Безспорно съм повлиян от един текст на Георги Захариев в сайта varna.utre.bg.

Анализът се казва Варна – център на вселенската култура. Така че днес ще пропусна темата за уеб сайтовете и онлайн маркетинга и ще кажа няколко изречения за Варна и случващото се тук.

Основните проблеми в културния бит на Варна според автора са твърде изразената сезонност на всички арт събития, оставането в сянката на София, липсата на разнообразни места за забавление – клубове по интереси, безсилието на университетите, бягството на качествените млади хора в посока Европа, САЩ или поне София.

Проблемите са описани много точно, въпросът е къде са решенията. Факт е, че 80% от моите приятели, с които растяхме заедно из Варна преди 10 години, вече не живеят тук. Учат, работят, създават семейства насам – натам. Но това е факт за читавите млади хора във всяко българско селище. Нали никой не вярва, че най-добрите ученици от столичните гимназии продължават обучението си в СУ или ТУ?

Не културата, а бизнесът е нещото, което може ако не да задържи, то поне да върне младите хора на едно място. А покрай бизнеса се развиват и спорта, и културата…

Всеки, докосвал се до икономиката, знае, че търсенето определя предлагането. Т.е. когато в града се съберат достатъчно ценители на джаза, ще си има добри джаз заведения. Когато има сериозна група, почитатели на японската култура – ще има японски арт център и така. Когато се търси чалга, ще се намира чалга. Както гласи народната мъдрост – „На зла круша – зъл прът“.

За съпоставка – досега филмовият фестивал Златна Роза е продал 3000 билета, което според информация от организаторите е рекорд. Както и да го погледнем, това е 0,5% от населението на Варна.

Ще бъде интересно да се чуят повече мнения по въпроса, дали във Варна има Lifestyle проблем и как според Вас може да се намери решение.

Повечето специалисти в сферата на HR-а твърдят, че възможностите за отдих, странични активности и развлечения са пряко свързани с ефективността, работоспособността, креативността и мотивацията на всеки екип. Има ли нужда от разнообразна култура целогодишно варненският бизнес?

Всичко това беше споделено в рамките на седем дни и вече дори не предизвиква повдигане на вежди у публиката. Изпълнението на обещанията от предните избори е просто тема за още един интернет сайт, а наближаването на следващите избори безпогрешно се разпознава по даването на следващи обещания. И през тази седмица продължиха обсъжданията по бюджетния проект, като несбъднато си остана най-голямото очакване – че ще има промени, които не само ще отговарят на предизборните обещания на ГЕРБ, но – по-важното – ще започнат подобряването на социалния климат. Ако вярваме на мисията на Международния валутен фонд, бюджетът има нужда от втори, не толкова оптимистичен вариант, както и от

корекция със 770 милиона надолу,

за да бъде бюджетният дефицит наистина два процента и половина. "Освен ако приходите не се подобрят по чудо", както заяви Катрина Пърфийл, шеф на мисията. Иначе казано – и догодина ще пълним пробита кофа. Обаче, ако в една кофа с дупка на дъното се налива – то изтича. Ако започне да се налива повече – след първоначалния илюзорен ефект за пълнене дупката става още по-голяма. При Данаидите ситуацията изглежда достойна за митологията, при нас обаче, митични ще бъдат само размерите на щетите.

Най-облагодетелствани в бюджета са силовите структури. Това не попречи на полицейския синдикат да обяви готовност за ефективни протести, а един от шефовете му - Борислав Мазнев, направо заяви, че следващите протести на полицаите "ще отидат по-далеч от предишните". И лекарите обещаха протести, но след обещанието за 600 милиона лева ги отмениха. Не е ясно какво стана с революционната идея на съюза парите за здраве да бъдат преместени в ресора на Цветан Цветанов. Не стана ясно и

какво точно се случва с въпросните пари

С тях, ако вярваме на премиера, "тихомълком се плащат пенсии". И ако искаме "парите за здраве отиват за здраве, вдигаме пенсионната вноска с три процента". Така останахме да се чудим има ли ги парите и с кои какво се е плащало. И още - ако парите за здраве са свършили, откъде дойдоха парите за болници – бяха някъде под дюшека, на влог, от заем, от друго перо или са напечатани "тихомълком". Следващата революционна идея породи още въпроси. Според премиера, който не плаща здравни осигуровки ще влиза в затвора. А кой ще отива в затвора, когато здравно осигурен не получава лечение преди да си плати допълнително? Докато чакаме отговори, Стефан Константинов официално стана здравен министър. И там малко се пообъркахме, защото в първото си изказване той на практика обяви, че трябва да върнем поликлиниките и да узаконим доплащането, макар и не във всички болници. Премиерът Борисов този път отсъстваше от гласуването – защото имал работа и "не е безделник като тях". За честта на парламента скочи само опозицията, дори поиска оставката на Цецка Цачева, но останалите не смеят да противоречат на шефа си.

Или са съгласни с него

Докато депутатите избираха нов министър и обсъждаха мотивите на вот на недоверие, "Атака" самоотвержено скочи да брани българското с фланелки с антитурски надписи, които едва ли ще повлияят на междудържавните отношения, но чудесно размиха темата за здравето, парите и доверието. Продължението беше с имамите – радикали. Вероятно разни талибански версии наистина се опитват да се внедрят и у нас. Обаче книгите на имама от Лъжница вече са били у ДАНС, сега му ги вземат втори път, та не е лошо да споделят с нас какво са ги правили първия път, а ако наистина тепърва ще ги четат, как знаят отсега, че са радикални. В шеги и закачки набързо мина и първият вот на недоверие към кабинета "Борисов". Верен на себе си, премиерът създаде нов прецедент, като не присъства на гласуването, а отиде в една телевизия, за да обясни: "Сега спасявам България от кризата". Ние май няколко пъти вече излизахме от нея, но постъпателно-възвратните движения по темата продължават. Докато чака да го спасят, средният българин първо разбра тази седмица, че нищо не може да накара премиера да вдигне възрастта за пенсия "на най-бедната държава и на най-болните хора в Европейския съюз." След което министрите му оттеглиха предложението си за осигурителен кодекс. И оповестиха

