За премиера най-големият успех се оказа правилното преразпределяне на все по-малкото пари, а варненският кмет, зареян в облаците, ни ощастливи с потвърждение, че въпреки всичко във Варна ще си имаме писта за „малка” Формула. А други улици – за колкото стигнат парите. Докато ние продължаваме да тренираме офроуд и по булеварди, и по тротоари, общинският бюджет порасна, а съветниците, докато се шегуваха за джапанките и душевното си здраве, макар и с отвращение, взеха правилните решения. В Морската градина пък тъкмо разчистиха кръчмата „Класико” пред Аквариума и по съвсем класическа схема вече има нова.

Докато чакаха предния уикенд, варненци добре се поизпотиха по улиците. Верни на старата традиция, министри и други държавници се изсипаха във Варна, а в чест на Бойко Борисов и Борис Тадич уличната блокада от единия до другия край на Варна се проточи към два часа.

Срещата започна на куц крак

заради спортните занимания на двамата и завърши със сладки приказки за обща борба с организираната престъпност и енергийни начинания. Всъщност Тадич искаше да се чуе сръбското желание „Южен поток” да мине през Димитровград. „Газпром” чу, напомни, че тръбата отива там, откъдето те кажат, и забрави. Борисов искаше да се чуе и отвън, че животът му е бил заплашван по поръчка на Сретан Йосич. Сръбските вестици разказаха надълго и нашироко за евентуалните възможности на сръбския мафиот да даде такава поръчка. И за „твърдото уверение”, че Сърбия ще участва в проекта АЕЦ "Белене". Който щял да излезе по-скъпичко от планираното - дали заради лошите сметки на предишния кабинет или заради други части от уравнението „газ, атом и криминалета”. Сръбската визита беше игнорирана от президента Първанов, който предпочете честванията на ВМС. Там държавните мъже и жени изпотиха протокола, защото концертът се падна в разгара на споровете около комодор Гагашев, предложен за директор на „Военна информация”. Затова във Фестивалния комплекс

военният министър обикаляше по задните входове

и си прави компания с журналистите, докато президентът Първанов се радваше на компанията на варненския кмет и на Цецка Цачева. Тук финтиращите движения бяха от страна на премиера, който не уважи деня на военните моряци, но дойде пак, за да разходи шефа на Световната банка Робърт Зелик до разклона за Куманово. Зелик ни успокои, че се справяме не по-зле от останалите държави, нарече Борисов „стратегически партньор” и ни увери, че винаги можем да разчитаме на банката. Явно разчитайки на тези заеми, премиерът Борисов обеща, че до две – три години ще живеем като средноевропейци. Разбира се, не е уточнявал дали тук или в Средна Европа. След като стана ясно, че най-големият финансов успех на страната ни, докато останалите държави вече излизат от кризата, е преразпределянето на парите, а заради големия управленски потенциал лично министър- педседателят ще се прави на надзорник на магистрала „Люлин” през 20 дни, вторият вариант изглежда по-вероятен. Вероятно министър- председателят ни смята, че така дава личен пример, макар че в учебниците за управленски стратегии

за перманентния работохолизъм и

самостоятелното вършене на всичко има други, не особено ласкави определения. Което не пречи на премиера да ни укорява – „За да се оправи страната, трябва всички да дадем максимума от себе си. Мисля, че българите не го правят.”  Ето, депутатите вече знаят как да бъдат по-ефективни след ваканцията. Има идея работното им време да стане от 10 сутринта до 4 следобед с един час обедна почивка, защото било трудно да се концентрират за петчасовия си работен ден само с трийсет минути за обяд. Идеята е на заместник- председателя на парламента Анастас Анастасов, който наскоро имаше друго осенение – депутатите да имат заседания в зала две седмици всеки месец, третата да уплътняват в комисиите, а четвъртата – в срещи с избирателите по места. Във Варна през това време приеха бюджет –

„челен удар” срещу финансовата криза

Съветниците увеличиха парите на града с почти 4 милиона лева и отказаха да слушат, че дълговете на общината са нараснали до около една трета от бюджета. Критиките бяха и от ляво, и от центъра, но накрая нужният брой ръце се вдигнаха, макар и с уточнението на Константин Трошев, че го правят с „много резерви и притеснения”. Гласуването „с отвращение” продължи и на следващия ден, защото търпението на съветниците се изчерпа далеч преди края на дневния ред и за пореден път заседанието стана двудневно. Тогава дойде ред на маскираната като конкурс  заменка на общински имоти и офиси. Първо съветниците от ГЕРБ преживяха катарзис, осмислиха първото гласуване като вредно, грешно и неизгодно, обещаха да се поправят, а накрая си седнаха на ръчичките и се въздържаха при второто гласуване. Иначе казано,

оставиха в сила вредното, грешно и неизгодно решение

Но пък се получиха хубави изказвания – и за общинската собственост, и за джапанките, с които идват на работа съветниците, и за нуждата от дрегери, психотест и детектор на лъжата. Като се позабавляваха така два дни, съветниците излязоха във ваканция, а по улиците започнаха ремонти на изровеното от последния порой. Новият директор на ТМПЦ Славчо Славов не пропусна да се обиди, че го наричат интендант и просна възнак културните репортери с откровението, че няма отношение към културата, но няма проблеми да управлява оперно-театралната част от нея. Откъм областната управа също продължиха да ни облъчват с идеи. Последната е превръщането на бившия ТЕЦ "Янко Костов" в музей на науката и индустрията – очевидно с отчитане на тенденцията в БАН секретарката на шефа да получава три пъти повече от някои професори, за развитие на страната си да разчитаме на ол инклузив и свети мощи, а собственикът на силиконовата „Пайнер”-долина съвсем сериозно да заявява, че турнето на певачките му е единственото „мащабно културно събитие” за малките градчета. И докато обясненията за музея бяха достатъчно пространни,

