В държава, където приказката за лудия, позволяващ на нелудия да яде баница, е една от най-разказваните – няма логика да съществуват толкова много родителски недоразумения. Които със своите дупки причиняват единствено дупки на бюджета. Ако той има желание да си отмъсти – би трябвало да затвори Пенка и мъжа й в трудов лагер. Където двамата да работят безплатно, запълвайки например дупките на моята улица. Само така могат да компенсират донякъде направените от мен разходи при отглеждането на децата им. Идеята за тежкия, но безвъзмезден труд в полза на държавата е уникална bg рецепта за лекуване на криза и паразитизъм. Откривателят й е Александър Стамболийски, който и най-проклетите либерали не могат да обвинят във фашизъм. Защото икономическото му изобретение изпреварва с 2 години мандата на Мусолини и с 3 – аматьорския бирен пуч на Хитлер. Дори е взаимствано от us президента Рузвелт, чиято страна претендира за най-великата демокрация. Нищо лично, нищо фашистко, Пенке. Просто трябва да поработиш, иначе ще продължиш да се плодиш безразсъдно. А това излиза скъпо.      

Без цензура | 12-03-2010, 23:26 | varnautre

Людмил Младенов е собственик на малка фирма. Представител е на известна марка лепила, свързани със строителството. Правил е добър оборот. До скоро. Кризата го заварила на следния хал: с кредит, неизплатени задължения от фирми и партньори и липса на оборотни средства.

Калоян Попов е собственик на сервиз. От онези, които плащат официална заплата, реални осигуровки на работниците си и на всичкото отгоре ги пускат в законен отпуск. Не е от онези несъществуващи официално сервизи в затънтени квартали, където думата осигуровки и данъци се търсят в речника с чужди думи. При тях каквото се изкара, всичко отива в джоба.

В типично медиен стил сега трябва да кажем, че средният бизнес е пред колапс, че държавата цеди до дупка това звено от социалната система, за която, всички знаем, е гръбнакът на икономиката. Но каква полза от цифри и вече заучени истини, когато думите се превърнаха в полировъчен лак за облекчаващо заглаждане на пукнатините в ежедневието.

Всъщност някой има ли представа как точно се справят в този момент Людмил и Красимир?

Трябва да упоменем, че имената им са сменени. Не толкова, за да скрием истинската им самоличност, колкото да акцентираме върху обобщаващото значение на тези два образа.

Първият по цял ден стои, треперят му ръцете, единият му крак е придобил нервен тик и непрекъснато подскача нагоре-надолу. Пуши цигара след цигара, а кафето го пие като вода. Зъбите му са почернели, очите му са зачервени от безсъние, а пръстите на дясната му ръка имат жълт цвят. От банката го търсят за кредита. Той не вдига. От своя страна той звъни на длъжниците си. Те не вдигат. Кръгът е  омагьосан, а кракът на Людмил продължава да играе нервно. Ако го погледне човек отстрани, би казал, че всеки момент може да получи удар. И няма да е далеч от истината.

Хайде да видим сега как стоят нещата и при Калоян. Той е от онези агресивни мъже, чиято максима гласи: смачкай, за да не те смачкат. Така е оцелял в трудните условия. Въпреки това е един от най-търсените майстори, заради истинските му умения в автомомонтьорския занаят. Той не трепери, но адреналинът му си играе с нервите. Защо? Защото ремонтът на едно динамо, примерно, струва петдесет лева. Кирил ще го оправи, ще плати на работника си и ще издаде фактура. Бачо ти Драгни обаче, в сервиза край Цветния квартал, ще направи динамото за двайсет лева - без да плаща данък, осигуровки, но за сметка на това ще пръсне парите за мастика в близката кръчма. Излиза, че този, който е съвестен пред държавата, е оставен да си транжира нервите във всякакви форми.

Какво прави Красимир: качва се на колата. Настъпва педала на газта и си го изкарва на някой завой с пълна газ. Дали му пука на някой за него?

Най-малко на държавата сякаш. Поне така се държи тя.