вдигането на социалните осигуровки с три процента

КНСБ, макар да не отмени протеста си, заедно с "Подкрепа" подкрепи идеята, за разлика от работодателите, които тутакси напуснаха тристранния съвет, пророкувайки вторична рецесия, увеличаване на безработицата и на сивия сектор. Пламен Димитров от КНСБ им припомни, че те вече имаха по-ниски осигуровки, от което синдикатите не виждат добър резултат, а революционерката Мика Зайкова от "Подкрепа" направо обяви, че "ако бизнесът ще фалира заради едни триста милиона лева, значи не е никакъв бизнес". А реалистичният сценарий се очертава такъв - тези, които плащат върху цялата заплата, ще извадят договорите за минимални заплати и четиричасов работен ден, а който се крепи в сивата част на икономиката, ще си остане там. Тези, които плащат осигуровките на двама–трима работници, ги уволняват и търсят начин да покрият своите. Тези, които плащат на триста души, ще съкратят половината, за да могат да плащат на останалите. Евгений Иванов от Конфедерацията на работодателите вече го каза:

"Като затворим десет процента от предприятията,

ще видим откъде ще дойдат допълнителните приходите в бюджета на НОИ". Междувременно по добре познатата схема премиерът редактира казаното, като ни успокои, че с министър Дянков работят, за да не вдигне пенсионната вноска, а от обясненията, че ако се увеличи "само" с два процента, всички ще трябва да сме благодарни на финансовия министър, ни лъхнаха скъпи соцспомени, свързани с поскъпването на сиренето. Никаква липса на пари в бюджета очевидно не може да спре фиксацията на кабинета на тема магистрали. За трийсетте километра на "Марица" премиерът пристигна с джип, каран от него, а еуфорията го провокира да заяви, че това е първото парче магистрала у нас, което е законно. И въздъхна с болка, че имало пари за още две такива магистрали, но трябвало да ги даде за здравеопазване. И пак замириса на соцсирене, когато Борисов завърши с репликата, че ГЕРБ са направили за шест месеца това, което други партии са правили за 31 години. Пак по това време фалира "Мостстрой" - най-голямата българска фирма за строителство и реконструкция на мостове. Експертите вече изчислиха колко ще спести фирмата за сметка на държавата, банките и контрагентите си. А една италианска фирма си организира изтеглянето от България. Италианците трябваше да построят жп линия между две села, финансирана по ИСПА, като спечелиха търга с нереално ниски цени.

Държавата обаче няма да може да ги осъди,

защото тя пък така и не е уредила отношенията си с частните собственици, за да започне изобщо строителството. И пак по това магистрално време стана ясно, че Ангела Меркел ще стане доктор хонорис кауза на Русенския университет в София, защото по пътя от столицата до Русе не може да се стигне достатъчно безопасно за един канцлер. Разбира се, биха могли да повозят Меркел на хеликоптер, но "Авиоотряд 28" е зает с финансово разузнаване. След като хвърковатата чета мина над Софийско и Пловдивско и откри митничарски села и палати, отдавна отразени в медиите, сега е ред и на Черноморието. Остава да разберем каква ще е практическата полза от подхвърчането, след като снимките отвисоко нямат юридическа стойност, а за същите палати някъде по ведомствата отлежават нотариални актове, данъчни декларации, строителни разрешителни и резултати от предишни проверки. Във Варна тази седмица съветниците се опитаха да организират начало на политическия сезон. Сесията, предварително обявена за два дни,

започна с класическа музика и класически финтове,

за да продължи с изненада за ГЕРБ – въпреки тях доктор Радослав Минков стана шеф на АГ болницата. Продължиха и препирните на тема "дай милион" за вече митичната набюдателна система в града. Накрая сесията приключи безславно поради липса на кворум. Районният съд също се разписа в аналите на правосъдието, като прецени, че гаврите с непълнолетно момиче от страна на двама полицаи не са нищо повече от злоупотреба със служебното положение и оцениха секса с 15-годишна на общо четири хиляди лева. Варненската митрополия също си намери нова кауза, пак "против". Този път на мушката е безплатният концерт "Йога джем". Аргументът е, че църквата има "дълг да бди за свободата на избора на хората", като смята, че улесняването на избора става с намаляване на възможностите. И католиците се отличиха тази седмица – от Ватикана осъдиха нобеловата награда на Робърт Едуардс, разработил технологията за ин витро оплождане. Между другото, родените по този начин деца са повече от 14 милиона. У нас едно нормално родено дете

обърна държавната администрация в евтина сапунка

Докато я критикуваха все по-остро, шефката на фонд "Земеделие" Калина Илиева роди, без шефът й – земеделският министър Найденов, да знае, че му предстои да сменя човек на такъв ключов пост. И ако Найденов преглътна ситуацията, колегата му Божидар Димитров не можа да пропусне. Докато откриваше академичната година в пловдивския колеж по икономика и администрация той посъветва девойките да не забременяват, без да кажат на шефа си. А като огледа бъдещия елит, Димитров пророкува, че "България ще има хубави и здрави управленци", защото "поне десетината от момчетата в залата имат структурата на Бойко Борисов, а момичетата са като манекенки". Не се чу да има недоволни от сравнението. Протестиращи обаче, не липсваха. КНСБ митингува въпреки оттеглянето на проекта за осигурителен кодекс. Във Варна театрали и фенове протестираха срещу обединението на операта и театъра, като театралният протест преля и на сцената на кинаджиите, които започнаха "Златната роза" с декларация срещу орязаните субсидии за българско кино.

Изходът вероятно е в силиконовата долина

Не тази, която прави много пари за себе си, а като й останат – заделя за касови хитове и независими продукции, а за местната чалга версия, в която се спасяват все повече имена. Асен Блатечки изгря в клип на певачка, известна най-вече като жертва на пластичната хирургия, Васил Найденов запя на два гласа "Огън от любов" заедно с Азис, и ако ние все още се впечатляваме от противоречията, следващото поколение дори няма да забелязва подобни дисхармонии. Приятелите на Красьо Черничкия в Университета за национално и световно стопанство, например, отпразнуваха деветдесетата си годишнина с концерт. Най-много писъци и възторзи предизвика поп-фолк идолът Крум. Бивша поп амбиция, той сам признава, че е минал "оттатък" за пари. Примерът му очевидно се харесва на бъдещия стопански елит на нацията, която се възторгна най-много от копието на евтино немско порно, наречено "Буба лази" и от големия хит "Майната ти".

