И нека младите се обичат както хляба и солта

Били сте на поне една сватба, на която сякаш една и съща патетична лелка го пожелава на различни младоженци. Тя не ги учи да се обичат като шампанското и ягодите, като водката и черния хайвер, като трюфелите и какаото, даже не като свинското със зелето. И това съвсем не е случайно. Това е манталитет, здрава народопсихология, това е родословното дърво на българския гъз. Който е станал чак такъв гастрономичен гъз от прекалена антигъзария.

Зараждане на антигъзарията по българските земи

Мисли за гъза си, питай гъза си какво да яде – тези клишета са конструирани (за думата „изгъзарчвам” се предполага, че идва от Габрово) през 18 век като оценка. Като морална присъда на дребния собственик и на еснафа над тези, чието непразнично меню включва нещо по-различно от сух комат (за да се яде по-малко), мерудия и чорба, в която водата значително превъзхожда боба. Още оттогава на храната се гледа не като на физиологична необходимост, не като на форма на хедонизъм, а като на турчин. Като на враг, чиято вражеска цел е семейният бюджет. И понеже нуждата няма как да бъде окончателно и нелетателно победена – единствено загубите могат да бъдат ограничени с нередовно и икономично хранене. Принципът е „Важното е да се наядеш, а не какво ядеш”, който не е много човешки принцип – прилича повече на измислен от кокошките на двора или от свинята майка в кочината.

Антигъзарите и Coca-Cola

Такива антигъзари и техните наследници нямат необходимост от БДС, от стандарт „Стара планина”, нито от качеството и от контрола му. Те никога няма да продават на света франчайзинг, изобретявайки глобални марки като Coca-Cola или McDonald’s. Които също не произвеждат полезни продукти, но поне продукцията им е неполезна по постоянен начин. Те няма да изобретят и нещо локално като сиренето „Пармезан’, което е забранено за производство извън границите на няколко италиански района, а в тях – извън добре описаните правила. За да осъзнаете колко са далеч от комерсиалните изобретения антигъзарите,  подслушайте им кръчмарските разговори за евтина бира. За нея те неприлично често казват „развалиха я” или „оправиха я” и средно на месец-два си променят мнението. Докато за любимия ми Guinness такива думи не са се чували от 1756 г., когато в Ирландия са напълнили първата бъчва. По същото време в България предимно са си правили сметката и са правили таратора без кисело мляко, за да не направят лошо впечатление като разсипници и гъзари.   

Днес наследниците на антигъзарите ядат дупета, в които има по-малко свинско и повече свинщина. Щеше да бъде прекалено хубаво, ако не беше прекалено жалко – че сами пак не можахме да въведем ред дори в стомасите си и трябваше държавата да нарита нечии задници. Това трябваше сами да си го направим като потребители. Сами да си извоюваме стандартите, сами да бойкотираме дупетата, които ни правят на задници, и сами да раздаваме ордени „Стара планина” на саламите. Но нещо като манталитет, нещо като гастро и народопсихология, нещо като собственият ни гъз ни спря. На такива антипотребители и антигъзари не би трябвало да се помага. Те би трябвало да си ядат лайната, а когато преядат завинаги – децата им да продължат великото консуматорско дело.

Властта обаче твърдо е решила, ако не да запази броя на населението си в границите на държавата, то поне да я напълни с туристи. Видовете туризъм ще бъдат разпределени според стандартите за качество в новия Закон за туризма. Докато го съобщаваше, ресорният зам.-министър Иво Маринов едва ли си е представял

категориите „краен примитив”, „чалга терор”,

„пиене до смърт” или „бетон без край”. Лошото е, че доста от вече заминалите си мислят в тези категории – на горещите хотели без ток, чалгата до зори, пиенето по левче и бетонните комплекси. Нито една от тези екстри не е включена в рекламите, с които ще залеем няколко водещи световни телевизии, за да привлечем с поне пет процента повече туристи догодина. При цена повече от седем милиона и половина и още почти половин милион за изработка резултатът е патетичен, банален и напомнящ вече гледани клипове – тоест, всичко, което рекламата не трябва да бъде. С тези баналности министерството на Трайчо Трайков започва атака под мотото „Магията живее тук”. Което си е истина – колко пъти тази седмица си казахте „не е истина”, ама то си беше? Но пък разминаването между реклама и реалност може да бъде най-голямата магия – докато стигнеш до спа хотела, и

феята на зъбчетата ти е обрала всичките зъби

заедно с пломбите, синьото море понамирисва на липсваща канализация, а делфините най-често са в незаконните мрежи. Но пък на идващите отвън им е евтино и те мижат за останалото. Ние, и да мижаме, вече даваме една трета от доходите си за храна. Реколтата пшеница се оказа, въпреки прокобите, добра. От земеделското министерство продължиха да твърдят, че високите цени на хляба са спекула. Хлебарите, обаче, вече говорят за цена от над лев и 70 и бавно променят цифрите по етикетите. Същото става и с олиото. А във Варна килограм сух чесън вече струва шест лева – колкото килограм пържоли на промоция. Зеленчуковите борси, въпреки ежегодните драми на производители и клиенти с прекупвачите, засега са встрани от интереса на ГДБОП. Но борците с организирана престъпност тази седмица се заеха със саламите.

Акцията „Дупетата” предизвика единични възторзи

из форумите – че най-накрая някой се е загрижил за здравето ни. Повечето обаче крайно неблагодарно напомниха, че новият стандарт далеч не е задължителен, лаборатории за контрол на практика няма, а от „Дупетата” резултатът ще е изчезване на евтините разфасовки с изрезки, които често са по-качествени от не дотам ясното родно производство. Обясненията, че само ние ядем изрезките, не издържа пред личните впечатления от европейските магазини, големите обвинения стигнаха до дежурната фраза „проверката ще покаже” и „Дупетата” замирисаха на браншово разчестване на сметки. А докато не бъде въведен БДС за доходите ни, всякакви опити да ни накарат да плащаме повече за хипотетично качество са обречени на пълен провал. Проучване на Евростат тази седмица показа в сравнителен план, че България със сигурност е най-бедната, но не и най-евтината страна в съюза. А докато говореше за проблемите на потреблението един банкер – Левон Хампарцумян, достигна до

неподозирани открития за пазарната икономика,

търсенето и предлагането. Той ни предупреди да си приготвим още стотинки за такси, ако искаме да продължим да ползваме банкоматите, защото колкото повече банкомати имало, толкова по-скъпо излизало поддържането им. А, разбира се, банките няма да плащат за поддържането на собствените си банкомати, щом могат да накарат нас да го правим. Но ако искаме да има развитие на икономиката – трябва да потребяваме. Скоро предстои да ни облъчат с реклами и на тази тема – изтичат последните дни, в които се събират оферти за покъртителната обществена поръчка

„За Бога, братя, купувайте”

или „Разработване на стратегия и реализация на кампания за стимулиране на вътрешното потребление в подкрепа на фиска”. Иначе казано – по идея на финансовия министър, от бюджета, където няма пари за здраве, образование и култура, ще бъдат извадени милион и половина лева, за да ни убеждават с картинки и клипчета да харчим повече от парите, които нямаме. В категорията на още повече нямащите наесен ще влязат и студентите – отличници. Парите за стипендии свършвали, така че ще ги получават само докторантите и майките, а за останалите – ако има. Но пък министърът на образованието Сергей Игнатов поиска „разтърсваща реформа” във висшето образование и науката. Ако е достатъчно разтърсваща, може би след години няма да имаме лични документи, в които един професор – социалният психолог Петър Иванов, да открие 17 правописни и пунктуационни грешки и дори една фактологическа, според която във всеки град има МВР, а не ОДП. При достатъчно разтърсване на образованието може би няма да има констатации като тази на лицензирания одитор Султана Българенска, която твърди, че между 30 и 40 процента от информацията в годишните финансови отчети на фирмите е невярна. Макар че там разтърсването ще трябва да е по-мащабно, защото изводът на одитора е – „за решаването на проблема с финансовите измами