Оставяме настрана бедните и много богатите. Първите тя си ги меси както си пожелае, като преди това ги изтупва като брашнени чували. Вторите, богатите, винаги са намирали как да се оправят. Да не говорим, че в последно време в национален и световен мащаб те сякаш се увеличават. Всъщност именно имащите създадоха кризата и много добре знаят как да се измъкнат от нея. Малкият и средният бизнес в България изнемогва, не защото не знае как да работи, а защото и двете му ръце са извити до степен на пукане на кости. Много скоро бушоните му съвсем ще изгърмят. Естествено никой няма да се трогне, че Людмил е с инфаркт, а Калоян е в инвалидна количка. 

Да не говорим, че общо четири деца са пред угрозата да останат не само без препитание, но и без единия си родител. Държавата все още се цели в големите удари, защото има нужда от аплодисменти за угояване на егото си. Малкият и среден бизнес сякаш от нищото ще се възродят. Те сами ще си създадат облекчения, сами ще изправят икономиката отново на крака и пак те ще са причината - защото са изградени предимно от млади хора, демографският баланс в страната да е възходящ.

Много е трудно да се каже какво трябва да се направи по въпроса. 

Държавна политика, отношение, привилегии, помощ? Над това ще умуват умните глави. Като за начало може да се започне с това: какво не трябва да се прави, за да спъва работата на малкия, но така ценен бизнес.

Калоян и Людмил – това са двете най-важни имена в икономиката ни в момента. Помогнете им.

Без цензура | 12-03-2010, 22:17 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Не, не е това, което си помислихте. Не става въпрос за поредната бюджетопълнеща нашенска идея – американците тази седмица поискаха с данък върху пицата да спрат тоталното затлъстяване на нацията. При нас този проблем е на път постепенно да се реши по естествен път – затлъстяването, не пълненето на бюджета. Пак през седмицата в един и същи ден органът, призван 

да бди за ефирната хигиена

Без цензура | 12-03-2010, 18:48 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Импийчмънт! Не знам как е при вас, но аз тази дума я асоциирам с един единствен човек – Бил Клинтън. И разбира се най-прочутата свирка, която му извъртяла Моника Люински в Белия дом. Тази жена пък за цял живот ще си остане прочута само с това. Та, за това се сещам, когато някой спомене думата импийчмънт.

Иначе в буквален превод от английски, тя означава обвинение и дискредитиране. Всъщност това е процедура, с която законодателен орган официално подвежда под отговорност висш представител на властта за държавна измяна, корупция или друго тежко престъпление. Импийчмънт невинаги означава отстраняване от длъжност - това е само формалното отправяне на обвиненията, подобно на обвинителния акт в наказателното право. Тоест само първата стъпка за евентуалното отстраняване. Следва гласуване от законодателния орган, чрез което се решава дали подведеният под отговорност да бъде отстранен от поста.

В САЩ двама президенти са били подложени на импийчмънт, като и двамата са признати за виновни от Камарата на представителите, но след това Сенатът ги оправдава. Първият е Андрю Джонсън, през далечната 1868 г. Той е оправдан от Сената само с един глас повече в негова полза. Вторият разбира се е Бил Клинтън, на 19 декември 1998 г. е обявен за виновен от Камарата на представителите по две от обвиненията – за лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието. През 1999 г. обаче  е оправдан от Сената.

Обвиненията в лъжесвидетелстване са повдигнати във връзка с показанията на Клинтън за връзката му с Моника Люински, дадени по време на съдебния процес за сексуален тормоз, започнат от бившата щатска служителка от Арканзас – Пола Джоунс. По делото с нея пък е постигнато споразумение за 850 000 долара.

Съжалявам, ако съм досадил с тези факти, но дори и така сбито историята с Бил и Моника, която обиколи света десетки и стотици пъти, си е нтересничка. Вярно, Клинтън не бе подложен на публично унижение заради това, че са му правили свирка, а за това, че е излъгал, докато е давал показания под клетва по делото за сексуален тормоз. Но в историята останаха свирката “Люински” и импийчмънтът, а не толкова самото дело. Що народ спечели купища пари от тази история. То не бяха пури, секс кукли и прочие атрибути с марката “Люински”...  че жената и биографична книга издаде.