Финалните надписи на филма вдигнаха на крака неговата публика, защото авторите го бяха посветили на „нашите деца”, през които преходът премина като разбиваща вълна.

„Лов на дребни хищници” е силен, искрен и най-вече адекватно общуващ с проблемите на зрителя филм. 10 години от живота на неговия режисьор са преминали в създаването му. Днес Цветодар при така създадените културни условия на културна политика си задава въпроса дали да продължи да снима, ако трябва да препуска през подобна одисея повторно?

Цветодар Марков е варненец, с умиление си спомня за годините, прекарани в „Златното ключе”, актьор по образование, ученик на кинорежисьора Владислав Икономов, днес се намира на кръстопът, но въпреки всичко е съхранил онази хашлашка смелост да назовава проблемите на битието ни с истински имена.

- Отдавна се нуждаехме от филм, който по съвременен начин да говори за проблемите на младото поколение. Как стигнахте до необходимостта да направите „Лов на дребни хищници”, филм, в който живеят едновременно настояще и бъдеще, а на финала всичко се превръща в минало?

- Днес няма кино за младите. Ние живеем на едно и също място, но в някакви паралелни светове. Ние се разминаваме, не се виждаме един друг и се забелязваме едва когато се случи нещо страшно. Ето ФКЦ е място, което някои свързват с прожекции на кино, но за други това е пазарче за чорапи и ние се разминаваме на неговия вход. Лошото идва, когато се сблъскат тези два различни свята. Отначало си представях в ролята на Хани, актрисата Весела Казакова, но докато направя филма - минаха десет години. Кандидатствах на някакви сесии, бяха решили от там, че не мога да правя кино, междувременно се наложи да търся ново, младо непознато лице - така попаднах на Силвия Петкова. Постепенно системата се пропука, може би заради името на сценариста ни Христиан Ночев, и комисиите ни одобриха проекта. Толкова много пъти гледах този филм, докато го направя, че сега си задавам въпроса: дали си заслужава да чакам още един цикъл от 10 години, за да имам втори филм? Вчера се подразних, когато министърът на културата е казал: „каквото искате правете, аз закона ви няма да го спазя”. Стигам до идеята дали пък следващият филм, който снимам, да не е на български език, в смисъл да го направя в Македония, там може да ни обърнат внимание. Ако искам да ме подслушват, ще се прибирам в България, а когато правя филм, ще отивам, например, в Македония или в друга страна, където има бюджет за киното. Нашите политици са много интелигентни хора, нека си имат Веско Маринов, който да им определя кое е култура и кое „не”. Каква е властта и какви са хората в нея се разбира от любимците й - ако министърът на подслушвачите отиде на опера -  всичко ще е прекрасно и ще се изненадам. Ако моят министър на културата направи нещо за културата - ще си помисля, че съм попаднал на друга планета. Всъщност нашият културен министър е много кадърен човек, защото е успял да премине през всички фази на оцеляване, дори да му плащат обяда хора от групировки. Аз съм некадърник щом за 10 години само един филм успях да заснема.

-  Заглавието „Лов на дребни хищници” е като дефиниция на философията ни за оцеляване, какъв е Вашият коментар?

- Властта е съвкупност от поредни бройки, които са на върха. Не конкретизирам имена. Дразни ме егото на всеки, който е имал нещо общо с властта. Аз съм песимист и очаквам, че ще има още много странни типажи, които ще се изкачат на върха. Конкретните политици няма да са последните объркани експерти, ще дойдат и други, които няма да се различават от днешните, това е тъжното.

- Днес сте режисьор, утре актьор - кое Ви мотивира да създавате различни неща, което Ви задържа да сте над повърхността?

- Мотивът са ми управляващите. Аз се уча от тях. Те показват някакви свои форми на развитие. Те са ми пример за поведение. Дали след 10  години новата политическа сила ще се казва „Крушката ми свети на тавана”, няма никакво значение, тя ще бъде сбор от хора, които умеят да оцеляват и да се адаптират. Същите хора ще ми обясняват, колко са ми нужни, за да ми помогнат. Професорът ми по режисура каза веднъж: „Цецо, не можеш да се мериш с хората на властта, борбата е безмислено жестока, защото ти не си имал този предмет, по който те са отличници. Те са отличници по оцеляване.”

В случая безобразието се нарича „конкурс за длъжността директор на Радио Варна”. В други случаи има други имена. Понякога го наричаме въпрос на система. Друг път твърдим, че за всичко са виновни финикийците плюс тук-таме по някой дефект на нашенската демокрация.

Впрочем, частният случай едва ли вълнува някого. Нищо, че става въпрос за обществена медия. Смятам, че вече не вълнува дори главните участници в събитията. По простата причина, че навсякъде по света ефектът от обществените „чудеса” трае не повече от три дни, до появата на следващо чудо...

И така: в началото на лятото бе обявен конкурс за длъжността „Директор на РРС –Варна”. Някои варненски медии се разтревожиха, че в назначената от Генералния директор комисия има конфликт на интереси: един от нейните членове прекарва по-голямата част от работното си време в Радио Варна на свое работно място, определено от директора, когото ще избират и участва в целия творчески процес на регионалната медия. И тъй като ситуацията с лаещите кучета и с кервана, продължаващ бавния си, привидно неглижиран, но категорично целеустремен ход ... у нас е нещо съвсем обичайно и в реда на нещата, това че някой някъде нещо излаял, както се досещате, не променя  историята.

Докато обществото шушукаше, че конкурсът е излишен, защото се знае кой ще го спечели, големи служебни фактори размахваха заканително пръст към подчинените си и ги убеждаваха, че не бива някакви си сайтове да пишат за важни държавни дела и предприятия. Защо? Сайтовете не са ли част от обществото? А обществото не би ли трябвало да има отношение към обществените медии?

Въпроси, въпроси... Докато хората си ги задаваха, факторите оформяха сценарий: как се събират чужди идеи на готово, после как комисията не обявява победител, за да няма обжалване на резултатите заради конфликт на интереси и как предварителният фаворит малко по-късно ще изгрее – определен еднолично от когото трябва. Чиста работа!