у нас няма държавна воля”

Ако бъдат разтърсени подложените на образование, те може би няма да си позволяват, като интенданта на варненското ТМПЦ, да повишават тон на Сия Папазова. Трус може би ще доведе до опомняне в Комисията за регулиране на съобщенията, която, за да улесни потребителите и за да освободи по-малко от 14 хиляди стационарни номера, е на път да ни накара да набираме кодовете на градовете като пощурели при всеки разговор. Макар че е трудно да си представим разтърсване, което може да впечатли депутатката Геновева Алексиева. След като оскандали конкурса за доценти – офталмолози, като гласува за дъщеря си, тя попадна на прицела на колегите си и заради лобистки прокараната клинична пътека, от която практическа полза за децата с лениво око няма, но пък за семейната клиника – твърде много. Въпреки това дамата напусна постовете си в парламента „смаяна” и „ужасена” от атаката срещу нея, с твърдото убеждение, че е

права, наклеветена и жертва на дребнави дрязги

Оставката е пета за ГЕРБ-кадрите в здравеопазването, което сигурно е симптом на някакво заболяване. Главният диагностик обаче този път беше крайно сдържан - Бойко Борисов заяви, че е „доволен от нейната адекватна реакция”. Не стана ясно от коя част – от „смайването” или от оттеглянето, не разбрахме и друго – ще има ли нов конкурс за доценти и преразглеждане на излишната клинична пътека. И докато в здравната комисия си играеха на философи и обсъждаха морала и закона, председателят на Българския лекарски съюз Цветан Райчинов обяви, че това, което се случва в реалното здравеопазване, си е чиста ликвидация. Под натиска на цифрите здравното министерство призна тази седмица, че съкращенията са засегнали и спешните отделения, които за юли са получили половината от предвиденото. Разбира се,

виновни са пациентите, които се „самонасочвали”

към спешните кабинети с не толкова спешни болежки като остри инфекции, рани и ухапвания. Вероятно този, който е писал констатациите, не се е опитвал през последните години да намери кой друг да му обърне внимание в събота вечер, например. И ако на ухапаните и порязаните може да бъде припомнен приниципът на самозадоволяването, то при отровените и изгорените трябва помощ – много, качествена и веднага. Пострадалите от Източна България може и да не я получат. Защото единственото място е Военноморската болница във Варна, а там парите свършиха в средата на месеца. И ветеринарите от Врачанско, като протестираха с писма и обяснения, решиха тази седмица, че ще почакат още десет дни и после ще застанат под прозорците на земеделското министерство и

ще му ударят един протестен кючек

- за да е ясно на всички, че сме в страната на чалга чудесата. Седмицата беше пълна и с исторически дати. Дали защото не се задават никакви избори, или защото жегата беше голяма, но нито на Петрова нива, нито дори на Шипка забелязахме някой от големите държавни мъже и жени. Премиерът не се появи и на откриването на паметника на жертвите на тоталитаризма в България, затова пък опозицията групово се отчете на честването на акцията при Жабокрек. Там, ако не знаете, в една почивна станция са избити ранени германци. Покрай тези шумни присъствия и отсъствия беше съвсем логично, че изобщо без шум мина поредната годишнина от палежа на Партийния дом в София. През седмицата върволицата полицейски акции от последните дни се преобразува във върволица от дела по съдилищата. Ставащото вътре и около българската съдебна зала накара анализатора на Центъра за изследване на демокрацията Тихомир Безлов да заяви: „Съдът все повече

започва да прилича на реалити шоу”

Един от участниците се осмели да протестира срещу режисьора. Окръжният прокурор на Силистра Димитър Чолаков възнегодува, че МВР огласили по медиите акцията „Каналджиите” преди да уведомят наблюдаващите прокурори. Единичното недоволство не попречи на вътрешния министър Цветан Цветанов да се похвали, че през последната година има „много добро институционално взаимодействие между МВР, прокуратура, ДАНС и НАП”. И не пропусна да се оплаче от прокуратурата, която се държала доста строго към МВР и „винаги се стреми към изискване на повече доказателства”. Търсенето на доказателства не винаги носи радващи резутати. Любопитният Валери Атанасов разбуни духовете, като занесе новичкия си паспор, оборудван с чип, на полицаите в Естония, където живее, и те открили, че

вътре няма никой

После в София му намерили и снимката, и отпечатъците, а липсата им в Естония се обяснявала просто – паспортите ни имат кодирана информация, за която ние не сме дали ключ никому. Иначе вълненията около сдобиването с новите документи продължават и, казват, от септември щели да станат още по-интензивни. През седмицата екоминистерството предложи текстове, според които всеки, който цапа, ще бъде пращан да полага обществено полезен труд. Определено количество хора заявиха в анкета, че подкрепят идеята. Интересно е само дали знаят, че и сега в общинските правилници има безброй глоби за фасове, хартийки и кучешки купчинки, които, въпреки текстовете не намаляват. За пореден път журналисти питаха

какви чудеса стават със Сребърния фонд,

депозиран в БНБ срещу смешна лихва, която на всичкото отгоре заминава за сегашни държавни харчове, а не за бъдещи пенсии.  Пак тази седмица се намери нов крепител на етническия мир в страната – цар Киро, който цветисто разясни как ни брани от гражданска война покрай някакъв негов си кръчмарски спор. А министърът на регионалното развитие Росен Плевнелиев обеща през септември всеки втори ден да се правят първи копки на нови пътища. Не стана ясно дали свободните дни ще се уплътняват с рязане на ленти, както се полага на година с избори, или ще ремонтира след първите копки. Един недоволен от чудесата в родината си гражданин – Атанас Чобанов, застана с табела срещу американския посланик в Царево, за да протестира срещу легитимирането на бившите агенти на Държавна сигурност, но единственото, което си спечели, беше отвеждане „за беседа” в полицията. Един друг, характерен за изборните години спор беше подет наново тази седмица –

да гласуват ли неграмотните

Причина за предлагането на крайно изкусителното, но и крайно незаконно решение станаха ромите, които се върнаха от Франция. На държавно ниво те бяха наречени „вътрешен проблем на Франция”. Скандалът, който устрои един таксиметров шофьор на варненското летище, сложи многозначителна и натоварена с подтекст точка. Той обвини една от пристигналите, че му е задигнала портфейла, докато той кротко стоял забравен на една бензиностанция, имаше извинения и реплики за срама за България и за човешките права и така голямата тема кротко се стопи до стандарните клиширани истории за ромите и за „тук” и „там”, които вече са толкова невъздействащи, колкото и туристическите ни реклами. Макар че и там са възможни чудеса – Франция ни върна ромите, защото работели нелегално. Наистина - нелегално, но все пак ключовата дума е „работели”. Но пък без тях трябваше да си говорим за световни явления като легитимирането на маргиналните религиозни и расистки общности и растящата им популярност, които рано или късно ще ни застигнат. И за нефинансовите измерения на финансовата криза, които включват втвърдяване на тона към „другите” изобщо. И за развращаващите местни практики на изборен бартер – глас срещу липса на контрол и санкции в ромските гета. И за тъпаните на ромското включване, които заглушиха шума от краденето на пари за реалната ромска интеграция. За бъдещето, което си подготвяме, като култивираме поколение след поколение професионални безработни за вътрешна употреба.