Да видим какво става у нас, тъй като тук напоследък усилено се говори за импийчмънт на президента Георги Първанов. На пръв поглед историята е постничка – някаква си стенограмка, която президентът публикува след разговор с финансовия министър. Нищо скандално няма в нея освен, че единият е подготвен за разговора, а другият не е. Дори и бизнес не може да се развърти от тази стенограма, както стана с пурата на Моника в САЩ. Къде е скандалът, биха казали американските братя пуритани. Не съм много вещ, но родната препирня сякаш потъва в юридически казуси. Иначе на всички е ясно, че Симеон Дянков беше унизен, а Бойко Борисов прие това все едно, че Първанов лично му го е забил... ножа в широкия гръб. И хайде, юруш на импийчмънта. Чакайте бе, хора! Не защитавам Първанов, нито пък бих застанал на страната на Дянков и Бойко. Всички те са ми еднакво безинтересни. Но пак питам – къде е скандалът? С едно звукозаписно студио в президенството ли искате да ни минете само. Я дайте нещо по-пиперливо. Какво ли? Пак ли да напомням от къде тръгна импийчмънтът на Клинтън. Защо ние българите трябва да гледаме пошъл спектакъл с някаква си постна стенограмка. Да не би да сме по-некачествен материал от американците, на които им беше предоставен на тепсия цял еротичен сериал. Ей това е скандал, а не някакъв си разговор в президентството, пък бил той и публикуван.     

Обаче трябва да си призная, че акцията на президента със стенограмата, както и самото й съдържание ми напълни душата. Много спецове я определиха за сериозен ПР-гаф на президента. Мисля че тези хора бъркат сериозно или просто това им се налага от работата, за която им плащат. През последните години много се говори за това колко успешен бил ПР-а на Бойко Борисов. Поне за мен, акцията с президентската стенограма разби на пух и прах тези илюзии. Сравнена с което и да е пиарско изпълнение на премиера, тя изглежда като пилот от Формула 1, който прелита с болида си по пистата, покрай строителен работник бутащ ръчна количка. Или с други думи, вероятно Бойко се е почувствал като муха, кацнала на опашката на крава, която кротко си пасе край магистралата, по която профучава Първанов зад волана на ферари.

Мога и още сравнения да нахвърлям тук, но мисълта ми е, че президентът удари Бойко със стил и класа. Подобни добре изпипани предварително постановки, до сега не бях виждал в българската политика. Мислех си, че такъв висш пилотаж се случват само по  американските филми за Белия дом и неговият стопанин или мераклията за стопанин. Това съвсем не означава, че Първанов е някакъв герой и е постъпил много достойно, справедливо или още по-малко пък държавнически. Напротив! Просто се изкуших да сравня ПР похватите на двамата първи мъже в държавата. Ако се чудите къде е мястото на Дянков в тази история... да, между чука и няковалнята или по-точно винаги от към е... ната страна. Дори и това сравнение обаче не може да възкачи нашия импийчмънт до висотите на американския. Тоест Първанов и Дянков не могат да се мерят с Бил и Моника. Това е! Кофти материал – кофти импийчмънт.

 

Без цензура | 12-03-2010, 13:43 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

Без цензура | 11-03-2010, 14:29 | ВАНЯ ПАНАЙОТОВА

Без цензура | 09-03-2010, 15:08 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Интервю на Даниела Иванова с Таня и Уго Фрикер, създатели на Швейцарско училище за чужди езици Маестро школа.

Tаня Фрикер е управител на Швейцарско училище за чужди езици Маестро школа.  Владее италиански, фр...