амнезия е обхванала областния управител

на имотна тема. Данчо Симеонов не си спомня дали е давал разрешение за строителството на нова кръчма на мястото на старата, вече съборена „Класико”. Всъщност пред Аквариума кръчми май изобщо не трябва да има, а колкото до останалото – схемата е класическа по тези ширини и се резюмира като „стани да седна”. Поради такива класически схеми в града се водят спорове къде да има мост и къде не, дали да е мръсно или да се чисти, боклук ли е снегът или бедствие. През това време според индекса за човешко развитие на Българската стопанска камара Варна вече е на шесто място, изпреварена както от София, така и от Габрово, Враца, Стара Загора и Бургас. Но пък градските тържества тази година ще продължат два дни. Освен концертите и зарята, ще ни пуснат малка част от улица „Девня” и ще получим за подарък статуята  “Венера от Варна”. Няма да е лошо родителите да не я показват на децата без предупреждение, но пък студентите – медици могат да тренират разпознаване на доста симптоми по нея. В навечерието на градския празник

кметът се записа в историята на журналистиката

като първият български кмет, летял на новинарски хеликоптер. Доловихме изненада от строежите на север, които досега са напълнили поне един том от историята на варненската журналистика. И получихме уверение, че Варна ще има писта за Формула Г3. По част от градските улици. Очевидно отвисоко не се вижда достатъчно добре, че далеч по-евтино ще бъде да обявим целия град за офроуд зона и направо да продаваме билети на входовете на Варна. Но дори и с кмет на хеликоптер северното Черноморие изостана в новините тази седмица. На юг за една вечер данъчните успяха да намерят 300 хиляди лева укрит оборот по заведенията на "Слънчев бряг". Иначе казано – на всеки прибрани десет лева собствениците са декларирали три. От подобни тарикатлъци южните бетонни комплекси се оказаха пред режим на тока – защото НЕК не са си ремонтирали мрежата от години, защото ЕРП-тата имат повече инвестиции на хартия, отколкото на полето и защото на повечето хотелиери все им се губят част от стаите при декларирането. На изгоряло

продължи да мирише и от Созопол

“168 часа” надълго и нашироко разказва за семейната манифактура на министър Божидар Димитров и дъщеря му, та се очакват още изблици с непейоративна лексика. И още декларации като трогателния опус на бургаския ГЕРБ, скочил да защитава министъра, който нарича народа си „шибан”. От друга страна, щом народът го търпи и се подписва в негова подкрепа... След първия картон, който му вдигна, сега премиерът Борисов беше странно лаконичен за словесните гафове на министъра си - „Питайте него, той е достатъчно голям”. Не знам дали някой се е сетил да го предупреди, че точно по този начин Дженифър Лопес отговаряше на репортерите, загрижени за размера на задника й. Цецка Цачева, която очевидно искрено вярва, че “моралът има много измерения”, също не разбра защо Димитров трябва да бъде пратен в ъгъла да се срамува. Но пък размаха пръстче на земеделския министър, който се опита да се шегува с Корнелия Нинова, сърничките и отстрела им. Позитивно настроена, Цачева не пропусна да отбележи, че

журналистите трябва да са премного благодарни

на такива „изпускания”, защото и без друго през август нямало новини. Очевидно, Цачева не е разбрала, че докато земеделският министър е декларирал, че хлябът няма да поскъпва, в Добрич цената скочи с 10 – 15 стотинки. И изобщо - след малка пауза на ценовия фронт, цените през юли пак тръгнаха нагоре, макар че по принцип юли е месецът, в който хранителните стоки поевтиняват. Тази година обаче е точно обратното според националната статистика. Свършиха и парите за служебна защита - Националното бюро за правна помощ предупреди, че много колегии спират да предоставят безплатни услуги, така че бедните да минават на самообслужване. Затова пък платена ще стане информацията от търговския регистър, ако мине предложението на Маргарита Попова. Ако искате да знаете кой е собственик и кой управлява дадена фирма, какъв е уставът на дружеството и какво е решавало общото му събрание – плащате с карта и електронен подпис или отивате на място в регистъра, където записват от какво се интересувате, в комплект с всичките ви данни. Разбира се, правосъдното министерство обеща на Брюксел, че ще улесни достъпа до информация за акционерните дружества, но очевидно се надява

и в Брюксел чиновниците да са с къса памет

Най-горещо стана при лекарите. След известно затишие, явно посветено на прецизни сметки, министърката на здравеопазването ни осведоми, че 82 процента от общопрактикуващите лекари са неграмотни, 25 процента са без специалност, а 84 процента от диагнозите им са грешни. И докато джипи-тата бранеха съсловната чест, здравната каса натисна колегите им от болниците с анекси за август, които съкращават още 30 – 40 на сто от парите им. Лекарският съюз сметна набързо, че така държавната издръжка ще стига за заплати, а останалото ще трябва да го плати пациентът – като се почне от домашната храна и личните чаршафи, мине се през лекарствата и се стигне до сметките за ток и вода. След като няколко болници отмениха приема, а в други въведоха такса „пижама” за болните и такса „стол” за придружителите, решението засега е отложено за септември. Дотогава имаме време да решим дали пък няма да ни е по-изгодно ние да си боледуваме вкъщи и докторът да идва при нас.

Като през 18-ти век

За септември стягат протеста си лекарите. Пациентите с осигуровки също може би трябва да обмислят дали ще се наведат, за да ги нашибат отново, или ще попитат какво става с парите им. Според премиера Борисов хората, които не си плащат здравните осигуровки, са милион и 700 хиляди, а който не плаща – не трябва да претендира за лечение. Всъщност ние отдавна знаем, че който не работи, не трябва да яде, или поне така е смятал другарят Димитров. Което не обяснява защо и този, който си е плащал, пак дава пари за „такси” и „дарения”, а идеята за оправяне на положението е повече отработената формула – който и без друго е плащал досега, отсега нататък просто ще плаща повече. Спешната среща за гасене на пожара, естествено, с личното участие на Бойко Борисов, завърши с три различни версии за реформа и финансиране. Четвъртият, който на практика ще ни се случи, най-вероятно още не е измислен. Но след повече от 20 изгубени години и при продължаващото кърпене заради нежеланието да се смени модела, ще е много трудно да се избегнат големите опасности – фалити на болници, навлизането на спекулативни частни фондове без добра законова регулация и увеличаване на осигуровките.

По-вероятно е да ни се случат и трите неща,

като от това нито качеството на здравеопазването ще се повиши, нито осигуровките ще дават повече от сега. Така нацията ни ще има възможност да се селектира по изпитания спартански метод, което си е чист икономически дарвинизъм.