В такива случаи новото не сменя старото, а има плавен и безболезнен преход, при който щафетата кротко се предава на удобния човек и следите биват замазани. Ако той няма идея какво точно да прави, тогава идва на помощ идейната банка, която сме насъбрали около конкурса. Тук идейка, там идейка... Да живеят наивните ентусиасти във всяка една професия! Чрез тях прагматичните люде трупат богатства и се удрят в гърдите по важни форуми.

Така че в началото на август се проведе събеседване с допуснатите до втория етап на конкурса кандидати. Комисията взе следното решение:

”Единодушно се оформи становището, че представянето на кандидатите не удовлетворява показателите за оценка за успешно издържан конкурс, поради което комисията няма основание и не извърши класиране”. Звучи до известна степен желирано, но е категорично поне в частта, според която по стара столична традиция  провинцията  не е дала на света нищо друго, освен море за ваканция... и (с извинение) тикви, които няма как да родят нещо смислено и да удовлетворят изискванията.

Докато “съответните специалисти" съгласно нормата на чл. 94. изр. 2 от Кодекса на труда уточняваха колко бездарни са част от варненските журналисти, на редовно заседание на Съвета за електронни медии, състояло се на 03.09.2009 г., протокол от който е изнесен в сайта на СЕМ, по пета точка от дневния ред обсъждаха отговор на БНР по жалба във връзка с провеждането на конкурса за избор на директор на Радио Варна . Отговорът беше успокояващ: конфликт на интереси няма. „Спорният” член от комисията „работи в БНР като репортер в редакция на програма и е на пряко подчинение на директора на програма, а не на директора на РРС Варна. Тя е кореспондент на БНР, а не на РРС Варна”.

Като във всяка демократична приказка, всички останаха доволни, че плурализмът в програмата не е нарушен и се разотидоха по домовете си. Иначе във Варна дори първокласниците знаят, че в програмата на Радио Варна денонощно се изливат материалите на т.н. „кореспондент” на БНР. Интересно, как това се случва абсолютно независимо от директора на медията... Кореспондентът се труди до премаляване на доброволни начала? Или радиото просто няма нужда от директор, след като той не взема отношение по административни или финансови въпроси. Че за какво тогава обявяват конкурс? Да закрият длъжността! И без друго сме в криза.

Назад във времето: преди по-малко от година в публичното пространството се завъртя една декларация, под която се бяха подписали две от участничките в нашата история. Въпросната декларация провокира много мнения за варненската журналистика. Нито едно от тях не беше ласкаво.  Но, това, разбира се е много стара история и едва ли някой се сеща за нея. Естествено, напълно случайно в нея се оказват единомишленици въпросният „спорен” член от комисията и човекът, за когото бива устроен толкова приятен и развлекателен спектакъл по време на ваканцията на нормалните хора.

Последно събитие: много тривиално в петък в пет. Така е по цял свят. Ако нещо не е чак кристално чисто, представяш го на аудиторията или през лятото, или в навечерието на уикенда. Така че нашият спектакъл завършва с временно изпълняващ длъжността. Знаете как е по кодекс откъм срокове... Понякога съвпадат с края на нечий мандат. Важното е, че добрият удобен е тук.

Следват аплодисменти за сценариста!

Добре замислено. Е, наистина изпълнено малко ръбатичко и без особен финес, но пък целта оправдава методите. Сега чакам телефонно позвъняване и въпрос: „Как е възможно да изнасям подобна уронваща престижа информация по разни сайтове?” Всъщност, който и да звънне, би трябвало да знае, че  казаното до тук едва ли би имало значение, ако не ставаше дума за обществена медия, не за военна организация. Поправете ме, ако греша, но ако някой защитава обществени интереси, защо му е необходимо да устройва протяжни лятно-уикендни водевили, за да успее да наложи собствените такива? Кой знае... може някога да ги нарекат и обществени.

Спокойно можех да озаглавя тази ретроспекция на едно безобразие „Безгласните”

Защото на финала на нашата демократична приказка дойде новият удобен и не спомена нищичко за големи цели, намерения, хоризонти и за светлия път, по който ще поведе институцията. И защото хората мълчаха . Научихме, че  разчита да му помагат във всичко, понеже идва отвън и не познава нещата. Със същия успех на негово място можеха да назначат един от билетопродавачите на Айфеловата кула. О, не! Извинявайте! Онзи човечец поне владее френски език! Впрочем, ако някой твърди, че в целия екип на ръководеното от него предприятие не се намира нито един специалист, компетентен да го поведе, макар и като временно управляващ, не възниква ли логичният въпрос: „Какво прави този екип именно на това място?” Защо този някой ги е държал там години наред? И ако чак сега е  осъзнал жестоката истина, не трябва ли първо той да понесе отговорността си?

След позвъняването очаквам и някоя декларацийка от графата „добре познати методи  от близкото минало”. Вероятно ще бъде в стил: „Не сме безгласни! И се дистанцираме от некадърници и лъжци от сорта на автора на ретроспекцията!” Защото крадецът по принцип има обичай да сочи другите и да вика: „Дръжте крадеца!”

Само че ИСТИНАТА е нещо голямо, което не може да бъде скрито с измислени декларации. Тя оцелява през годините и рано или късно се появява на светло. От фактите също няма как да се дистанцират.

Нищо, че е България, че безобразията нямат край и че пряко заинтересованите наричат тези безобразия с красиви демократични имена.

Друг въпрос: Ако целта на нещо обществено е да работи в полза на обществото, за какво му е да оформя с толкова излишни чупки, движения и неясноти дори най-простата процедура по избор на директор? Ако целта е друга, дали можем да мислим за въпросното нещо като за обществено?

Това е първата седмица на новия удобен. Казват, че е временно, но знаете как е по Кодекс... Сроковете до следващ конкурс обикновено съвпадат с края на нечий мандат... Временното веднъж е за три години, друг път за друг период.

За „Временния” това е първа седмица, но за системата от безобразия, в която все още оцеляваме, няма да е нито първа, нито последна. За съжаление.

В крайна сметка политиката винаги е добре дошла за гениални тъпанари. Крещят като побъркани, цедят цифри от статисти, ръкомахат, обещават, мажат, ближат. Тъпанарството е от тези професии, които дават такт на хорото и от него зависят останалите инструменти. В теб ли е тъпана, можеш да си сигурен, че ти водиш хорото.