Лиших се от най-доброто време в София, когато задръстванията са кът, но така или иначе, в този сезон няма закъде да бързаш и реших да проверя защо Варна е най-добрият град за живеене. Преди три години морската ни столица беше определена за такъв. Дори и да не си запознат с резултатите от проучването на Дарик радио и "24 часа", ще видиш на няколко места билбордове, на които го пише.
Радостта ми, че съм се отървала от столичните задръствания, уви, не трая дълго, защото и тук положението през лятото не е по-различно. И ако още се чудиш защо пък Варна да е суперградът, в който си струва да пуснеш корени, си задай и въпроса какво ще ти липсва там.
Нищо.
За разлика от другите градове, останали на следващите три места в класацията (Пловдив, Велико Търново и София), тук има всичко. И море, и морска градина, и зоопарк, аквариум, алпинеум, делфинариум, планетариум. Разнообразен културен живот също не липсва. Активен е дори и през летния сезон - опера, драматичен и куклен театър, летен театър, галерии, концерти, конкурси, фестивали, музеи. Ако пък не си любител на този тип културни развлечения, те чакат няколкото МОЛ-а, киносалони, много добри ресторанти с различна национална кухня и прясна риба, нощни клубове и хубава пешеходна улица (прочутото варненско гезме)...
Тук са и най-големите знамена на Балканите - трикольорът ни, гордо застанал до европейскoто знаме.
И ако най-много точки според това проучване получи Варна като безспорна красавица за нещо, което й е даденост - географското положение, то най-малко една точка от десет възможни взе за наличието на детски площадки и градини. Тук съм готова да поспоря, въпреки че не съм обикаляла междублоковите пространства, за да видя дали има достатъчно и качествени развлечения за малчугани, защото тях и в другите градове ги няма. За сметка на това наблизо е курортът Златни пясъци, който се е обособил като един балкански Дисни ленд с атракциони - бънджи, въртележки, батути, стрелбища, виенски колела, айфелови кули, замъци, джунгли, разходки с лодки... Но най-важното - варненци си имат прекрасна Морската градина.
Една моя приятелка от Варна с малко дете през зимата ми говореше по телефона, че не излиза по цял ден от там. Много й се чудех на акъла, защото аз в София не можех да се задържа за повече от два часа в Борисовата, въпреки голямата й площ. Дори детето ми не се дърпаше много, когато тръгнех да го прибирам вкъщи. По едно време помислих, че не му харесва да стои навън. Освен мръсотията, кучешките лайна и хвърчащите велосипедисти без специални алеи за тях, вниманието му нямаше от какво да се задържи. Налагаше се да го стискам постоянно за ръка, за да не го отнесе някой каскадьор с колело или сноубордист, да съм готова за бой с кучета и постоянно да го гледам къде стъпва и какво взима от земята. Разходката ни преминаваше в един мръсен пясъчник, в който можеше да си събере фасове, в чакане на реда пред две-три счупени люлки и в търсене на здрава пейка в детския кът. А ако случайно му се приходеше до тоалетна, защото няма начин да стиска като голям човек, се прибирахме бързо-бързо, но пак с наакани гащи и не по-малко сговнясано настроение.
Разходка в Морската градина. Аз - скептично настроена. Детето - за всеки случай в количката, докато огледам обстановката за бесни кучета. Едно не видях. Дори такова на каишка. Зачетох се в най-близката табелка: "Тиха алея за разходка на майки с деца" и отдолу бонус - указателен знак за тоалетна. Не бих повярвала, ако някой ми каже, че тези неща се спазват, докато не се вгледах в хората наоколо. Спокойни мъже и жени, щастливи майки, усмихнати хлапета. Няма ги бирените компании, ръчно свитите цигари. Липсват и забързаните минувачи с мрачни физиономии. Грижите са оставени за друг сезон. Или за друг град.
Казват, че в София, дори и от афишите, които четеш, можеш да станеш по-културен
То и да искаш да прочетеш нещо друго е трудно, защото плакатите са навсякъде, понякога дори и върху самите паметници.
В Морската градина минаваме през Алеята на възрожденците. На много малки плочи са изписани важни дати и събития от историята ни. За съжаление, само на български. Но като се замисля, най-вече ние имаме нужда да си припомняме кои сме. Другите, в по-развитите държави, сякаш си го знаят. Имат самочувствие. Докато се разхождах тук и моето малко се вдигна. Толкова тих и приятен парк за майки с деца в рамките на град няма никъде у нас.
Вече цяло лято съм във Варна и не се чудя защо приятелката ми не излиза от Морската градина. Казват, че има проблеми с озеленяването, с изсичането на дърветата, с това, че частта към "Евксиноград" се изкупува от частни лица... Ами, нека се изкупува, ако така ще се решат градски проблеми. Дай Боже, да я направят и още по-хубава!
Поинтересувах се кой архитект е проектирал това приятно място, граничещо с друго още по-приказно кътче - Евксиноград. И с двата парка можем да се гордеем, с тази разлика, че единият е отворен за радост на всички. Оказа се, че не са проектирани от българи.
Морската градина е дело на чеха Антон Новак. По инициатива на варненската община през 1895 г. започва подготовка за озеленяването на крайбрежната част на града и Новак е назначен за неин управител. Работи по генералния план на френския паркостроител Анри Мартине, който заедно с Едуард Андре проектира и оформлението на пространството около двореца "Евксиноград". Скоро Морската градина си спечелва славата на най-красивия парк на Балканите. През 1879 година полякът Едвин Варшановски изработва първия план на Варна. Първите градски архитекти също са от странство. След Освобождението във Варна работят изключително чужди архитекти и инженери. Дали еклектиката придава модерен европейски вид на града, или го прави не толкова уникален, е въпрос на вкус. Но факт е, че ние, българите, си го харесаме.
Защо обаче все чужденци са направили най-внушителните ни сгради, най-красивите ни места? Още като ученичка си спомням, че първото, което узнах за гимназията, където учех, бе, че е проектирана от австрийски архитекти. Беше най-хубавата сграда в града ни. Открай време сме канили специалисти от други държави да разкрасяват нашата
Лошото е, че понякога каним и такива да ни управляват... Все обичаме да си довеждаме някой друг да ни оправи положението. На времето са довели Батенберг от едно кафене във Виена да ни помогне. После пък си докарахме царя.
Чувала съм, че българските евреи, които са се преселили в Израел, недоумяват как така те са успели да превърнат пустинята в градина там, а тук, в родината им, ние сме направили тъкмо обратното. Продължавам да се питам къде са нашите ценни кадри, които имат волята да ни стегнат държавата и не само във Варна, а навсякъде да стане добро място за живеене?
Може пък те да работят в чужбина.

Но не е само това. На 31 август ще си тръгнат окончателно и онези мили наши сънародници, които изтупаха дрехите си, преди да заминат по чужбина. Понякога ми се струва, че социалните мрежи са създадени в тяхна чест, за да могат да засищат естествената си нужда да разсъждават на български език. Активността им по този повод е пословична. Да не говорим за коментарите им за това как може да се оправи България и как безумно много неща тук трябва да се променят, за да посегнат те един ден евентуално по обратния път. Мили са ми с тези техни наивни откровения. Поне докато не станат прекалено агресивни с чупките си в кръста, че, видите ли, само простаци и невежи бъхтят тук, а истинската, умната България, вирее по чужди земи.

Та от първи септември ще събираме откровения и впечатления на всички, които бяха на гости у дома. През това време керванът си върви.

Да, забравих да кажа, че и прогнозата за времето от края на този месец не е особено симпатична. Напомня ми за земята, която обитават нашите български души, която също изстива. Но добре дошли в света на символите и на самата истина. След двадесет години преход, нашата родина направи стотици хиляди спонтанни аборта, изхвърляйки децата си извън утробата. В кувиоза на другостранна цивилизация, къде с промивки, къде със зъби и нокти – те оцеляха. Но има и такива, които останаха. Останаха и чакаха нещо да се промени. Ден след ден, година след година. Прекалено много обичаха родния си дом и заради това бяха благословени с безгранично търпение. Дори когато Запада обичайно се държеше като скъпа проститутка, предлагайки стандарт срещу определена цена – дори тогава заклети романтици и наивници искаха да изповядват красива любов към милата си родина.