Морето ври. Температурата му е близо до телесната. Спасение донякъде се намира в бирата. Стига да не прекаляваш с пържената цаца и мазните картофи. В крайна сметка, покажеш ли се на слънце, то не само ти изтисква бирата, но посяга и към телесните сокове. Мозъкът излиза в продължителна почивка, а крайниците се отдават на механизиран обред. Населението прилича на омагьосано. Въпреки това се сеща от време на време за потребителските си навици – влиза само в магазини, оборудвани с климатици. Там ги посрещат продавачи като сталактити, чиято ненавист и пълна незаинтересованост са приели формата на огорчение и физиономия тип: „Вие пак ли ме притеснявате?”

Наоколо почти не се чува варненска реч. Повече руснаци, вечно неориентирани румънци и български с акцент. Мирише на плажно мляко, надуваеми дюшеци и накапан сладолед – в Морската градина. В няколко градинки се забелязват обемни следи от повърнато и нетърпеливо разстройство. Някои гости на морето не знаят, че извадени миди от топла вода не е хубаво да се ядат. Клошарят е на сух хляб и подарен пъпеш. Спи на сянка под една акация. До него върху картон се е тръшнало кучето му. Едва охлажда тялото си. Кучетата нямат потни жлези и разчитат само на изплезения си език. Като клюкарите, които в този момент също се нуждаят от почивка и прохлада. Макар Маринов и Цветанов да не им дават мира. Както и Бареков, между другото. Потта на жълтите новини отдавна е влязла в канализационната система на представата ни за добре прекарана отпуска. Любопитството ни за сензации е като биреното коремче – колкото повече го чешеш, толкова повече ожадняваш.

Животните. Става нещо странно с тях. На няколко пъти вече се забелязват птици да се блъскат в коли. Или ги кълват, докато не попаднат под предно дясно колело. Да не говорим за премазани котки, кучета, гущери, змии. Не че ги е нямало друг път, но през лято 2010 сякаш са на камари. Не мирише на златни пясъци, а на мърша. Червеите нямат почивен ден. Дебелеят от стеченията на обстоятелствата. Добре дошло за чайките и гларусите, които ги разнасят в човките си, а после се бършат в купените от Варна хавлии на норвежци и германци.

Асфалтът лепне по джапанките, а потта под мишниците е станала на гранули. Можете да си купите сочен плод. Не е вкусен, но ще позасити жаждата. Хитрите гърци трескаво търсят начин да изкарат някоя пара – поливат и торят много и вече не дават на слънцето да се намеси в естествената сладост на плода. Но който иска, да ходи при баба на село за две праскови и две череши. Там има и вкусни сливи, но няма море. Само ниви и омърлушени магарета, които се търкалят в прахоляка.

Рижав англичанин е седнал пред операта да пие джин. Съзнанието му прилича на резен лимон. Ако го изстискаш, най-много да капнат две-три фрази от рода: „Варна из найс”. После кисело се оглежда за сервитьорката, която пак е забравила да му донесе лед. Докато любимата телесна част на руснаците са лактите. Можете да го усетите, ако се намирате около касите в супермаркетите. Румънците, дори когато колите им са с климатици, редовно спират изневиделица на пътя и се държат като слънчасали туземци. Но всички гости са ни добре дошли. Така или иначе после на варнеския залив каква му е работата – цяла зима ще се пречиства от тежката си миризма и натрупаното количество пъстроцветна гама национални ястия, преминали през отделителната система на целия европейски народ.

Не се сърдете на дядото. Ако видите ладата му, дайте му път. Друг избор нямате. След време, когато слънцето по-малко препича, може би ще се сетим за обичайния ритъм на града. Сега всичко е една обикновена аномалия. Заради жегата.

Маслиново дръвче от маринована костилка отглежда в дома си в добруджанското градче Дяко Дяков. Дъщеря му и зет му купили едри мариновани маслини за миналогодишната Коледа. Домакинът забучил в саксия с кактус 4-5 костилки и благословил: “Като поникнат, ще създадем първата маслинена плантация в Генерал Тошево”. За учудване на всички, въпреки че е преминала през термична обработка, една от костилките поникнала.

"Дръвчето се развива добре, започнало е да се разклонява и догодина очакванията на цялото семейство са да наберат първите плодове. Ако все така ускорено расте, ще трябва да засадя маслинката в двора си, защото иначе ще се наложи да пробивам тавана", заяви за ВарнаУтре.бг маслинопроизводителят.

Да ви припомня, той каза дословно: „Защо бе, майка му стара, защо толкова злоба, бе. Ей т'ва не мога да си обясня при този шибан народ, при тези шибани колеги. Защо го правят?! Ние, българите, сами ще се изядем наистина!".

Като оставим настрана поамериканченото определение „шибан” (насаждано от ефирки и кабеларки вече 20 години с пороя долнокачествена халтура, в която добрият US-герой изтрепва всички лоши наред), какво толкова изнерви деликатната българска общественост? Самият Бате Бойко изока преди време, че такъв ни бил материалът, за нищо не ставал. Не чак толкова отдавна Ф.Д. (демократичният син премиер Филип Димитров – уточнявам за по-младото поколение) наричаше дистанцирано и с погнуса България „тази държава”. Иван Костов даже не се постара да дава определения – той просто запази гордо мълчание и мълча 2 години, щото народът такова, прост де, не го разбирал. Други пък от наште управници нищо не казваха и се правиха на културни, но колко направиха в своя полза на наш гръб, не е за обсъждане. Няма тук да ви припомням в детайли Ботев (а вий – вий сте идиоти!) и Петко Славейков (Не сме народ, а мърша...), но ясно е, че всеки в своето си време и с определени основания е склонен да тегли една българска на това, което се случва и явно ще продължава да ни се случва.