Срам ме е да си призная в този момент, че културата и образованието зависят от един, двама или дузина министри-тъпанари. Толкова ли ни е жалко положението, наистина, че да разчитаме на подаяния, за да сме сигурни, че децата ни ще са образовани, а ние културно нахранени в театър или опера? Вземете пример от чалгата – тя не разчита на бюджет, не чака помощи, а генерира слабостта и необразоваността на цялото ни общество. В нея няма ценности, а само жалка картина на надупена псевдокултура, която копнее да бъде опрашена от бодливата тел на нашата ограниченост. Това е бъдещето. Няма смисъл да развиваме културен бодибилдинг и да апломбираме важност като се мислим за по-голяма работа. Проблемът може да се реши с хомеопатичен подход – като се атакува не болестта, а причините. Как точно? – като се наблегне на култура, образование, ценности и... (многоточието попълнете вие).

Но ето, че 2011 година наднича в края на декември – твърде близо и твърде страшно, ако погледнем през очилата на тъпанарите, родили със секцио и без упойка бюджета с най-нисък коефициент на интелигентност в света. Забележително! Толкова забележително, че дори Гигер би искал да надникне в това раждане, за да създаде чудовището от следващата серия на Пришелеца. Пришелците в политиката, обаче, си играят на цифри. Твърде лесно са сметнали, че след като всички са заключени с изрусеното катинарче на Азис, нямат нужда от култура и образование. И утре, когато България пламне от Чума, заради липса на културна хигиена, те първи ще си хванат самолета за родните си места.
2011 е годината на Заека. Заекът е страхливо животно и не може да рискува със смелата идея да излезе начело на цялото горско царство. Крие се, дъвче моркови и със сигурност си пада по зеленчукови пици. Има големи, смешни уши. Колкото са по-големи, толкова е по-изплашен. Според Китайския календар заека има достойнства, но и един особен недостатък – те са повърхностни. Ето защо си вземам думите назад: бюджетът не е направен от тъпанари, а от зайци, които искат да напълнят джобовете на българина с дребна статистика и тук-там някой лев, които той да изхарчи за евтин кич и кисела бира. И за да не е съвсем постна картинката, напънаха се зайчетата от горичката и създадоха качествени салами, колбаси и истински бахур. Като са ни пълни коремчетата, всичко ще е наред. Да живее Стара планина.

Надявам се един ден Конституцията дотолкова да се промени, че България повече да не се управлява от емигранти и зайците, тъпанарите или дай Боже Лъвовете в парламента да подписват клетвена декларация, че никога няма да напуснат държавата, дори ако унищожат културата й. Защото е много лесно да си играеш с цифричките, когато знаеш, че някъде в Щатите, Испания или Турция те чака топла манджа и деколте на образована чужденка.

Едва ли е чак толкова важно. Защото дори при тази ситуация няма да можем да си изтрием срама. Той се е лепнал на лицето ни като тик от момента, в който решихме, че културата и образованието са изцяло в ръцете на бахуровците. А ние не спираме да се оправдаваме, че нямаме време и пари за нещо стойностно и красиво. Книгите били скъпи – добре, има интернет, електронни книги, а и библиотеките все още съществуват и не са се превърнали в магазини за бахур. Театърът – и той с пари. Спрете, да речем, да си плащате кабелната телевизия и отделете парите за някоя пиеса. Ани Салич и Жоро Мамалев няма да ви се разсърдят. Не искате? Не ви е интересно? Тогава си стойте вкъщи и се наслаждавайте на бахура в чинията. Без гарнитура.

Културата е амброзията на цялото ни общество. Ако някой посегне на него, не се учудвайте, когато утре си вземете книга на автор с кастрирана душевност. Или посетите представление, играно от социално слаби актьори. Това е като да ядеш портокал без вкус, боб без джоджен или курбан без агнешко. Културата придава стойност, вкус, аромат и цвят на нас самите като хора и като общество. Тя е като цветето в градината, което поливате – символ на красотата и апогея на всяко стремление. За да се стигне до културата, до одухотворяването ни, пътят задължително минава през образованието. Трябва да знаем „А и Б”, за да прочетем утре, че и ние като народ сме щастливи и на първо място в положителните статистики.

Вярно, да се научиш да четеш е много по-трудно, отколкото да щракнеш два-три пъти с пръсти. Ницше е казал, че когато от кладенеца вземат много хора да пият, водата се замърсява. Не обичам Ницше. Защото в български превод думите му звучат егоистично. Кладенецът на културата в нашия дом е препълнен – историята ни го доказва. И когато сме пиели от него, винаги ни е идвала сила за избавление и спасение. Тогава не просто някой ни е отпускал дозичка от 0.5 или 3.6 процента. Културата е в нас самите, а желанието ни да се образоваме – много, много отдавнашна цел. Защо точно ние създадохме азбука и писменост? Няма да отговоря на този въпрос – не от инат, а от неудобство. Оставим ли децата си без качествено образование и подминем ли мечтите, които се хранят най-здравословно със сока на изкуството – по-добре да търчим като изплашени зайци с щръкнали уши зад граница и право в друга гора. Спокойно, ще има кой да ни застреля там и да ни направи на бахур.

Искаше ми се да ви излъжа в началото като ви кажа, че ми се е присънил бюджета за 2011 година, където парите за култура и образование са като милостиня. А това за безвкусния плод е било наяве. Не можах. Истината е болезнена и защото сънят ми с портокала скоро може да се сбъдне. Това ще стане, когато лошите герои на Бредбъри от „451 по Фаренхайт” оживеят, когато театрите станат семкаджийници, а в оперите чалгата ще събира помощи за учените от силиконовата долина.

Кладенецът ще пресъхне, дори за истински жадните, които ще се молят за поне капчица свежест. Плодовете на творците няма да имат вкус, защото повечето от тях ще страдат от синдрома на самосъжалението. Стигне ли се дотам, можем да си кажем: Добре дошли в годината на Бахура! Там всички ще сме накълцани в едно черво, замаяни от сухи подправки и омесени с несъсирената кръв на едно иначе талантливо население. Дано не ни приседне.

А в здравното министерство влиза трети поред министър, все с намерението микстурата, която ври повече от двайсет години, да стане ако не лечебна, то поне нетоксична.