Без цензура | 07-03-2010, 17:40 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Ако Първанов прибираше 10 % комисиона от сумите, които е пожелавал от бюджета без бизнес план за набавянето им - със сигурност щеше да е поне мултимилионер. Почти два мандата на президента преминаха в новогодишни обръщения и просия за всичко, за което имаше повод да се проси – от детска благотворителност до енергетика и отбрана. Само за битовите условия на мечките в зоологическата градина президентът още не е искал по-голямо финансиране. Но му остават две години да впечатли и тях със социални послания. Какви пари успя да заработи Първанов от медийното си лобиране, не е ясно, защото никога не е показвал счетоводния баланс на реално изпросеното. И едва ли някога ще го разсекрети, тъй като ще издаде голямата си тайна - че в президентската професия трудно се открива полезен смисъл. 

Саркастичен намек за комисионите на Първанов е нелош начин за измъкване от неудобен въпрос във вечерно шоу. Но има и друга, много по-сериозна математика за приноса на президента към милиардерското дело. Учебникът за тази математика е издаден в началото на 1997 г., когато Първанов току-що е избран за председател на БСП. Хиперинфлационното време е известно в обществената памет като Виденовата зима, което не е съвсем справедливо. Защото още в края на декември’96 Виденов е подал оставка като премиер и лидер на партията при курс 700 лева за един долар. Курсът се запазва до 10 януари, когато вече оглавяваната от Първанов БСП демонстрира намерения да състави ново правителство. Инатът й изкарва хората на улицата в продължение на 25 дни, през които политическата нестабилност започва да обменя долара за 3000 лева. Единствените печеливши от рекордния курс са кредитните милионери, чиито заеми в българска валута стават в пъти по-малки за връщане. Техните следи през годините се заличават, а в историята с големи инфлационни букви се записва името на Виденов. Кулминацията на подмяната беше достигната последния 4 февруари, когато Първанов представи върнатия от него и от Николай Добрев мандат с клишета за нечовешка доблест и национална отговорност. 

Исторически нахално е в условията на хиперинфлация да се вменява свръхморал на провалена партия. Която е отказала да управлява, но не доброволно, а след продължителен инат. Неговото времетраене напълно е унижощило доходите и спестяванията на мнозинството, но се е погрижило за малцинството милионери с общи кредити за милиарди. Техните добре защитени интереси ще открием в повече икономически досиета на прехода, които Първанов настоява да се отворят. Но той едва ли иска точно това. Той всъщност говори както винаги по принцип и както винаги не се разбира какво конкретно иска. Усеща се обаче, че иска да размести обективния календар на близкото минало. Според който президентът и Добрев са най-заслужилите кръстници на кредитните спекуланти, но зимата на тяхното финансово задоволство продължава да е кръстена на Виденов. Няма доказателства Първанов да е забогатял от инфлацията. Но е доказауемо, че с действията си начело на БСП е допринесъл за благоденствието на постсоциалистическите милионери. Те вероятно продължават да са му благодарни и да го споменават с мили думи. Но никой друг не е длъжен да бъде пресаташе, целуващо при всяка възможност задника на президента. 

„Знаем как стават нещата, те са част от сценарий, това е подготвена атака.” С подобен речников запас може да се разкава за Виденовата зима. Ще се изненадате обаче, че думите за последен път са произнесени от самия Първанов. С тях той тълкува отказа на Дянков да се закълне в децата си, че президентът не е млад милиардер. Бившият агент Гоце не може да повярва, че не всички действия и реплики са резултат на сложен конспиративен план. Понякога те се случват или произнасят случайно особено ако авторите им не са възпитани в добрите ДС традиции. В следващото шоу здравният министър може да бъде попитан дали президентът е млад сифилистик. И той да отговори, че не е млад, но за друго не може да гарантира, понеже не е виждал изследванията му. Това ще означава ли, че пак има сценарий срещу доброто и неопетнено име на Първанов. Означава ли, че всеки, проявил безстопанственост към имиджа на президента, тряба да напусне работа по негова препоръка. Означава ли, че забравянето на историята от зима’97 трябва да е правопропорционално на самозабравянето на нейните герои.  