Хайде сега прочетете още веднъж вопъла на Божидар Димитров извън частта за шибания народ и колеги. „Защо толкова злоба?.... Ние, българите, сами ще се изядем наистина!” Аз не твърдя, че тази склонност към самоизяждане е характерна само за българите, но ние сме типичен пример за това. То се проявява в боричканиците във всяка възможна сфера, не само управленската, в която двайсет години слушам как „предишните са виновни за хала, на който сме”, без никакво значение коя партия е в ролята на сегашните и коя – на предишните. В резултат от което ставаме все по-зле и по-зле, но затова пък винаги се намира някой отвън да ни похвали. Например онзи от Световната банка, който тези дни много ни похвали за реформаторството и борбата с корупцията... да се сеща някой защо? Ами простичко е – като каже, че ни бива, ще ни дадат нови кредити, ще ни оденат новите хамути и дий пак по къра. От двайсет години, сиреч откогато формално ни дадоха да решаваме кой да води бащина дружина, вечно има отлюспвания и разцепвания, разкол сред поповете и свади сред имамите; доста по-отдавна нашата българска диаспора в чужбина е раздирана от скандали и противоречия, сигурно защото спазваме само първата част от поговорката „Брат брата не храни...”

Та да си дойдем на думата, отворена от Божидар Димитров покрай откриването на мощите на Свети Йоан Предтеча в Созопол. Някои бяха за, някои бяха против. Някои се зарадваха на откритието, за което съобщи дори BBC, други казаха, че това са простотии. Проф. Андрей Пантев чак цитира Христос, който казал: „Не се кланяй на идоли” и възвелича еврейската и мюсюлманската религии, защото „те не изобразяват Бог”. Какво общо има Христос с евреите, освен че е от техния народ, не ми стана ясно. Важното е да кажем как не може, бе, не може у нас да се намери нещо, което да възвеличае България по никакъв начин. В хора на скептиците се вписа и проф. Николай Овчаров, нищо че самият той пее дитирамби за Перперикон и Татул. Номерът е да е той може би, а не някой друг?

Помнете ми думата, след не много време ще цъфне у нас екип я на „Нешънъл джиографик”, я на същото съмняващо се чрез кавички BBC и ще направи дълга телевизионна история от откриването на тези мощи. Ще го направят загадъчно, мистериозно, с много отворени въпроси и много красиви ракурси, с мнения за и против, с оценки на значимостта на откритието и така нататък... Всъщност, да питам аз неверниците – кой ви е доказал, че в криптата на ватиканския храм „Сан Пиетро” е съхранено именно сърцето на Свети Петър? Но половината свят отива там на поклонение (да не говорим колко пари оставя, за да надникне вътре). По тази тема точно в този сайт има прекрасен текст на Росица Пенкова „Вече имаме национална кауза: Да повярваме в мощите на Свети Йоан Предтеча”. Каузата обаче, Роси, е за хора, които са способни да се обединят в името на нещо, а ние сме способни само да се скараме... „Ние, българите, сами ще се изядем наистина!”, както кратко го каза Божидар Димитров. Жалко само, че с шибаните си противоречия скоро няма да стигнем до разбирателство. Както и да го извъртаме, сме си едни шибани завистници, за които успехът на другия е повод за лични ядове. Затова нека се оставим на течението, да помълчим и да се радваме на хубавото време, докато го има. Гледайте на света по-позитивно, понякога помага!

Зад него се крият три момчета и едно момиче от ЮАР, които са категорични, че са родени, за да свирят метъл, но в Африка тази музика не е популярна и затова са се наканили да превземат Европа. А най-eнтусиазиран от четиримата е българинът Петко Петков.

С Autumn Sun се срещнах ден след като свириха на Каварна рокфест 2010. Четиримата вече мислеха за Spirit of Burgas. Музикантите съвсем скоро са напуснали ученическата скамейка и това много им личи. Не само в хлапашките им усмивки и кипящата енергия. Представянето им на феста в Каварна не беше блестящо заради куп нередности, но младите музиканти приемат предизвикателствата с усмивка и смело продължават напред.

Първи започна да говори Пепи. Момчето живее от 4-годишно в ЮАР и българският му е малко завален.

- Кой те запали по тази музика и какво те накара да събереш банда?
- Iron Maiden. Определено след като ги чух, реших, че искам да се занимавам с музика. Събрахме се с Шон (другият китарист в групата) и още един наш приятел в училище и си направихме група през 2006-а. После барабанистът ни напусна. През това време си намерихме Шели, певицата ни и Елмо дойде на барабаните и всичко си дойде на мястото.

- Свирите мелодичен детметъл и сте избрали женски вокал. Този ефект ли търсехте?
- Да, определено. Шели пее страхотно. Тя е много добра. Такава музика харесваме и такава музика искаме да правим.

- Ти като българин ли поиска да свирите в България, или имате някакви по-сериозни планове?
- Музиката, която свирим, не е много популярна в ЮАР. А ние харесваме такава музика. Затова искаме да пробием в Европа. България е моя родина, аз съм роден в София и до 4-годишен съм живял там. Затова с радост приемам поканите за участие. Ние вече веднъж сме свирили на Spirit of Burgas и ни посрещнаха много мило. По-добре е да растем в България. У нас и изобщо в Европа има публика за тази музика и тя има много фенове. Ние тепърва ще трябва да доказваме какво можем и аз съм сигурен, че ще се справим. Имам огромно желание, много амбиция, талант и силна воля за успех. Затова съм сигурен, че наистина ще пробием и името ни тепърва ще се чува. В Каварна и в Бургас се запознахме с много хора, създадохме нови, много полезни контакти, имахме щастието да сме на една сцена с легенди в тая музика. За нас това е невероятен шанс. Аз мисля, че именно така се расте. Музиката е нашият живот и смятам, че сме родени, за да правим музика.

В този момент единствената дама в групата - Шели Смит, реши да се включи в разговора.