«Толкова мога!» Каза го тази седмица на висок глас премиерът Борисов, изнервен от непривичния за него тон, ползван от Сашо Диков. Разбрахме също, че ако решим да недоволстваме, преумореният ни премиер ще ни зареже, а ние можем да си извикаме обратно старите управляващи. И още, че преумората го кара да

изпитва желание да мята бидони по докторите.

А също, че питанията кой вицепремиер с кого се разхожда с командировъчни до Китай са неприлични, защото премиерът не се бърка «в личните работи на хората». Една българска блогърка вече поиска развод с премиера си, защото мрази мъже, които мрънкат. Почти същото каза и опозицията чрез Петър Курумбашев – изборът на българите беше за човек, който да се справи с проблемите, а не за такъв, който ще избяга преди първото недоволство, но след като е похарчил резерва. Заместникът му Цветанов пък на висок глас, в прав текст и насред Брюксел ни обяви за политически натрапници в Евросъюза. Заедно с това успя да лиши и Николай Стоянов от венеца на главен ксенофоб с фразата, че ромската общност е «инкубатор, който генерира престъпления». Евроръководството веднага нарече тези думи «неприемливи», а

комплексите за евромалоценност ни ги остави

да си ги оправяме сами. В здравната тенджера кипенето застрашително започна да вдигна капака тази седмица. През това време Анна Мария Борисова, още министър, лансираше идеи за здравна стратегия, допълнителни здравни фондове, готова оставка и двадесетпроцентно доплащане. Макар премиерът преди време ни обвиняваше, че мислим повече за колите си, отколкото за апандисита си, пред лицето на вота и лекарската стачка предпочете да бръкне в папката на министърката и да вземе оставката. А от аргументите му разбрахме, че най-големият грях на Борисова май е, че ни е съобщила за доплащането по-рано от необходимото. Това не спря нито внасянето на вота на недоверие, нито организирането на лекарските протести.

Без разходки по магистралите

ден след уволнението видяхме следващия министър. Гинекологът доктор Стефан Константинов ще трябва да акушира на проточилото се раждане на здравната реформа. Той твърди, че не се чувства жертвен агнец. Но пък е наясно, че проблемите му ще са главно финансови, поради което след шест месеца може да имаме още по-нов министър. Не че двама за една кризисна година не е достатъчна управленска издънка. Но дори и да успее министърът, реформата ще носи всичките белези на проточилото се раждане, които няма да изчезнат лесно. Защото не е само проблем на реформа чиновническото безхаберие при търговете с лекарства и редовното „забравяне” на детските ваксини или делото срещу доктор Селиме Карагьозова от Разград. Тя е дадена на съд от здравната каса, защото е надвишила лимита си за профилактични прегледи. Ако не помните – те са задължителни за всички, а който не отиде – глобяват го. А и тенджерата още кипи - от Лекарския съюз и от „Подкрепа” искат главата на финансовия министър и настояват за ясен отчет на здравната каса, където им се губят 319 милиона лева. Според спешно привиканата в Парламента шефка на касата – Нели Нешева

парите просто са вкарани в „излишъка”.

Освен това държавата смята да извади два процента от здравната вноска и да ги добави към пенсионната. Така ще бъдат изпълнени обещанията да не се вдигат данъците, да се повишат вноските за пенсии и да се стабилизира НОИ. А като краен резултат от такова здравно обслужване ще има по-малко потребители на пенсионното. Работодателите бяха зарадвани с продължаване на „временната антикризисна мярка” те да плащат първите три дни болнични, а минималните осигурителни прагове бяха вдигнати и там, където не беше постигнато съгласие със синдикатите. С кавга, казват, започнало и обсъждането на бюджета между министрите. Като най-скандално беше извадено сравнението между стоте милиона, отделени за подслушване, и едва осемдесетте за култура. Всъщност културата трябва да си мълчи, защото след всички примери, посочени от управляващите като авангард на българската култура, можеше всички пари да отидат за подслушване, а част от записите после ни ги пробутат като риалити шоу. Подобно на сериала, който върви във варненския ТМПЦ, където обявиха конкурс за директор, а протестът срещу засега яловата сруктура беше наречен „личен конфликт”. Общинският съветник от БСП професор Николай Джагаров развесели колегите си с

искане да платят за пътуването му до Япония,

където да разбере как по-добре токът от перките да влиза в електропреносната мрежа. Съветниците спестиха тези пари, но май са на път да отворят дупка в бюджета, след като не могат да съберат милион и половина дивиденти от общинските фирми, а и не искат да променят наредбата за местните данъци и такси, така че още 500 хиляди да остават във Варна. За градския бюджет това означава актуализация. Националният за 2011 беше внесен тази седмица - без кутия за малка пица. Но  гарнитурата е същата - пенсии и заплати замръзват, някои тежести на практика се увеличават, прогнозираният ръст от 3.6 на сто някои експерти наричат „невъзможен”, а Лъчезар Богданов направо говори за гръцки сценарий. Основанията му са две - идеята дефицитът да се компенсира със заем и липсата на буфер при сериозна криза. Това не пречи оптимизмът на финансовия министър вече да се простира десет години напред. За толкова време, според Симеон Дянков,

ще станем един същи рай на земята,

а останалите народи ще напират да живеят, да учат и да работят тук. Нищо, че засега търсим реаниматор на здравеопазването си. Нищо, че в края на септември стана ясно, че летните спирания на тока по Черноморието са били заплаха за сигурността на електрозахранването, но НЕК няма да бъде наказан, защото компанията просто „провеждала погрешна инвестиционна политика”. От друга компания пък цял месец ни разказват басни, но все не могат да ни обслужат, защото работят върху платформа... за по-доброто ни обслужване. И продължават да ни спамят с абсолютно незаконното предложение да си пратим ЕГН-то с sms, а те щели да ни подарят нещо. Асоциацията „Активни потребители” вече поиска спецпроверка на „Мобилтел”, за да стане ясно има ли хакерска атака и  източване на лични данни и дали сметките ни следващия месец няма да са умножени по 3.14. Голата статистика също не ни доближава до рая. Според изследване на Евробарометър 92 процента от българите се определят като бедни, а започналото поскъпване на храните на едро няма да намали този процент. Според НЦИОМ продължава да пада доверието в съда, в опозицията, в Парламента, в правителството и в премиера лично. А „притеснение” от управлението изпитват 35 процента от българите – със 17 на сто повече, отколкото преди година. И дори ръстът от половин процент на брутния вътрешен продукт, който се увеличава за пръв път от началото на кризата, не може да ни е голяма утеха. Защото май е повече въпрос на статистически, отколкото на икономически резултати и защото срещу скромния ни половин процент
са зинали поредните евроглоби в милиони.