Но нещо в тях се пречупи. Не знам дали е заради символиката в окончанието на лятото. Просто твърде дълго нищо не се променя. Нещата си стоят закотвени. Ако отнякъде са ви останали брошурки от избори в България преди двадесет години и ги подредите до днешните, разлика няма да забележите. Но не толкова, че имам причини да обвинявам само политиката. По-скоро пречупването настъпи дълбоко в нас. И ето сега, хора, които винаги са вярвали, че ще оцелеят с любовта си към родината, вече стягат багажа си за чужбина. Не, те не са от онези хленчещите лигли и пресметливковци, за които родният брашнен чувал е посинял от ударите им. Години наред те се бореха за своето право да бъдат добри и по някакъв начин тази доброта да стигне за всички. Искаха да имат сигурност, че добрите им намерения ще променят нашия малък свят. И всеки ден, когато се събуждат, да търсят сили в себе си и приятелство наоколо. Това са хората, които неведнъж са ви подавали ръка и са искали поне частица от тази топлина да им се върне. Сега те се превръщат в най-тъжните емигранти. И имам чувството, че насила си отиват. Те не са влюбени в никоя държава. Просто вече в нашето обиталище няма къде да стъпиш без да се оцапаш. Нищо, че се пишат закони за това, че не трябва да оставяме кучетата свободно да цапат градинките.

Отиват си туристите, дърдорковците по чужбина; отива си и хубавото време. Свършват и отпуските. Макар кучетата цяло лято да не са спрели да лаят, скоро още повече ще започнем да ги чуваме. Имам предвид онзи глас в нас, който постоянно ни повтаря, че нещо не е наред. Докато бяхме на плажа, на сенчица, с компания, гласът бе четвърти или пети дубъл на ехо. От септември той ще застане начело в съзнанието ни. Стъпка след стъпка ще ни се струва, че вървим по изстинала пътека, където не са останали ни приятели, ни добра среда. Добрината, която се мъчихме толкова трудно да отгледаме, стои разпиляна като боклук от красиви опаковки. Ще ни се прииска да отидем на гости при приятел, но къщата му ще се окаже празна. Не, няма да има прощално писмо, защото нито те, нито ние, които все пак ще останем, сме наясно кой на кого трябва да се извинява и прощава.

Всички ще си тръгнат, рано или късно. Дори вибриращите родолюбци, за които национализмът е вече политика, а не лична кауза. Ще останат само онези, чиято резба е толкова ситно нарязана, че не би паснала към никое друго общество. В тази резбичка, ако се вгледате по-внимателно, може да се проследи историята на цялата ни българска история. Като при линиите на дърветата. Но това ще стане, когато и този клон бъде отсечен и България престане да съществува.

И тъй като е крайно време да си признаем, че български оптимизъм може да се открие в съвременния синонимен речник и под думата лудост – нека постоплим земята под краката си с една хубава притча за финал. Беше цитирана във филма „Мъдростта на крокодилите” и става въпрос за Конфуций. Толкова пъти съм я ползвал за пример, че вече окончателно си позволих да я подобря.

Един Българин сънувал, че отива в ада. В една голяма зала заварил огромна маса, отрупана с всевъзможни блюда. Наоколо имало много непознати лица и всички те били тъжни, дори при това изобилие от храна и напитки. Причината за това били дългите пръчки, с които трябвало да се хранят – с тях просто не можели нищо да поставят в устата си.

На другата вечер Българинът сънувал рая. Същата зала, маса, блюда. Наоколо той видял всички свои приятели и хора, които обичал. Лицата им, за разлика от ада, били усмихнати и сияели от щастие. Те пак имали същите дълги пръчици за хранене, но тук, в рая, всеки хранел ближния.

Пожелах си този сън. Трябва ли да съм луд, за да повярвам, че дори наяве можем да помислим как да нахраним ближния, преди той да си е тръгнал, а ние да се озовем на земята изпързаляни, защото тя вече се е смразила?

Безпрецедентно не като количество, а в политически контекст, тъй като една от водещите европейски страни си позволява да организира етническа „екскурзия”. Ние сме мижава страна и нашата „голяма екскурзия” нямаше мащабен ефект, но какво ли ще стане сега, след уникалния пример на Франция?

Външният министър на България Николай Младенов се зае със задача да лицемерничи, подобно на всички френски дипломати досега. Каза в сряда, че никой не пъди ромите насила, но пък нарушавали директива, според която трябва да имат работа и постоянен адрес. Хем мярката не засягала само роми, хем е ясно, че само те се гонени от Франция. Но лицемерието на Младенов е лесната поза. Трудната щеше да е да каже: „Франция си позволява етническа дискриминация. Ромският проблем е стар, дълбок и няма да се реши с вдигането на железни завеси”.

Румъния, която смятаме за второ качество, си позволява да изрича подобни неща. Но простено да му е на Младенов, от български дипломат такава смелост не може да се очаква.

Простено и да му е, задето разправя, че никакви вредни последствия няма да доведе парижката драма за България. Като например забрана за придвижване на всички българи и отлагане на Шенген. Малко след бодрите клетви на Младенов Франция заплаши официално Румъния със същото. Но от български политик не може да се иска прозорливост, пък и наистина София може да си е въобразила, че само Букурещ ще го отнесе. Явно се е надявала снишаването, по повелите на другаря Живков, да е за добро.

По-страшното е друго. Николай Младенов си позволи да каже, че България едва ли не „се набутва” във вътрешен дебат на Франция. С други думи, българският външен министър заявява: „Цигани ли, ние с тях нямаме проблем!”.

Бедата на Франция не е в 10, 20, 200 или 2000 роми от България и Румъния. Бедата е, че идват, живеят извън закона, хигиената и цивилизацията, на път са да взривят социалните, културни и екологични баланси в страната. Франция казва: „Ние не искаме цигания” И е права за себе си. Бори се с проблема – лицемерно, отвъд нормите, прехвърля отговорности, пише специални етнически закони, но се бори.

За България, която отдавна се дави в циганизация, такъв проблем явно не съществува. Тук властта се прави, че проблем няма, или, ако пък се сети, то е да сведе въпроса до колко точно роми ще бъдат върнати. Щом са 20 или 30, значи няма драма. Франция е една прекрасна страна, ние – също, върнатите или са законно експулсирани бандити, или доброволни възвращенци – такава е българската позиция.

Ако Франция е пропищяла от циганите, то ние тук вече нямаме сили да ревем. Ако там има 10 катуна, тук има 100 гета. Ако там просят и крадат, тук задигат жици и оставят Черноморието без ток. Че и Азия без интернет. Ако там вършат престъпления, тукашните им са направо ненаказуеми. Ако там не се мият и бълват зарази, тук гледат прасета в асансьорите.

Това трябваше да каже Младенов. А България да се възползва от проблемите на Франция и да повдигне дебат за ромския проблем и у нас. Без да товари някого на вагони, без да дискриминира, просто да каже, че циганското беззаконие ни мъчи и погубва като нация. Не Франция, а България трябваше да инициира кампания по проблема. Защото е най-заинтересована, защото наистина циганите са наши граждани и защото – българският социализъм, прав или крив, все пак успя да интегрира доста от тях. Т.е. ние имаме някакъв добър опит.

Николай Младенов трябваше да употреби очевадното погазването на ромските права от Париж в наша полза. България трябваше да има ясна и последователна позиция. Ако, разбира се, правителството бе умно, за да прозре проблема, ловко, за да използва момента и смело, за да вкара пръст в кървяща рана. И честно спрямо българите, тъй като ние не знаем дали това правителство не е като другите - приоритетно да се тревожи за чуждите проблеми.