- Ние сме сигурни в това, което правим и го правим с удоволствие. Аз съм част от бандата, но никой не ме приема като дама. Държат се смен като с момче от групата, което отчасти ме радва. Няма специално отношение към мен. Мисля, че четиримата заедно имаме много потенциал и ще успеем. А България е невероятно място. С момчетата научихме по няколко български думи и мога да кажа (спира, замисля се, усмивха се и започва бавно и внимателно да рецитира като дете в предучилищна) - обичаме кебабче, баниса, шопска салата... и докато си поеме дъх момчетата зад нея викнаха в един глас - и ракия, с ударение на "а"-то, и хубави жени тук.
{gallery}Afish/2010-08-09-autumn-sun{/gallery}

Сега настоящият министър-председател прави неистова реклама на бившия, кабинет и съдебна власт се ругаят по медиите

като продавачки на риба от френската реставрация,

на първия етаж на държавата отчитат поредното поскъпване на живота, а на втория перманентно им мирише на избори. На които ще гласува „шибаният” народ. Определението е на един министър без портфейл, който вече се отрече от казаното. Дали развеселен от някои находки, дали тъжен, че не всички ги приеха безкритично, дали помамен от славата на премиерското изречение за лошия материал, министърът без портфейл Божидар Димитров издигна общуването с народа до нови висоти, като в съвсем официално интервю нарече всички ни „шибани”. А може би говори просто като човек с опит във властта. Той, разбира се, вече твърди, че не е искал да каже точно това, като се позова на възрастта си, на национализма си и на това, че не трябвало да сме буквалисти. „Не съм казал шибан народ” – казва Димитров в петък.  „Е, т'ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги...” – казва обаче същият Димитров във вторник.

Един от двамата май лъжe

Освен ако този от вторник и този от петък не са попаднали в примка на времето, измислена от Лем. В основата на „шибания” проблем стоят всъщност едни свети мощи, които в изблик на повече търговски, отколкото религиозен възторг Димитров обяви за костите на Свети Йоан Предтеча. Възторгът бързо обхвана министър-председателя, който веднага се отчете със златен реликварий, и дори финансовия министър, който откри 450 хиляди лева за реставрация на храма. Опитът за вкарване на възторга в реални граници породи гневните изблици, в които покрай нас го отнесоха и траките, които Божидар Димитров нарече антични мутри, които влагали парите си не в пътища, книги и училища, а в някакво си презряно злато. Само преди четири години самият Димитров с видимо удоволствие позираше

под един такъв мутренски златен венец,

но какво са четири години на фона на неговото историческо мислене. А и народът едва ли се развълнува особено от културно-религиозната дискусия. Защото вярата няма нужда от доказателства. Тя, истинската вяра и от кокали няма нужда всъщност. И защото тракийското злато, дори изложено под носа на варненци, така и не развълнува някои от тях до степен да отидат до музея и да дадат десет лева, за да го разгледат. Колкото до определенията – повечето електорат май свикна не само да го мислят за „шибан”. Тази седмица стана ясно, че средствата за така нареченото „нормално съществуване” на въпросния електорат наближават 500 лева на месец за един човек според изчисленията на КНСБ за юни. Според статистиката пък през юли основните храни са поскъпнали още в сравнение с юни, хлебарите от Добрич

прогнозираха 30 на сто скок в цената на хляба,

бензинът вече поскъпна с нови два процента, а при колбасите изненадата ще е през октомври. Тогава, според обещанието на министъра на земеделието, ще усетим на практика разликата между сегашните „салами” и тези, произведени по стандарта „Стара планина”. Всъщност Мирослав Найденов заяви, че „не очаква сериозно поскъпване” на продуктите, произведени по новия стандарт. И даде за пример най-разпространената смес за кайма, която, като стане „Стара планина”, ще трябва да струва осем лева, а не три. Какво ли щеше да е, ако поскъпването беше сериозно? Недоволните ветеринари пък атакуваха „Стара планина”, като заявиха, че купувачите може да се отърват от соята, но не и от хормоните, антибиотиците и останалите промишлени магии, с които тъпчат животните, преди да ги направят на колбаси. Но пък ни зарадваха, че пак от октомври

газът ще поевтинее  „най-малко с 10-15 процента”

Сметката е на председателя на ДКЕВР Ангел Семерджиев, но е базирана на договорките с „Газпром” и новите български находища, а цифри за тях поне ние не знаем. И нещо друго ще намалее – заплатите ни със сигурност ще станат практически по-малки, ако се приеме предложението на държавата да си ги получаваме единствено и само по банков път. Така държавата щяла да се бори със сивата икономика, а пък ние – за просперитета на банките, или поне на онези, които ще се окажат предпочетени и започнат да получават още едни такси. Недоволни са тази седмица и превозвачите – защото траспортният министър изгони тежките камиони от пътищата в петък и в неделя следобед, за да разтовари трафика през отпускарския август. И ако загубите от престоя могат да се компенсират отчасти с повече планиране, на вопъла на шофьорите е доста по-трудно да се отговори – за тях всъщност няма нито един нормален паркинг в цялата държава, та сега явно са обречени да изкарват най-горещите часове в кабината край пътя. Недоволни са и метеоролозите и сеизмолозите. БАН официално мина на съкратено работно време, а работещите предупредиха, че

държавата остава без система за ранно предупреждение

за наводнения, без прогноза за авиацията и без данните, които подавахме на четири от съседните държави. Недоволство изрази и социалният министър. Приходите на Държавното обществено осигуряване за първата половина на годината са със 119 милиона лева по-малко от предвиденото, а длъжниците на НОИ му „висят” с над един милиард. Ако не съберем парите, ще вдигнем вноските, заяви Тотю Младенов. Всъщност това е поредната идея, която наказва изрядните заради неизрядните. А не плащаме ли ние за администрация, чиято работа е да събира парите си от всички, а не само от тези, които няма накъде да мърдат или от вече изчезващата порода тъпи граждани, които смятат, че сметките трябва да се плащат. Всяко подобно недоволство беше добре използвано от БСП, която година след скръбната следизборна сбирка на Бузлуджа тази седмица отново се отдаде на мечтания под летящата чиния. Младите комсомолци, къде на шега, къде наистина, прогнозираха, че през 2030-та премиерът Станишев ще има половин милион слушатели на Бузлуджа, а

Бойко Борисов тъкмо ще е излязъл от затвора

за добро поведение. "На Бузлуджа всеки се размечтава, приземяването ще дойде на изборите" – приземи ги червен ветеран. Но пък рейтингът на изпадналия от властта Станишев беше силно подпрян от доста неочаквано място. След като самият Бойко Борисов го нарича по три пъти на ден най-големия си враг, социалистите логично започнаха да гледат на лидера си по-сериозно. Като си нямат такъв пи-ар агент, от комсомола на НДСВ тази седмица решиха да се рекламират, като организират фотоконкурс с награди билети за концерта на „Scorpions” и среща с групата. Интересно дали групата и мениджърите им са наясно, че са част от политическа кампания? Колкото до БСП, Станишев прогласи от Бузлуджа, че ще превъзмогнат и ГЕРБ и ще се върнат. Ясно стана и на кого залагат – един от най-търсените за разговор беше Борислав Гуцанов,