Първанов разполагаше с добра възможност да изчисли реалния си рейтинг. Срещу милиардерските подмятания трябваше да покаже последната си декларация за доходите. И ако се намерят хора да повярват на скромното му състояние в нея – значи ще се намери и електорат за следващата му политическа кариера. В края на президентските си години Путин също имаше подобна имуществена ситуация, но в много по-грандиозен мащаб. Пред държавата той беше декларирал малка квартира, парче земя, две раздрънкани лади и 200 000 долара. Вестник „Гардиън” обаче се ангажира с твърдението, че руският президент е най-богатият човек в Европа с 40 милиарда долара в акции на „Газпром” и на още няколко държавни концерна. Световното обществено мнение тогава предпочете да се довери повече на пресата, но това не попречи на руското да гласува за оставането на Путин в политиката. Така че съмненията за необясними милиарди невинаги означават край на една VIP кариера. Нейното продължение зависи от местния манталитет. В Европа и САЩ политиците и бизнесмените задължително са две различни социални групи. За разлика от Русия, по чийто модел досега протичаше и bg преходът. Но за времето след него въобще не е сигурно, че ще изтърпи заличаването на разликите.    

Без цензура | 06-03-2010, 14:47 | varnautre

Изминалите седем дни напомняха с нещо култовото кръстовище, кръстено от благоевградчани „Паскалев” – с 51 пътни знака. Едва ли някой успява да ги забележи, за да ги спази всичките. Особено след като нещо дълбоко в нас все ни кара да пипаме боята под табелката „Не пипай” и да се тъпчем по 12 души в асансьор за шестима, след което

първо се чудим защо е паднал,

после благодарим, че не е станало най-лошото и накрая търсим държавата, за да „вземе мерки”. Пред седмицата чествахме третия си европейски Трети март, синтезът на деня дойде заедно с председателя на Европарламента Йежи Бузек – „Трудно е да кажем „не” на ГМО и честит Трети март”. Въпреки знаците „Национален празник”, които подсказват и „Спри скандалите”, например, навръх Трети март вицепрезидентът Ангел Марин и министър Божидар Димитров размениха реплики за Агенцията за българите в чужбина и арестувания й секретар. Пак на Трети март неуморният трибун Яне Янев развя решение на Народното събрание от 19 февруари – да се вдигнат заплатите на парламентарните шефове. Ден след това Цецка Цачева специално подчерта, че парите им вече са повече, но съвсем законно, като умножението зависело от увеличението средната заплата в обществения сектор. Винаги съм мислела, че няма как

умножението по нула да даде положителен резултат,

но пък математиката никога не ми е силната страна. И докато Цецка Цачева призова депутатите да се откажат от увеличението, ние вече бяхме го преглътнали, по навик. Но други неща не би трябвало да преглъщаме така. Баща закла двете си деца, дядото подавал сигнали до социалните служби, а техният доклад малко преди трагедията твърдял, че „всичко е нормално”. В Бургас пуснаха срещу 5 хиляди адвокат, който се опитал да открадне 60 хиляди лева обезщетение от две деца, чийто баща загинал в катастрофа. Трусовете по високото продължиха за тези, които не са забелязали навреме знака „Стоп”. Списъка с арестанти попълниха главния секретар на Агенцията за българите в чужбина Стефан Николов – заради уреждане на молдовци и украинци с българско гражданство. Един такъв го хванаха тъкмо тази седмица,

с етикета „масов убиец”

Бившият областен управител на Добрич Ердинч Хаджиев и още един директор на дирекция изгоряха заради заменки за над 164 хиляди лева. Внесен беше и обвинителен акт срещу бившия министър на отбраната Николай Цонев – заради сделки, нанесли щети за над 8 милиона лева. Въпреки това социолозите измериха, че думите на вътрешния министър Цветан Цветанов как "този път държавата ще победи мафията", се приемат за истина само от 29 процента от българите в градовете. Може би защото докато четяхме изявленията на сегашния министър, разбрахме как предшествениците му са вдигнали знак „Път с предимство” пред хора като Поли Пантев и Иво Карамански, братя Галеви, Големия Маргин и Маджо, които се оказаха все нечии ценни спортисти и оттам – сътрудници.  Само за Самоковеца и Малкия Маргин нямало данни. И макар борецът за „Ред, законност и справедливост” Яне Янев да