Експертите от Еврокомисията продължават да са недоволни от Агенция "Пътна инфраструктура" и „шокирани” от минималното усвояване на Кохезионния фонд. Което означава по-малко пари. За САПАРД заговориха в цифри – глобата е шест и половина милиона евро. За вредните емисии има една наказателна процедура, подготвят се още две, а 350 милиона евро може да ни глоби Евросъюза заради надвишаване на бюджетния дефицит догодина. През това време законотворците се забавляваха с промени в разни закони. От новостите при обществените поръчки кметовете очакват повече обжалвания и много по-малко усвоени европари. При семейната регулация се оказа, че при развод единият съпруг ще може да продаде всичко зад гърба на другия – вече законно. Лично Цецка Цачева пък пришпорва два законопроекта. Единият щял да регламентира въпросите на депутатите към министрите, които сега били пълни с „шегички”. Например, за командировъчните на министрите. И понеже Цачева се чувствала обидена от спекулациите, че упражнява цензура, като ги отклонява, тя иска промени в правилника, които

ще узаконят позицията й на Матросов.

Другата кауза на Цачева е стриктното формулиране на допустимите за референдум въпроси. Толкова стриктно, че да няма референдуми. Няма и нов избирателен закон. Приватизацията на остатъчни държавни дялове, сочена като основна антикризисна мярка, за първата половина на годината е дала покъртителния финансов резултат от 14.23 лева. Да – четиринадесет лева. И 23 стотинки. Няма го и обещанието за защита на „заменените” гори от строителство. Новият проект за Закон за горите на практика узаконява станалото, докато Брюксел вече пише глобите. Което пък изкара природозащитниците пред Министерския съвет с доста красноречивия плакат „Бойко, айде без сергейщини!". През това време светите отци продължиха да прокарват идеята как всичко да ни е наред – с панацеята „задължително вероучение”. Загрижена за имиджа, приходите и безработните богослови, църквата активно налага идеята, че
без вероучение от крехка детска възраст няма морал.

Интересно как съответният религиозен служител, комуто е забранено да се съмнява и да критикува догмите на вярата си, ще разширява мирогледа на малките. И как ще обяснява съотвентият свещенослужител на десетгодишния Иванчо, какво точно означава да отреже съгрешилата ръка, например, или на връстника му Йешуа, че няма нищо лошо в това баща му да го заколи заради вярата, или на съученика им Ахмед – че татко му има право на още три жени, освен майка му. А и на чий точно морал ще се учат малките християнчета? Защото според митрополит Николай, например, няма нищо грешно да поглеждаш от време на време часовника си от лимитирана серия, докато обясняваш на селските отчета, че пари за тях няма. Според митрополит Кирил няма лошо да дадеш за увеселително заведение земята, която паството ти е дарило с чисто сърце на църквата. Според отец Георги обаче доброто е да намериш място на отписаните бивши наркомани. А според отец Иван - да нахраниш гладните и да утешиш сираците. Неговата къща обаче е пред събаряне и засега загрижената за морала църква не се е втурнала да му помага в спасяването на питомците му. Тя напира гарантирано и задължително да влезе в държавното училище, а

държавните мъже се присламчват към идеята,

глухи за предупрежденията, че с отварянето на тази врата в училището няма да влязат само православните отци. И слепи за лицето на тази идея. То е същото като на онази възрастна жена от Созопол, която станала в пет сутринта, за да иде в София и да мине под плакатите за задължително вероучение. Силно възмутена от „поведението на младите хора в страната” изобщо и главно от внука си, който „я псувал”. Кой знае защо, тази жена не се питаше кой е възпитал това псуващо дете. И неговите родители. Тя май искрено вярваше, че задължителното вероучение ще „спре моралната деградация в обществото”. И псувните на внука й.

А иначе аз не обичам циганите – онези, които крадат, грабят, насилват и куп други красоти, за които от политкоректност не се съобщава, че са извършени именно от представители на този етнос. Откак дойде демокрацията, безчет знайни и незнайни фондации наливат пари уж за защита на ромите, уж за образованието им и тяхното „включване” в обществото. Този термин с включването е доста безумен – сякаш става дума за някаква машинка, на която натискаш копчето „on”, и тя тръгва.

Голям рев реваха ромските покровители у нас и по света – че не може да ги наричаме цигани, че не трябва да обявяваме етническата принадлежност в криминалните хроники, че трябва да им зачитаме правата. Какви права бе? От този смешен плач припечелиха само участниците във фондацийките, в ролята им на координатори. Нищо не се промени сред самия етнос – освен че хората му решиха да се спасяват поединично и хукнаха из Европа. Е, затова пък най не ги обичам – пътуваха въпреки всички правила и преди, и след като влязохме в ЕС. То не беше ядене на лебеди, не беше крадене на медни жици, не бяха проститутки и сутеньори, не бе чудо.

Спомнете си, обаче, времето, когато още де юре не бяхме в Европейския съюз – връщаха ни ги с пълни самолети от Швеция, например, но не казваха – пратихме в родината им 300 роми – а „триста български граждани”.

Затова сега не разбирам двойния стандарт на Брюксел – Франция да е виновна, че праща у дома им български и румънски цигани, при това такива, които явно са нарушили закона. Защото засега там те имат права на туристическо присъствие от три месеца или на повече – с официална работа. Не схващам защо действията на френската държава – да прати поживо-поздраво у дома им няколко десетки цигани, вбеси до такава степен еврокомисарката Вивиан Рединг, че да окачестви този акт като срамна за Париж екстрадиция по етнически признак. Всъщност, също толкова обидно от страна на Брюксел е да обвинява България и Румъния, че циганите у нас и в северната ни съседка живеели в мизерни условия. Ако еврокомисарите погледнат малко по-далеч от носа си, може би ще видят, че у нас и в Румъния всички хора живеят в пъти по-зле от братята западноевропейци. А може пък и да си припомнят, че проблемът с оцеляването на циганите е най-голям в Източна Европа, защото в Западна Европа той бе решен още по времето на Втората Световна война – с газовите камери на концентрационните лагери, които охотно поглъщаха местните цигани. Цинично може би, но именно там бе приложен принципът на товарищ Сталин: „Няма човек, няма проблем”.