скъп гост беше Николай Банев,

след като Георги Гергов така и не дойде. Нямаше ги и данъчните и санитарни власти, които така сериозно се активизираха това лято покрай рок концертите, но не дойдоха край количките с кебапчета и кинкалерия на Бузлуджа. Редовите гости пък се изпокараха за шапките и знаменцата. На всичко това премиерът Бойко Борисов отвърна с цифри. „Разликата между пожарникаря от Банкя и Сергей Станишев е 1 милиард лева”, заяви Борисов, като се позова на концесията на магистрала „Тракия”, докато правеше поредната първа копка - на Лот 3 от автомагистралата. Малко неподходящо по това време се обади обаче и председателят на Браншова камара “Пътища” Румен Йовчев – с предупреждението, че най-новият участък на „Тракия” – от Чирпан до Стара Загора, скоро ще има нужда от сериозен ремонт за поне 10 милиона евро, защото избраният от държавата проект е бил зле подготвен с единствената мисъл да е по-евтино. Което не спря устрема на кабинета и Бойко Борисов

добави още два милиона към сметката на Станишев

за нещо, което ние не можем да научим, защото е класифицирана информация, но пък от нея изтече достатъчно, че да ни организира дипломатически скандал. Все пак големият скандал, който заплашва да се проточи до размера поне на „Докато свят светува”, и тази седмица беше между министрите и съдиите. Първо, след „Всичко коз”, казано от полицията, съдът остави Цветанов капо, като пусна всички задържани под гаранция. После четирима от петимата „Килъри” също си отидоха вкъщи. Накрая и жената на Вальо Топлото се прибра при него, защото според съда „в показанията по делото нито веднъж не се сочат факти, думи и обстоятелства, които да уличават в престъпление обвиняемата Димитрова”. Още след първото решение Цветан Цветанов заяви, че

„мафията си има държава”,

пророкува убийства на свидетели, нарече станалото „обидно за всички, които се стремят да правят честен бизнес в България и за всички българи, които плащат данъци на държавата" и прогласи безсилието на държавата пред съдебната система. Така във вихъра на министерското красноречие остана неясно от какво точно е недоволен той, защото мярката за неотклонение не се ли влияе точно от качеството на предварителното разследване? Или, както заяви Нели Куцкова: „В нормалния свят първо се разследва, а после се арестува. Ако министърът твърди, че изменението на мярката ще попречи на разследването, това означава, че той публично признава, че досега не са извършили разследване.” Съдиите, които, честно казано, също са далеч от съвършенството, за пореден път напомниха, че съществува презумпция за невинност, а

вина се доказва с присъда,

не с мярка за неотклонение. Подобни аргументи не развълнуваха премиера и той заяви категорична подкрепа за всички, работили по случаите, и желание да прати събраните доказателства на ФБР и Европол за становище. Юристи твърдят, че при вече започнал процес подобни упражнения са невъзможни, но това явно е без значение за Бойко Борисов. А и по-важното в тази битка са не мерките за неотклонение, а съставът на Висшия съдебен съвет, който сегашната власт ще се опита да смени с промените в Закона за съдебната власт. Там е предвидено, че магистратите трябва да получат допуск за надежност от ДАНС, като мотивите за отказ няма да се огласяват, а решението няма да може да се обжалва. Така че играта на „ние ги хващаме, те ги пускат” и на „добри и лоши” ще продължи. Само дето „лошите” явно сме ние,

защото сме винаги наказани

- с бавно или некачествено правосъдие и с плащане на брюкселски глоби заради същото това правосъдие. А пък докато траеше политическо-съдъбното боричкане в епизода „Всичко коз”, от сериала изчезнаха едни почти 590 хиляди лева, изтеглени преди пускането на задържаните. Дали разследващите не са намерили навреме сметката, дали съдът е забравил да я блокира, или не им е останало време от спорове? Този малък неуспех не попречи на министър Цветанов да се отдаде на заслужена почивка по българското Черноморие. Компания му прави Веселин Маринов, пише „Труд”, като очевидно ни подготвя за нови съкрушителни удари по музикалната индустрия. И още - двамата отказали да ги отделят от останалите гости в ресторанта с въженце – дали за да се слеят с народа, или да изпъкнат след гафа на Цецка Цачева, не е много ясно.

Първата дама на Парламента

успя да предизвика българо-румънски скандал

с вечерята си при закрити врата в Арбанаси. Ако се вярва на полицейския доклад – шефът на „Ромпетрол” за България и двама негови приятели са се опитали да нахлуят при председателя на българския парламент, а като не успели – скочили да бият охраната от НСО. Според румънците хора, които не се легитимирали, ги обиждали, без така и да им обяснят  защо не могат да влязат в ресторанта. Румънците си получиха обвиненията, ние обаче не разбрахме какво е имало в Арбанаси – частна или държавна сбирка, дали НСО са охранявали официално събитие или пак са „разхождали дакела”. Международните загадки не свършиха дотук – въпреки че досега идеята Шкумбата да стане посланик беше приоритет на жълтите сайтове, тази седмица тя се оказа официална държавна позиция - Димитър

Туджаров заминава на дипломатическа работа

в Генералното консулство на България в Чикаго. Не е ясно с какво точно ще е полезен на общността той – с инженерното си образование, с професионалния си опит на шлосер или с вицовете за Тодор Живков, но според Бойко Борисов идеята е повече от добра - Туджаров можел да се справи „по-сърцато и всеотдайно от мнозина кариерни дипломати от Московския държавен институт за международни отношения” и щял да бъде „много, много класи над” дипломатите ни в Лондон. Найс, а? Международно зазвуча тази седмица и бившият шеф на митниците Емил Димитров. В трилогията  си “Митниците” Ревизоро твърди, че директорското си назначение е получил в британското посолство. А историята за това старо назначение беше притоплена заради новината за едно може би предстоящо – на същия пост. В безкрайната си активност американският посланик у нас вече ни е намерил и нов началник на митницата - Красимир Катев, твърди “24 часа”, като цитира отлично осведомени и анонимни правителствени чиновници. Съвсем по балкански звучи друга констатация от тази седмица - ДАНС установи, че повредата по електропровода „Ахелой” се дължи на човешка намеса – иначе казано, някой се е опитал да краде жица. Нещо балканско има май и в новините около