призова премиера да го разстреля,

като не го иска за опозиция, това едва ли трогна мнозина. Като русенеца Илия Илиев, например, който трябваше да плати 1 стотинка лихва и 3 и 50 за банковия й превод, за да си получи документа, че е изряден данъкоплатец. Или онези над половин милион българи с редки болести, за които държавата не плаща, но пък с които изрази съпричастност на 28 февруари с пускането на 600 хиляди балона. Или други около 100 хиляди, които вече са уволнени, но още не са регистрирани като безработни, защото са избрали сивия сектор. Докато от Икономическия и социален съвет питаха какво прави държавата за малките и средни предприятия, които биха могли да ни измъкнат от кризата, президентът и финансовият министър се разсърдиха един на друг толкова много, че Първанов за пръв поиска министерска оставка. И чак после се събраха да си говорят. Друг министър – образователният, иска пък главите на съставителите на учебници. Защото освен „врабчетата, които

останали да го духат”,

хората на Игнатов откриха още маса прозрения в книжките, с които си образоваме децата. Например – „морската вода е солена, защото в нея е разтворено голямо количество готварска сол.» Или – «мандатът на българския президент е 4 години.» И още – «в стихотворението "Зимни вечери" това са вечери, в които е застрашена самата смисленост на живота.» Спираме, преди да довършим житейската смисленост, а и останалото е прекалено страшно, за да бъде цитирано без някой да помисли,

че сме се отдали на сквернословие

Варненското събитие на седмицата, спор няма, е протестът срещу дупките. Горди сме да съобщим, че  дупката-отличничка на Варна – 24 сантиметра, се оказа онази пред нашия телевизионен център, с която ви занимавахме през последните седмици. Но и по-малките й сестри потрошиха достатъчно коли, за да има какво да струпат шофьорите пред общината. След това обаче нещата се завъртяха по кръговото с многото знаци. Варненци си поискаха разговор защо ги няма  нормалните пътища, които им се полагат. После обаче не отидоха на срещата вътре в общината, а продължиха да настояват кметът да излезе навън. Кметът контрира с информация за организаторите, която не би трябвало да е толкова бързо и лесно достъпна. Но пък папката с «общодостъпни» договори така и не я отвори. А за шефовете на асфалтиращите фирми остана време да обвинят днешните автомобили, които са по-тежки от едновремешните и така създавали проблеми и на техните коли, не само на обикновените граждани.

Аз затова не си карам Ламборгинито,

дето ми го подариха приятели, паркирала съм го в гардероба и съм му извадила батериите. А пък накрая от "24 часа" извадиха една публично достъпна справка от „Стройексперт” – според нея за 9 сантиметра асфалтобетон цената е 28 и 53 за квадратен метър. На дребно.  Според варненския кмет обаче нашите дупки са гълтали по 107 лева на квадрат. А новите пътища, които са „сън”, ще струват „милиарди”. Може би и там ще трябва да делим на 3.75. Покрай тези вълнения някак мило и трогателно мина новината от Нидерцимерн в Тюрингия. Общината там

обяви на търг дупките по улиците

Срещу 50 евро всеки може да заяви коя дупка си „купува”, за което при ремонта в асфалта ще бъде монтирана малка табелка с името му. Причината за акцията е, че зимата в Германия нанесе повече щети от очакваното и предвиденото в бюджета и така в Нидерцимерн се появили цели 40 дупки. Всъщност така и

не разбрах какво не им харесвате на улиците във Варна

Ето, ще си имаме първи български екипаж на рали „Дакар”. И четиримата са варненци.

Без цензура | 06-03-2010, 07:02 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Въпрос:
Колко спечелихте с последната си книга?
А: 100 000 лв.
Б: 5 лв.
В: Почерпих приятели.
Г: 0 (Нула).