Но шубето e голям страх. Не само от Франция, която като нищо може да ни погне за потънали нейде пари за ромска интеграция. Но и страх от самите цигани, чийто гласове са безценни по избори. Всека партия, включително и ГЕРБ, знае, че най-добре е да се има с тях.

Драмата има и още един ракурс. Николай Младенов е сочен за министъра, който най-добре разбира от ресора си – външните работи, а не отбраната, където бе разпределен първоначално от великия кадровик Борисов. Ако наистина е най-подготвеният министър, жалко. За всички нас.

Имаше и нещо хубаво през седмицата - в Бургас за трети път имаше Spirit of Burgas. Едни се щураха да търсят почиващия на Хавай Джони Деп, други – финансовия министър Дянков, а продавачите станаха жертва на явно неизбежната българска склонност да се умножават цените по 3.14 веднага, щом клиентите станат повече от трима. Тази година звездата беше Серж Танкиан. Извън музикалното удоволствие, музикантът с поглед на Лудия шапкар има навика да оставя след себе си и въпроси. Така и на плажа в Бургас след него остана една питанка – имаме ли демокрация? И дали тази, която имаме, не ни докарва до еретичната мисъл - по-добре

бананова диктатура вместо немислеща демокрация?

Серж Танкиан има навика да прави глобални обобщения, а и не познава България, за да търсим по-сериозни паралели в концертните му въпроси. Въпреки това през цялата седмица ми миришеше на прокиснали банани. През седмицата, в която Варна празнува своя ден, живеещите около спирка „Почивка” нямаха много време за концерти и илюминации, защото бяха заети да изпомпват вода от мазите си. Сигнал за аварията те подали доста преди за започне ремонтът на пътя там. Не е много ясно кой, как и защо е решил така, но аварията е оставена на изчакване, улицата – асфалтирана, а сега май пак ще я разбиват. Но там всички вече са свикнали – това ще е за четвърти път през последните четири години. Разбира се, автобусът с ВИП гости на 15 август отдалеч заобиколи нервните места. За държавните мъже и жени беше осигурен автобус с климатик, през който те да огледат

моторизираните фурни на градския транспорт

и МОЛ-паметниците, наводнявани при всеки дъжд. Премиерът Борисов най-сетне забеляза, че освен „Тракия”, у нас има и други пътища, насочи вниманието си на север и обеща повечко финансиране. Направо от празника на Варна той все пак засили финансовия си министър на юг, за да се оправи с тока там. Пътем Симеон Дянков се включи в данъчните проверки по варненските заведения. Има около две предположения защо е необходимо министърът да се прави на редови ревизор – или не вярва на никого и значи наистина сме я закъсали, или щабът му е решил, че изглежда хубавичко на снимка, но е забравил, че прекален пиар електорату не е драг. И ако ревизиите вдигнаха данъчните постъпления и на север, и на юг, волтажът по жиците на безобразните бетонни комплекси няма как да се вдигне от едната ревизия. Седмицата там мина под премигващите лампи и спорове има ли „режим” на тока или е само „ограничаване на потреблението”.

Мръсната дума от соцвремената

така и не бе официално спомената, а прехвърлянето на проблема между НЕК, EVN и собствениците по курортите завърши с присъдата на ДКЕВР: „Няма невинни в тази ситуация”. Регулаторът деликатно се дръпна настрани от виновните, но не е лошо и той да отговори кого и как е регулирал през последните години. Останалите на тъмно ресторантьори и хотелиери също опитаха да се преместят откъм обвиняващата страна, но не е лошо да се замислят колко маси и легла са декларирали и за колко захранване са си платили. Пак от юг, от областния управител на Бургас дойде и друга идея – да разделим плажовете на общи и частни и на частните – пред скъпите хотели, да ходи само който си е платил. Пред някои лъскави хотели това и сега е така, просто новата наредба ще го регламентира. От ДКЕВР напомниха и друга важна тема – цената на газа. Ангел Семерджиев продължи да настоява, че природният газ наесен може да поевтинее с до 15 процента. „Булгаргаз” на свой ред излезе с друга версия – поскъпване с не повече от 3 на сто. Без да сме наясно с дълбоката тайна на междудържавните споразумения, май е най-добре да си приготвим едни пари повече за газ и да се надяваме, че поскъпването няма да е повече от десет на сто. При хляба тази седмица

прогнозите и цените се разлетяха в  различни посоки.

Земеделският министър нарече поскъпването на хляба „спекулативно” и изрази надежда "хлебарите да бъдат честни". Те бяха достатъчно честни да пояснят, докато сменят етикетите, че и дума не може да става за спекула – всичко зависи от цените на международните борси. Което е добър аргумент. Но може би вече е време българските купувачи от борсите да излязат от онова прокълнато място, където цените само растат, и да отидат при останалите търговци. Все повече на икономически шаманизъм ни замирисва и от прогнозите кога ще излезем от кризата. След като трябваше да ни случи „през април”, сега имаме даже точна дата – 26 октомври. Оптимистичната прогноза за Димитровден е на Националния статистически институт. В Института за пазарна икономика са отложили оптимизма „за втората половина” на годината, анализаторите на „Дневник” говорят само, че сме спрели да потъваме, но за възстановяване и дума не може да става, а британецът Дейвид Оксли, специалист по нововъзникващи пазари, премести светлото ни бъдеще за „след няколко години”. Не че експертите, с техните цифри, проценти и диаграми биха могли да изразят

неподправената човешка мъка,

предизвикана от кризата, или да се конкурират с разтърсващата изповед за лишения и претоварване, която може да размекне дори сърцето на чичо Скрудж – в интервю за кризата Николай Банев изплака, че тя е продължила повече от очакваното и той отново трябвало да работи по 14 часа на ден и на всичкото отгоре да пътува не със самолета, а с „Майбаха”. Не е ясно към коя версия за кризата се придържа кабинетът, но очевидно там са по-скоро оптимисти, защото в деня на миньора социалният министър Тотю Младенов отказа да коментира предстоящите миньорски протести – бил дошъл за празника. Здравната му колежка тази седмица не успя да се разпише в новините, но нямаше и нужда – докато премиерът Борисов обясняваше как пари за здравеопазване има, трябва само да се разпределят правилно, един 65-годишен мъж за малко не се превърна в поредния мъченик на здравната ни система. Дишайки все по-трудно, Йордан Величков беше разкарван между болниците във Велико Търново и Горна Оряховица с аргументи от сорта „тук ще закриваме отделението” и „случаят е сложен, идете другаде”. Накрая в Габрово на човека му извадили един зъб, без да са особено сигурни, че това е причина за инфекцията, но явно са уцелили. Ако има нещо хубаво, то е, че разказът за преживяното го научихме

от първо лице, а не от смъртния акт.