плажната радиация в залива Вромос

Кмет и областен управител се обвиняват в манипулации, като версиите са от кражба на туристи до конспирация в полза на „Бургас – Александруполис”. Най-големият удар обаче готви столичната община - според новия градоустройствен план в Студентския град ще има някакви си „места за обучение”, които ще изместят всички култови чалготеки. Застаряващите плейбои и подрастващите футболисти, казват, вече замисляли протест. Макар че футболистите у нас почват да я закъсват, ако съдим по това, че в „Албена” подрастващите от футболния клуб на Асеновград щяха да се издавят, защото си платили за едно водно колело, а му се качили всичките. През това време във Варна продължиха да падат клони, но това май вече не е новина. Кметът се върна от отпуска, оповести, че ще остави на хазната каквото му се полага от неизполваната и се зае с града, като прати озеленителите да режат опасни дървета. Засега под ножа ще минат около сто, което е една четвърт от описаното. Много по-важна се оказа за него критиката на шефа на „Гражданска защита” заради общинското бездействие по време на бурите и Кирил Йорданов поиска открита среща под медиен надзор. Варненският кмет

се закани и да спре плащанията

към озеленителните, почистващите и осветителните фирми, ако не се справят веднага с последиците от пороя. Добре е, че има искания за свършена работа срещу общинските пари. Обаче, ако помните все още, след едно голямо зимно бедствие пак слушахме за ревизии, глоби и разваляне на договорите с почистващите фирми. Сега чистят същите фирми. Но пък Община Варна обяви снега за обикновената битова смет. Така се заобикаля законовата забрана парите от такса „Смет” да се дават за снегопочистване. Докато чакат да видят дали новата схема ще работи по-добре от старата, едни варненци от кооперация 43 на „Братя Миладинови“ със собствени средства и труд си поправиха тротоара пред къщите. Други ентусиасти във Варна пък сами си окосиха бурените в градинките. И ако разчистването на змиярниците може да мине за дребен общественополезен труд, дали общината не трябва сега да се бръкне и да плати на тези, които поправиха общинския тротоар. Или поне най-сетне да започне да глобява и гони автоталибаните, които, страхувам се, много бързо отново

ще превърнат новия тротоар в обичайната юфка

Други варненци пък, нервни от жегата и шума, резнаха въжето на алпинист, който слагал изолация на деветия етаж. Колегата му успял да го хване, така че алпинистът е жив, а нервния съсед няма да го съдят за умишлено убийство. И понеже това е вече втори такъв случай във Варна, дали ако при първия не се беше разминало леко на нервната съседка, щеше да има втори? В общината здравната комисия прие сравнително леко, че държавата спря един милион от издръжката на два диспансера – онкологичния и за белодробни болести. ГЕРБ поискаха свиване на бройката заместник кметове от седем на четирима, а скок в кариерата направи Славчо Славов. Бившият общински съветник от НДСВ и настоящ областен секретар на ГЕРБ-Предприемачи е новият директор на ТМПЦ – хибридът, който се получи след сливането на операта и театъра в града. Основание за назначението на Славов е

опитът му на основател на частно училище,

а какво става с досегашните двама директори, които си спечелиха конкурсите преди броени месеци, не е ясно. Тази седмица празнуваха и военните моряци. В навечерието на празника стана ясно, че поне още четири години флотът ни няма да има подводница, а от есента ще остане и без още кораби. Което е тъжно, но, както разбрахме тази седмица, логично – морската граница за пазене и без това намалява. По решение на бившия областен управител на Добрич Ердинч Хаджиев дни преди последните избори са продадени 74 декара крайбрежна ивица. За по-евтино – срещу компенсаторки. Чак при разследването станало ясно, че с изповяданата сделка на практика е продадена част от държавната граница.

Дълго време кебапчето и кюфтето се плющяха на скарата, докато не ги изкуши пенливият, но измамен език на бирата. Тя им показа какво е облага и що е туй удоволствие да се оригваш гръмко на пълен стомах. Месарят не можа да понесе предателството и с чувство на погнуса прати по дяволите своите съвършени творения – сами да си изкарват хляба по панаири и мегдани, по бараки, капанчета и съмнителни пивници.

Потръгна им, но не за дълго. Кебапчето и кюфтето, като вечни братя по месо и кръв, вървяха ръка за ръка. Пишеха им имената по ламаринени табели и стари картони. Бяха в устата на всеки човек от тази и онази страна на Балкана. Скоро станаха синоним на цяла една държава, пък била тя и малка.

После дойде демокрацията. Насилиха кебапчето и кюфтето – брутално, тайно и много болезнено. Двете другарчета не издържаха и си пуснаха майчиното мляко. В овалните им и продълговати телца не остана месце, а само натрошени кости, сланина и смлени копита от стари кобили. Фаца имаха, но в съдържанието куцаха. Но пак ставаха за мегдани и национална гордост. Хубавото беше, че им намериха хубави опаковки и ги сложиха в меки легълца. Докато спинкаха, обаче, започнаха без тяхно разрешение да ги чифтосват със соята. Тя беше апетитна, но ставаше загадъчна, когато се оцвети с червено. Кебапчето и кюфтето бяха обременени от новата си структура. Благодарение на нея те прослушаха чалга и останаха да нощуват в данданията няколко години. Но беше демокрация и всичко навсякъде бе възможно.
Сложиха им етикет и така ги изложиха на пазара. Те пак бяха всеобщи любимци, но заедно с бирата вече не предизвикваха онова доволно, звучно, оптимистично оригване. Напротив – запичаха, полепваха и дори мухите рядко се сещаха да ги наплюят. Но в държавата бяха доволни. Никой не роптаеше, докато кебапчето и кюфтето се мятаха на скарата като новоизлюпена певица с неприкрити таланти.

Цената на кебапчето и кюфтето започна да пада. Но това не пречеше с тях да се печелят избори и да се подсилват нови партийни функционери. Раздаваха ги, подаряваха ги, изхвърляха ги и после пак ги събираха, за да ги опаковат наново. Народът бе доволен; народът търсеше навсякъде своите любимци.
Но един ден се случи нещо...