Верният отговор не е сред посочените. Правилно се отговаря със: „Загубих” – само че това е в пълно противоречие със зададения въпрос. Всички си го знаем и няма нужда да го упоменаваме специално. За да излезе една книга, винаги бъркаш в своя джоб или в този  на спонсора си. На този етап българският писател е винаги губещ. Неговите ценни придобивки се измерват с друга валута.
Навремето, когато толкова ми бе пораснала работата, че реших да стана писател, Христо Калчев, лека му пръст, ми каза: „Захващаш се с най-шибания занаят”. Най-странното е, че му повярвах. Тогава логично бе да пратя по дяволите и амбициите си, и мераците си за творчество. Уви, бях на малко повече от двайсет – възраст, която те провокира да хванеш оголените кабели на социалната инсталация, да си изгърмиш бушоните и така да станеш проводник на поголовно количество енергия (случайно или не, точно по-това време започнах да се заслушвам официално по AC\DC).

Така и стана. Христо се оказа прав – занаятът се оказа не само шибан, но на всичкото отгоре, дори да искаш, не можеш да го изоставиш. Той те преследва по петите като тонколона, от която непрекъснато звучат спонтанни аплодисменти. Какво имам предвид ли? Замислете се. Дори да не сте писател – това същество е едно от най-самодоволните творение на Небесата. Обикновено, когато твори, край него винаги има публика от измислени образи, които слушат и стоят с отворени усти. Писателят трябва да се обърне с едно око към тях и на екранчето се изписва: Аплодисменти. Е как, кажете, човек да се окаже от тази вярна публика.

Вярно, всичко ми бие малко на лудост. Но покажете ми един писател, на когото всички дъски са добре рендосани, яко са заковани и ни една не хлопа. Лично аз нито една книга няма да му прочета. Колкото до самочувствието, то винаги е нужно, когато тръгнеш да бродиш в света на непознатото духовно. Друг е въпросът с онези, които имат самочувствие, но никъде не бродят: чоплят семки, бъркат си в носа и плюят по страниците, мислейки си, че това е изкуство.

Но да се върнем на парите.

Мистър Дянков, както я е подкарал, скоро ще пресити де що има човек в тази държава, ще му обърне джобовете и ще си вземе дължимото. Почна се от чалга, поп, кооп и прочее допингова култура. Мина се дори през самите данъчни; идва ред на лекари, зъболекари и може да се стигне до попа – хората в расо също плащат данъци, Христос го е рекъл: „Отдайте кесаревото кесарю, а Божието Богу!” (Марк - 12:17)

Накрая ще останат писателите. Тук обаче в мислите ми покълва съмнение, наторено от реалната обстановка в страната. Първо, официално такава професия няма. Умните глави казват, че писател не се става приживе. Това означава, че като си вземе вечно довиждане, писателят едва тогава ще започне да си плаща данъците. Сиреч: „Много поздрави от дядо Светльо-Петър или от чичко Азис (Азазел) и нека мин. Дянков да полива мушкатото на гроба ми, а после да го продава като хербарий на учениците от първи клас, за да кърпи бюджета”. Тъжна истина. Може да стане още по-тъжна, без грам сантимент, ако продължаваме да гледаме на книгата като стока и я впрягаме да носи ДДС-то на икономиката.

Когато взех първата си награда от конкурс, четири години по-късно държавата почука на вратата ми. Искаше си своето: данъчето. Наградата ми не беше внушителна, а данъчето си беше направо данъченце. Обаче институцията ме подгони – с хартия, със служители, със закон. Естествено, бях похарчил наградата много отдавна, само за една вечер дори. И е вероятно да съм оставил данъченцето като бакшиш на сервитьорката. В крайна сметка си платих, но от този момент гледам на литературните конкурси подозрително – когато те награждават там, в портмоненцето винаги бърка държавата. Като улична джепчийка – с дългите алинеи и членове. Да, професия писател няма, но като изкара някой лев това странно животно, бързо му тикват елката да си калкулира дължимото.