Което, за съжаление, не може да се каже за двамата моряци от „Лудогорец”, които починаха, докато чакаха собственика да реши какво ще прави с тях и с кораба си. Фирмата-собственик, между другото, отдавна пълни новините с гафовете си. Засега - без да впечатли някоя от морските служби в София, които отговарят за лицензи и контрол. Не особено впечатлителен се оказа и Окръжният съд в Разград – той отмени първата у нас ефективна присъда срещу собственик на куче-убиец. Глутницата на Елена Банкова разкъса шестгодишната Кристияна, но според втората инстанция животът на момиченцето не струва повече от 1 година условна присъда. Любопитно ще бъде да видим колко ще получи 19-годишният внук на цар Киро, който е малък, но вече знае, че може да прави каквото си иска, щом дядо му се казва Кирил Рашков. Дали ще продължи да мисли така и след като натика телевизионен репортер в колата си и го заплаши с убийство, зависи от същия български съд, който оцени Кристияна на една година условно. Тази седмица на магистратите беше спестена поне премиерската реторика, но Цецка Цачева не ги пропусна. Като един очевидно много квалифициран юрист тя разкритикува колегите си от опозицията, че взели страна в спора между съда и изпълнителната власт по казуса „Килърите”, след което на свой ред избухна срещу решението на втората инстанция да бъдат пуснати същите „Килъри” – защото

не било „нормално” съдът да откаже арест,

щом полицията и прокуратурата го искат. Самият премиер тази седмица беше зает да коментира по телевизията друго – отношенията си с президента. Който пък му върна жеста с вестникарско интервю. Сумарно – тия дни премиерът е бял, а президентът – добър, отношенията между двамата „не са хладни” и ние имаме „опитен президент, който се старае много”. Взаимните комплименти засенчиха признанието на Първанов, че вече е „загърбил” атомния проект и се интересува повече от газ. Дали комплиментите няма да ни излязат скъпо, ще разберем, когато започне договарянето за „Белене”. Едно друго президентско решение – да не приеме предложението на военния министър за директор на военното разузнаване, роди пък декларацията на Съюза на офицерите от резерва "Атлантик” – с нея на практика военните за пръв път в новата ни история си позволяват организирана публична намеса и критика спрямо президента. Повече критика от обичайното отнесоха и паспортните служби. „Хората на опашките

не псуват “Сименс”, а псуват нас,

без да имаме вина” – така обобщи Бойко Борисов поредната издънка около новите ни лични документи. Но развали общото впечатление, като вместо да поиска неустойка или да нареди съдебно дирене срещу фирмата, заяви, че ще се оплаче на Ангела Меркел, когато тя дойде у нас. А поредната документна веселба е защото свършиха кориците за международни паспорти или, както пишат от „Сименс” – „има установено забавяне в доставките на бланкодокументите”. Затова 9 хиляди души не могат да си получат новите документи. Същите документи, които за разлика от Европа сменяме на всеки пет години, явно – за да поддържаме неформалните си социални контакти по опашките и за да плащаме такси на избрани фирми и комисиони на избрани банки. И докато чакащите стават все по-гневни от липсата на сегашните корици, от МВР съобщиха, че преговарят за отпечатването на нови – с чипове. Поради което новият ми кошмар е за мига, в който някой бюрократичен гений ще получи прозрение и ще ни прати отново всички на опашките – за корици с чипове. След което да измислят странички с холограми,

говорещи надписи и танцуващи снимки.

Докато ние се занимавахме с подобни житейски прози, поредното политическо откритие на ГЕРБ записа нова светла страница в световната философия, етика и право. Натикана в ъгъла с въпроси за шуробаджанашкото си гласуване в комисията за нови доценти, депутатката Геновева Алексиева стигна до прозрението: "Над морала има закони. Моралът за едни хора е един, за други – друг, затова са създадени законите". Хубаво е все пак, че не всички са се придържали към тази напредничава мисъл във времената, в които законът е повелявал големи групи хора да бъдат качвани на кладата или правени на сапун, а са се намирали и такива, които са залагали на презрения морал и са спасявали, когото могат. Колкото до казуса на депутатката, той е далеч от подобен драматизъм - просто дамата е гласувала като член на Специализирания научен съвет по офталмология, за да може дъщеря й да стане доцент. Логичните въпроси за конфликт на интереси провокираха депутатката надълго и нашироко да се аргументира как законът едва ли не я задължава да гласува за дъщеря си. Тя дори на свой ред атакува медиите, че като оповестяват този факт, очернят нея като депутат и „се опитват да докажат, че

ГЕРБ е такава, каквито са били и другите партии,

и прави далаверки.” Въпреки че  Бойко Борисов в най-различни варианти много пъти ни обеща, че те няма да са „такива”, Геновева Алексиева все още живее с представата, че като е станала депутатка, моралът не важи за нея. Както и законът, защото юристите не са склонни да се съгласят с нейното майчино тълкувание за липсата на конфликт на интереси. Може би затова мирисът на прокиснали банани започва да става все по-отчетлив.

разговаряме с генералния консул на Украйна във Варна Володимир Пасичник

Роден е на 20 септември 1948 г. в Хмелницка област, юрист и професионален преводач от английски език. Дипломатическата му кариера започва през 1993 г., когато става съветник по консулските въпроси в посолството на Украйна в Русия. Бил е генерален консул и съветник в посолството в Словакия. Заемал е ръководни постове в Министерството на външните работи на Украйна, а от 2007 г. е Генерален консул на Украйна във Варна.


- Ваше Превъзходителство, разкажете ни за празника, който предстои.

- В този тържествен ден целият народ отдава почит на историческия избор, направен на 24-ти август 1991 г., когато Върховната Рада провъзгласи независимостта на Украинската държава. Това забележително събитие стана отправна точка на най-новата история на страната ни, на нейната интересна и сложна съвременност.

В този момент ние почитаме също и тези, които с героичните си дела, с цената на собствения си живот и с решителните си действия, със силата на духа и със силна вяра доближиха украинската независимост до нейното реално изпълнение. Само благодарение на тях е създадена историята на новата украинска държава,  изпълнена с непримирима борба, с вечния стремеж на нашия народ към свобода и с неудържимото желание на украинците да живеят в мир, приятелство и хармония със своите съседи, както и с другите държави от световната общност.

От Киевска Рус до ден-днешен Украйна се стреми да изгради монолитно общество, основано на дълбокото духовно наследство на нашите предци, на уважението към човека и гражданина, на принадлежността на украинците към европейското семейство на народите.

Ние уверено гледаме в бъдещето: расте ново поколение  украинци, родени в една свободна независима държава, които ценят демократичните ценности и не си представят друг живот. За тях понятия като “свобода на словото”, “право на избор”, “демократични ценности”, “свобода на вероизповеданията” са нещо повече от конституционни принципи - това е философията на живота им в младата европейска държава.

- И все пак тази година празникът е по-различен - Украйна премина през ново изпитание - президентските избори. Какво се промени след тях?

- 2010-та година стана повратна точка за Украйна: свободните и демократични президентски избори свидетелстват за непреодолимото желание на украинския народ да преодолее вътрешните дългогодишни политически сблъсъци и да положи основите за устойчиво управление на държавата.

За първи път през последните години е създадено ефективно управление, в което Президентът и Премиерът да говорят с един глас, сформирани са професионално правителство и парламентарна коалиция, които осигуряват курс за укрепване на Украйна като силна европейска държава-лидер: с ефективна икономика, високи социални стандарти на живот и прагматична външна политика, които защитават националните интереси на украинския народ.

- Какво предприе новата власт в държавата, за да се справи с тежкото икономическо състояние на Украйна след световната финансова криза?

- В краткосрочен план новото правителство изготви, а Парламентът одобри правителствена Държавна програма за икономическо и социално развитие за 2010 г., която предвижда незабавни мерки, необходими за преодоляване на последиците от финансовата криза в Украйна. Одобрени са основните направления на бюджетната политика за 2011 г., а следващият бюджет ще бъде създаден на базата на новия Бюджетен кодекс.

По инициатива на Президента Янукович започна реализацията на Програмите за икономически реформи 2010-2014 г. “Благоденстващо общество, конкурентноспособна икономика, ефективна държава”, които са насочени към обновяване на държавния живот. Създаден е Комитет за икономически реформи, като основната му задача е цялостно общодържавно разработване на стратегия за реформиране на сектора.

Установено е постоянно сътрудничество с международните финансови институции. Нашата държава възстанови доверието и укрепи международния си авторитет след дългия икономически спад, предизвикан от световната финансова криза.