Натежали от старост и видели какво ли не, двете другарчета решиха, че им е писнало. Да, бяха се превърнали в лоени топки, присядаха заради костното брашно и запичаха, понеже бяха натъпкани с консерванти като терорист-камикадзе с бомби. Чалгата ги превърнала в обикновен консуматив, а спекулациите на техен гръб вече им излизаха през носа. Излязоха на бунт. Кебапчето и кюфтето си искаха месцето.

Мнозина огладнели люде ги подкрепиха. Запалиха една свещ и на месаря – създателят на кебапчето и кюфтето. Ала всичко бе напразно. Никъде не бе останало месце. Бяха го изнесли или продали в чужбина. Капиталът от месо на цяла една нация се бе пръснал по белия свят, за да се омеси с друг сорт кайма, от който, за съжаление, не се правеха кюфтета и кебапчета, а макчикъни и вурстчета. Така беше по-демократично.

Но кебапчето и кюфтето вече мислеха апокалиптично. Двете чеда легнаха на скарата за последно. Заляха се с бензин и драснаха клечката. Пламъкът им озари 111-те хиляди км2. Намериха се няколко глутници да извият жалостив глас към пламъка. Но воят им скоро премина в рев, защото предстоеше финална битка. След като кебапчето и кюфтето умряха за правдата, рано или късно всички щяха да се захапят.

Малка светлинка надежда се появи все пак. Отчаяни хорица, които продължаваха да изографисват кебапчето и кюфтето по вътрешните стени на своите стомаси, решиха да ги наградят с орден – най-големия в тази изпосталяла държавица. „Стара планина” – това бе орденът за великите другарчета. Макар и отишли си завинаги, загинали в борба за месцето си, оставаше легендата за тях. В демократичните държави и тя може да се окичи с орден, няма проблем.

През това време кебапчето и кюфтето се пържеха в ада, заобиколени от безсмъртни фенове.
Амин.

- Никога не разбрах кой съм, така че не съм сигурен, дали съм някой. Това, което наистина ме вълнува,  са човешките същества. Ако пиша, то е именно  заради сладката възможност да бъда едновременно много лица и  да сменям възраст, пол,  докато изследвам човечеството. Каквото и да правя, дали ще бъде кино или театър, за мен е важно да се пътува в лабиринта на човешкото, а то не е за да намеря себе си, а по-скоро, за да изгубя себе си.

- Сигурно стотици пъти са Ви задавали този въпрос: какво почуствахте, когато бяхте в пустинята Хогар? Кой е бил онзи импулс там, който се явява първопричината, за да започнете да пишете?

- Когато се изгубих в Сахара, първото усещане бе, че ще умра. Второто чувство бе на страх от смъртта. Страхувах се, че ще умра. Не бях зареден с провизии, нямах вода, не бях облечен подходящо за пустинята, за да прекарам една студена нощ и ето очаквах, че ще прекарам нощ на страшна тревога. Но се оказа обратното - прекарах нощ на радост. Прекарах т.нар. мистична нощ, разбирайки, че всичко има смисъл, дори онези неща, които са ми се стрували скандални, глупави или незначителни. Оттогава всичко се промени в мен. Не бих казал, че знам повече, но имам по-голямо доверие. Един от моите герои от пиесата ми „Хотел между тоя и оня свят” казва, че: „доверието е пламъче, което нищо не осветява, но топли”. Предпочитам да изпитвам към мистериозното не тревога, а доверие.

- Пиесата ви „Оскар и розовата дама” е монологична. Тъй като имам слабост към изследването за мотивите към монологичното говорене, според вас какво подтиква в монодрамата персонажите Ви към говорене?

- Това бе текст за театър, макар че всички го мислеха за роман. Самият аз понякога говоря за този текст като за роман. Розовата дама намира писмата на малкия Оскар и след като ги прочита, тя самата става Оскар за времето, през което трае представлението. По този начин Оскар оживява. Както ви казах преди малко, това оживяване потвържадава мисълта ми, че никога не сме само една персона. У нас живеят различни личности, има и от детското и от възрастния човек. Театърът е този, който ги обединява и ги подтиква към живот.

- В „ Оскар и розовата дама” почти документално са представени статусът и профилът на страдащите от онкозаболявания деца, ако ми разрешите този личен въпрос, използвахте ли като прототип на Оскар Ваши близки?

- Случи ми се да бъда с хора, докато са болни, а по-късно и в смъртта им. Тези месеци, прекарани от мен в болницата, бяха в основата на тази книга. За мен е важно онова умение, при знанието за болестта и малкия отрязък живот: да съумееш да живееш истински, като знаеш, че си близо до края. Когато медицината е безсилна да направи, каквото и да е...човешките същества могат да направят още нещо. На един болен можем да му подарим и фантазия, и въображение, и любов, и радост. Тази пиеса е вид манифест за удоволствието от живота, въпреки края му, за любовта, въпреки финала на живота.

- Някога предполагали ли сте, че актьори като Ален Делон и Фани Ардан ще играят във Ваши пиеси?

- Да, защото бях и претенциозен, и наивен. Когато си юноша, когато растеш, си мислеш, че всичко ти е позволено, но след години нещата стават други. Аз като всяко дете си мислех, че имам право на всичко, после си дадох сметка, че не е така. Първия път, когато се срещнах с Делон, Белмондо, Шарлота Ръмплинг, аз бях уплашен, тероризиран от собствения си страх. Мислех си, че съм пресякъл екрана и съм попаднал в нереален свят, където са тези герои.

- Кои са Вашите любими френскопишещи драматурзи? Обожавам Метерлинк, символистите?

- Аз също го харесвам. Когато бях на 20 години, исках да съм Пол Клодел или нищо! Това не успях да го направя. Считах, че съм един голям лирик. Веднъж една приятелка, прочитайки какво съм написал, каза: „ Искаше да бъдеш Клодел, но май си станал Саша Гитри. А защо не?” Нейната шега-закачка се оказа добър съвет за мен. Бъди такъв, какъвто си и не се опитвай да бъдеш някой друг!. Прави това, което ти повелява твоята същност, сърцето и душата ти!
{gallery}Afish/2010-08-02-schmitt{/gallery}