Едно време писателите бяха привилегировани – почивни бази, внимание, интерес и тиражи като за цял Зил с ремарке. С един хонорар можеше да си стегнеш живота. С друг – да разпуснеш с дузина приятели цяла година. Уви, всичко тогава се прекарваше през центрофуга – капчица свобода не оставаше. Да не говорим, че книгите задължително минаваха на струг, откъдето винаги се докарваше профила на компартията.

Да си призная, няма как да въздишам по онова време, защото до падането на комунизма, аз стоях в ухилен анфас спрямо действителността. На 15 години по-важното бе, че за първи път се насвятках с мастика, отколкото, че са пуснали маслото на Тодор Живков. Животът бе песен, а песента ми бе дълга и съставена от един протяжен куплет.

После пътят ме заведе при писателите. Бедна ви е фантазията колко килограма наивност е нужна, за да се изправите пред този фундаментален избор. Не бързайте да ме шамаросвате с обвинения, че изкарвам писателите жертви. Напротив, те са точно обратното. Но това ще го кажа накрая. Не ме карайте сега да бързам. Та думата ми е, че за едно разказче ми плащаха толкова, колкото да си купя кутия цигари, която изпушвах след това, докато пиша другия (признавам, че това е цитат от последната ми книга). За наградата и данъченцето споменах. Когато издавах първата си книга, спонсорите, при които влизах, ме тупкаха победоносно по бузката и хвърляха по някой лев. Благодарях им и отлитах. Правех премиери и продавах книгата. Парите стигаха, за да си сложа бензин и да стигна до другото населено място...

Пълна идилия, нали? Сега сигурно очаквате да кажа: Един ден, обаче... и станах милионер. Пием с Дянков ракия Цар Симеон, докато фотографи са ме наобиколили като най-големия данъкоплатец в държавата. Малко по-късно, някъде към 120 страница от този роман, тълпа от мои последователи се събират пред сградата на моя дом и ми искат автограф. А аз гордо пристъпям с обещанието, че да си писател е най-великата професия...

Знаете ли, може и да напиша такава книга. Но не ми е на дневен ред. Занимава ме една мисъл – дълга като непостроена бг магистрала и тясна като забравено клише: че да си писател не е кой знае какъв келепир. Попитайте кое да е дете от училище какъв иска да стане. Ако едно ви каже писател, премерете му незабавно температурата и му дайте три дена почивка. Да имаш готина кола, гадже тра-ла-ла и депутат за баща – това е може би добър модел. Думичката писател само куцука в представите на младите като форма на бъдеще. Но идва ден, когато тази дарба ти се стоварва на главата. И трябва да избираш: наплюваш я и я изпровождаш като употребен парцал, или я приемаш и крещиш колкото ти глас държи: „Здравейте, илюзии!”

Нито в училище, нито в университетите, нито дори в пространството около нас някой си има понятие какво да направи, ако стане писател. Разчита на случайността, на провидението и на вярата си. Както и на шепа приятели, с които по-лесно се преглъща иронията.

И все пак не забравяйте, че ако един ден ви споходи полъх на интелигентност, разходката с книга под мишница на истински писател ще повиши коефициента на вашата смелост и дух за предизвикателство. Ще искате още и още писатели да каните в духовния си дом, за да се научите да стъпвате като свободен човек, а не като данъкоплатец. Защото четенето ще си остане една неестествено добра магия, която ще вирее напук на всички закономерности. Ако писателите изчезнат като племе, светът ще стане по-богат и по-алчен. Писател – това е спестовната касичка на човечеството, където то трупа своята необработена енергия и неразбрана духовност. Писателят сяда и от неживата материя фотосинтезира кислород за духовен обмен между хората. Благодарение на него хората започват по-добре да разбират себе си. Това обаче се узнава много, много по-късно, когато той си отиде, оставяйки своето мушкато за паметна плоча. И едва тогава той става милионер.

Без цензура | 03-03-2010, 18:06 | МАРИАН ЖЕЛЕВ