Украинската икономика постепенно се възстановява, демонстрира положителна тенденция към нарастване. Тази година априлската дефлация, която се появява за първи път през 2006 г. е 0.3%. БВП за първата половина на 2010 г. в сравнение със същия период на 2009 г. нараства с 6.3%. Обемът на промишленото производство за януари-юни 2010 г. в сравнение със съответния период на миналата година се увеличи с 12%. Износът на стоки и услуги в първите шест месеца на 2010 г. се увеличи с 30,6%, вносът - с 25,8%.

- Какви са промените, които настъпиха в международните връзки на Украйна?

- Външната политика на Украйна става ефективен инструмент за реализация и защита на националните интереси на държавата в света.

През последните месеци Украйна успя да изведе взаимоотношения със своите стратегически партньори (ЕС, Руската Федерация и САЩ) на единно конструктивно, балансирано и прагматично ниво.

Отношенията с Европейския съюз са отбелязани с висок съдържателен смисъл. Тяхната основна цел днес: пълномащабно прилагане на дуалистичния принцип на политическо асоцииране и икономическа интеграция, създаване на зона за свободна търговия и установяване на безвизов режим.

Отношенията между Украйна и Руската федерация на настоящия етап и за двете страни служат като реален практичен инструмент за решаване на важни въпроси: успешно стартира процес на демаркация на държавната граница, започна нов формат на приятелското сътрудничество в областта на прагматичните основи, увеличава се двустранният показател на оборота на търговията.

Съединените щати, както и останалата част от международната общност, високо оцениха решението на нашата държава да се освободи от собствените остатъци от високообогатен уран. С тази стъпка Украйна за пореден път допринесе за засилване на световната глобална сигурност. Подновяването на контактите на високо равнище между Киев и Вашингтон свидетелстват за взаимно желание на страните за задълбочаване на сътрудничеството във всички посоки.

Нов импулс получава взаимоизгодно сътрудничество между Украйна и ключови партньори в Азия, Африка и Латинска Америка. Важна стъпка към подновяването на дипломатическия курс на нашата държава стана приемането от страна на Върховната Рада на Закона «За принципите на вътрешната и външната политика на Украйна», предложен от президента Янукович. Според този закон, хармоничното съчетание от вътрешна политико-икономическа стабилност и прагматичен  външно-политически курс на Украйна трябва да стане предпоставка за устойчивото й развитие като демократична европейска държава въз основа на принципа на правовата държава и зачитането на конституционните свободи на гражданите.

Интеграцията в европейското политическо, икономическо и правно пространство с цел членство в Европейския съюз, е определено като един от основните принципи на външната ни политика. Това й дава последователност - така необходима за установяване на сериозни, дългосрочни и взаимозгодни отношения с всички заинтересовани партньори на Украйна.

- Какво е отношението на Украйна към членство в НАТО?

- По отношение на сигурността държавната извънблоковост на страната е определена като основен ориентир, тъй като именно този статут най-пълно отговаря на съвременните геополитически реалности в света и отразява желанието на Украйна да развива интензивно сътрудничество с НАТО.

Като се има предвид уникалната позиция на Украйна на картата на Европа, нашата държава е в състояние да стане основата на нова архитектура на европейската сигурност в Черноморския регион и на континента като цяло.

ипломацията на Украйна ще остане средство за укрепване на Украйна в качеството й на надежден партньор, на държавата, която се стреми към взаимноизгодни конструктивни отношения и може да направи значителен принос за построяването на стабилна Европа.

- Как ще отбележи украинският народ годишнината във вторник?

- В съответствие с Указа на Президента на Украйна “За отбелязването на 19-годишнината на независимостта на Украйна” в Киев на 24 август 2010 година с участието на ръководството на държавата ще бъдат отслужени молебени за Украйна и украинския народ. Към паметниците на известни личности, свързани със създаването на украинската държава, борци за свобода и независимост на Украйна ще бъдат положени венци.

В понеделник - 23 август, ще бъде отбелязан и Денят на украинското знаме. Този празник има за цел да възпита у гражданите уважение към държавните символи на Украйна.

Отбелязвайки 19-ата годишнина от независимостта си, Украйна с увереност гледа към бъдещето и вярва, че неспирното й прогресивно движение напред ще гарантира мир, щастие и благоденствие на нейните граждани.

- Дебело ли я искате нарязана?

Бях сигурен, че червените й кръвни телца зовяха за същия въпрос, но зададен с нечовешка антипатия, а именно: „Чш, ти знаеш ли, че мога с таз машина ушите ти на пача да направя?” Любезността й бе орнамент в несъществуващата катедрала на мразещите хората по принцип до дъното на душата си.

Да си призная, предпочитах откритата агресия. Бих зарязал шунката, ако нещата стигнат до две натурални плюнки, двадесет и четири каратови обиди и два или в краен случай три честни шамара. Но тя си даваше сметка, че е продавачка на щанд, а не човекоядец.

Всъщност вие навярно сте я срещали тази продавачка. Аз няма да ви казвам къде точно във Варна и в кой супермаркет работи. Не, не от дискретност го правя. Просто точно тази продавачка вече не съществува, защото успях да я превъзпитам. Как? Слушайте (четете).

Първо да я опиша: Слаба, прескочила четиридесетте, без да го осъзнава. С плитка, обеци и с нос, който е създаден предимно да носи тежки очила, отколкото да вдишва свеж оптимистичен въздух. Движенията й бяха провлачени, понеже пред тях вървеше ненавистта й, пренебрежението и абсолютната апатия. Те се изписваха и на лицето й – по-скоро като плакати на прословутото: „Ти знаеш ли на мене колко ми плащат?” Любезността смяташе за недъг, а усмивката – инфантилен сантимент. Тя отиваше на работа със същото настроение, с каквото потеглят изпълнителите на смъртни присъди. Да, моята продавачка просто копнееше да убие още един ден от досадното си ежедневие да обслужва клиенти.

Един ден я заварих още по-мрачна. Сякаш тъмен облак бе опрашил мислите й, докато в очите й върлуваше непрогнозиран от синоптиците смерч. Изплаших се, но приех предизвикателството да съм й клиент. В мен вече зрееше планът да пречупя тази костелива душица. Поисках шпек – просто да ми го опакова. Без да го бели, реже и да ми показва парченцата колко са големи. Тя като че ли в един момент всмука отнякъде по-обемен от обичайния въздух: наду се, надигна се и стана една такава голяма, втасала за жлъч и жилещ коментар по мой адрес. „От кой шпек да ти нарежа – вика ми, а в гласа й усещам примесена високооктанова слюнка, – от дебелия или от тънкия и дългия?”

Не беше шега. Затова й отвърнах предпазливо: От малотрайния.

Тя грабна малотрайното парче месо и го тръшна на кантара. Злобата й натежа до 25 килограма – изписа се достоверно на дисплея; после се върна до обичайно тегло на салама. Продавачката грабна хартията така, както майсторите на дюнер-кебапи ги лепват от масата с удар и увиват артикула. Шпекът почти не мина през ръцете ми, а, кажи-режи, полетя сам към кошницата.

На следващия ден се появих на нейния щанд с изненада. Поисках риба. Но не я оставих да опложда апатията си. Директно й казах: Искам ей онази риба със зелените очи (нали знаете онези съвети от рибари, че риба се избира по бистрите очи. Именно този акъл използвах като антре за моята следваща стъпка към всекидневната на нашите взаимоотношения). Погледът й включи на дълги. Не исках да знам какво точно ври в казана й, наречен съзнание. Бързо нанесох следващия си удар: Моля те да я изчистиш и опаковаш, докато аз си вземам биричка от хладилника.

Усетих студ да лази по гърба си. В контраст, обаче, топла усмивка грейна на моето лице, запътвайки се не толкова към хладилника с бира, а колкото да направя почетна обиколка из магазина заради победата си. Когато се върнах на нейния щанд заварих онова, което очаквах: рибата ми стоеше опакована, изчистена, с етикетче.