Всъщност, какво толкова странно има, че циганите плъзнаха из Западна Европа? Така или иначе, ще се стигне до момента, когато ЕС ще трябва да вмести в шенгенските си правила София и Букурещ. И когато свободното движение на хора стане факт, ще трябва да помисли и за правата на ромите – като например правото на труд и на живот извън гетата, където Брюксел е свикнал да ги вижда. Макар че и това няма да е решение на проблема – циганите са много различни като поведение и мироглед от всички нас.

Понякога им завиждам – живеят ден за ден, умеят да се веселят много повече, свикнали са да пътуват и да не се оплакват, а на таланта да пеят и танцуват има създадени не един и два киношедьовра. В едно ще се съглася с Джордж Сорос – че когато циганинът постигне социален успех, той престава да е циганин. Това не е интеграция, а асимилация на етноса. Не че милиардерът от унгарски произход е намерил решение на въпроса. Сигурно според мен е едно – че ако общият стандарт на обществото е по-висок и правилата в него се спазват от всички, то и най-бедните и отхвърлени негови представители живеят по-сносно.

От друга страна, проблемът най-вероятно ще си остане нашенски. Западна Европа не гледа с добро око на миграцията на циганите, но пък с охота прегръща кадърните млади българи и румънци. Както е тръгнало (включително и благодарение на високата раждаемост на мургавите сънародници), скоро може да се превърнем в гетото на Европа, където българите са малцинство.

Е, тогава вероятно циганин наистина ще звучи гордо!

Имам чувството, че този път дори перчемът на Нешка Робева не може да скрие срама и наглостта на телевизионерите. Какво остава за Васил Найденов, когото сбърках с квартално GP, благодарение на белия му костюм. Да не говорим, че скоро се задава и друго предаване, което ще изкара на показ толкова много страдащи, а ние, къде с есемеси, къде със сълзи и сополи ще броим кой от страдащите е най-страдащ. Благодаря ти, Господи, че си ни създал по твой образ и подобие!
Само не казвайте, че това е единственият начин да се помогне на тези няколко души, преборили на интервю каузата на хиляди други, за които никога няма да разберете, ако разчитате само на дистанционното. На всичкото отгоре вече ставаме свидетели на конкуренция в докопването на нашето съжаление.

Да правиш шоу от страдание и да се мъчиш да предизвикаш съжаление в зрящите пред екрана, е циганска работа. Казвам го в буквалния смисъл на думата. Инвалидите – без крака, влачещи се на половин ръка, шизофреници и прочее лудост – се котират като добра стока. Неведнъж съм засичал как ги докарват сутрин до центъра, за да работят. И те стоят там като мишени за нечие внимание. Хората минават, притварят очи и пускат пара. Нещо подобно трябва да се е случило на кастингите (?) за кой е по-по-най-предизвикващ съжаление. „Този сирак ще го оставим за резерва, а тази глухонямата остава! Сляпото момче ще вдигне рейтинга – оставяме го, за сметка на жената с протеза...”

Нали се сещате, че телевизията отдавна е стигнала дъното. Но подобно на дънните риби тя има очи само от едната страна на главата си. И вижда единствено парите в едно начинание. Ще кажете, че всичко вече е частно и трябва да се изкара някой лев. Нямам нищо против. Всъщност, излъгах – против телевизията имам ъглошлайф и малка брадвичка. Предпочитам отсега да остана без това пасивно забавление, отколкото от следващия сезон да се превърна в гласуващо зомби в предаването: Кой трябва да умре?

Но да не избързваме. Едва ли ТВ-то е черният дявол. Той е в нас и в нашето съгласие с мутирането на ценностите. Тръгнете нощно време по улиците на кой да е град. Почти във всяка къща святка синкавото око. Благодарение на него ние се научихме да готвим, да обичаме, да плачем, да страдаме и да даряваме. Навън сякаш вече нищо не се случва. Малката кутийка е събрала всичките ни вопли и молитви – превърнала се е в нещо като урна за гласовете на нашите надежди, че светът ще стане по-цветен. И започнахме да се оправдаваме, че не знаем пътя до църквата. Казвам го преносно, защото не е задължително да целунеш икона, за да поканиш Божествеността в сърцето си. За сметка на това лев-два пратени със съобщение по телефона се превърнаха в приспивателно за нашата съвест. Защо? Защото през по-голямата си част от будното ежедневие ние сме потребители. И за да не ни развалят четиритактовия резонанс, страдащите и нуждаещите се от помощ се превърнаха в гориво, в допинг и дори в опиум за зрелище и забава.

Някак между другото се появи новината за онези загинали по домовете 238 деца. Как? Кога стана това? Защо? О, не се притеснявайте – всичко е просто една статистика. Е, малко срам можем да оберем при поредния филм на някой амбициозен западняк със скрита камера, който внимателно да документира западналата част на нашата съвест. За успокоение навярно ще се опипваме за телефона, че да пратим есемес, за да си направим клизма на нашата зацапана душевност.

Съвест – това е ферментация на ценностите. И не е хубаво да се бърка с джибри, салата и ракия, която да пием, докато водещите по телевизора като в цирк всеки момент ще ни покажат следващия страдащ. Брутално е, но май е крайно време да излезем от затвора, който сами си изградихме. Нека се огледаме. Ще ви кажа какво ще се случи. Много е вероятно, вместо с фенерче да търсите така необходимата сълза съжаление пред екрана, сами да се отправите към някой дом за сираци. Отсега ви предупреждавам, че онова, което ще изпитате, няма нищо общо с брилянтина, пудрата и останалия маскарад, задвижван от водещи и жури. Едно сираче ще се приближи до вас и ще ви каже: Татко! (Мамо!) Други две ще се хванат за коленете ви, които отдавна ще са подкосени. Дори няма да се сетите за телефона и есемесите, а някъде в лявата част на гърдите ще усетите, че нещо тупти. Това е вашето сърце. Едва тогава ще ви стане ясно, че съжалението не е корпоративна цел, а тиха и незабележима човешка дейност. И не е нужно да казвате на лявата си ръка какво е започнала да прави дясната.