Благодарих, а тя ме изпрати с наведена глава и поне дузина преглътнати горчиви слюнки. Злобичката, с която обичаше да ме посреща, просто се бе обърнала срещу нея. Докато аз правех обиколката си, тя си я бе нарязла, овкусила и преглътнала. Понеже я лиших скорострелно от присъствието си тя не можеше да ме обстреля с негативната си енергия. Зърнах за миг в погледа й една прясна примиреност, която би могла да ферментира в доброкачествен самоанализ.

При следващото си посещение надминах себе си. Поисках два кренвирша и бързо я помолих да ми ги нареже тънко. В този момент имаше реална опасност, ако ми се облещи словесно, да изплюе някой болен зъб в лицето ми. Побързах с репликата: Шегувам се!

И тогава настъпи промяната. Тази прехвърлила четиридесетте жена се усмихна. Да, усмивката й беше като милувка от стръвница или като близване от гладна лъвица. Но все пак се усмихна. После очите зад очилата й блеснаха – като капчици сутрешна роса в чашката на момина сълза.

Три часа по-късно я засякох в автобуса. Беше толкова любезна с кондукторката: Благодаря, мерси... Настъпи един човек и веднага взе да му се извинява. Не знаех дали тя си е такава по принцип или просто днес нещо й се бе случило. Слязох преди нея. Видях лицето й, почти опряно в стъклото. Да, наистина нещо  бе станало с моята продавачка.

При следващото ми посещение на нейния щанд заварих доста народ. Беше петък и всеки търсеше мезе за масата или блажна компенсация за постния откъм емоции ден. Продавачката ме позна – видя ме като леко се надигна на пръсти. Другите клиенти престанаха да я вълнуват. Обслужи ги с фабрична бързина и като дойде моя ред, тя скръсти ръце в стил: Я сега да те видим какво ще измъдриш. Тука, отбелязвам, нямаше ни злоба, ни ирония, ни провокация в поведението й. Продавачката ми се усмихваше. Лицето й сияеше, а очите й подскачаха като доказателство за съществуването на перпетуум мобиле в света на вечното щастие. Поисках кайма, от насипната. Нейно право бе да ме направи мен на кайма – с нож, с нокти, с машина. Нямаше да й се разсърдя кой знае колко, защото бях заложил всичките си карти до този момент: Или-или. „Слушай, зеленооки ми приятелю – заклатушка се тя в такт със сричките, – тази кайма не струва, по добре си вземи от пакетираната.” После ми я опакова така, както се сгъва чеиз на булка или подарък на особено близък роднина. А беше просто едно кило кайма.

Мислено се зарекох, че утре ще отида да запаля свещ. Нищо не бе толкова отчайващо, докато сам не се опиташ да го промениш. После с моята продавачка стигнахме до крайностите на любезността, но това е вече друга история.

Като всеки нов ръководител, той дойде в руското училище с нови идеи и е твърдо решен да ги реализира. Тази година той направи подготвителни групи, от догодина се кани да въведе немски и славянски езици в училището.

- Г-н Илиев, въпреки че сте отскоро на поста, успяхте ли да въведете нови неща в руското училище?

- Естествено е всеки нов ръководител да идва с нови идеи и да иска да ги реализира. Аз съм от дейните хора. Първото нещо, което исках да направя, вече е факт. На 15-и септември в руското училище ще започнат обучението си първите две подготвителни групи - 5 и 6-годишни деца. По този начин аз мисля, че ще облекча и трудностите около детските градини в централната част на града. Освен това подготвяме и бъдещите си първокласници. Всъщност по този начин децата попадат в реална атмосфера в училище и имат възможност да се аклиматизизират, свикват с обстановката. Двете групи ще учат на смени, няма да са целодневни. Програмата им е изцяло съобразена с учебния план на детските градини. Имам идея да пуснем и изучаване на руски език още от подготвителните класове, но няма да е от тази учебна година.

В перспектива мисля да дадем много сериозен тласък и на извъкласните дейности. Трябва да се ангажира вниманието на децата, за да ги отдалечим колкото може от улицата. От тази учебна година в нашето училище възстановяваме четири вокални групи, ще наблегнем много и на активния спорт.

Не на последно място трябва да има много сериозна връзка между училището и училищното настоятелство. Родителите са наши партньори и трябва да участват в нашия живот. В руското училище има установени много добри традиции в тази насока и аз смятам да продължа да ги развивам.

- Като директор на училището в "Аспарухово" вие въведохте изучаването на японски език, смятате ли да откриете нови паралелки и в руското?

- Руското училище има едно безспорно място във Варна. То се е наложило като едно от най-добрите езикови училища в града. Освен руския език, при нас се учат английски, италиански и френски. Смятам обаче, че трябва да наложим авторитетно място и за немския език. Вратите към света са отворени за този език. На нас ни е пределно ясно, че това е един от основните езици, към които има и огромен интерес. Като гледаме приема в останалите училища, в немските паралелки се влиза с много висок успех. Затова сме решени от следващата година да въведем интензивно немски.

Руският език ще продължи да е доминиращ и водещ. Но едно съчетание на руски със западен език е много атрактивно и отваря много врати пред младите хора.

Проучил съм и още една ниша, която зее празна във Варна - славянските езици.  Смятам да насочим усилия и внимание и натам. Всъщност идеи имам много, времето ще покаже кои стават.

- Тази година паралелката с японски език не успя да събере необходимия брой деца, мислите ли, че подобни екзотични езици имат бъдеще във Варна?

- Категорично да. Интересът към този език е голям. Проблемите с провала са от друго естество. Много родители се оплакаха, че до училището в "Аспарухово" няма удобен транспорт. За да стигне ученикът за първа смяна, трябва да тръгне в 6 часа сутринта от дома си, ако живее далеч от центъра. Но интерес към японския определено има. Не трябва да се спира работата по този проект.

- Руското училище беше единственото във Варна, което пресяваше първолаците. След като изпитите бяха премахнати има ли деца, които отпадат от училище, защото не могат да се справят с натоварването?

- Определено - да. Според мен това, което беше успяла да постигне покойната г-жа Ставрева, беше чудесно и трябваше да бъде запазено. Но такава е нормативната уредба у нас. Сега се получава друго. Децата започват първи клас, но на някои от тях натоварването им идва много и родителите сами ги местят. Все пак при нас от първи клас се учат два чужди езика. Повече деца отпадат обаче след четвърти клас. Когато в програмата влиза и трети чужд език. Тази година примерно 15-16 четвъркосласници бяха отписани. Родителите преценили, че натоварването им е много голямо и не могат да се справят с материала. Затова на тяхно място бяха приети други деца.

- Според вас успешни ли са промените в закона за образование?

- Неведнъж съм казвал, че новият закон, който в момента се обсъжда, попълва много празноти в образователната ни система. Той е отворен не само към децата, които се справят добре в училище, а се обръща и сериозно внимание на децата от малцинствата. Към тези деца, които трябва да бъдат задържани в училище. За тях има вече нови възможности, мотивации. Блестяща е идеята за целодневно обучение, не само до 4 клас. Тези деца от малцинствата имат нужда от допълнителна помощ. След училище са на улицата.
Другият плюс в новостите е повишаването на правата на настоятелите. Още през Възраждането е било престиж да си настоятел. За съжаление този момент в годините отпадна и сега се молим на някой родител да помогне.

Много добро решение е също приемът след седми клас да бъде въз основа на оценките от външното оценяване. Много често има случаи, в които детето не е ходило на уроци, но показва много добри резултати. Митът с уроците отпада по този начин. Така децата са много по-спокойни, няма го излишното напрежение и могат да покажат знанията си. Вече го няма моментът - който не е ходил на уроци, няма шанс за гимназия.