През седмицата пороите измиха още асфалт от варненските улици, от Европейската комисия ни погалиха по главичките, полицията продължава с опитите си да цака престъпността, докато съдът гледа кротко отстрани, а министърът на културата, като реши всичките й проблеми, тръгна да си търси секретарка.

„Цената на газа пада” – с този лайтмотив започна миналата събота, а последвалите дни така и не изясниха с колко и как. Нервно започналите преговори в „Евксиноград”, протекли отчасти без ток и под личния нощен натиск на премиера Борисов, завършиха с много комплименти на общата пресконференция и без нито една цифра. Покрай напористото присъствие на българския министър председател не получиха отговор доста въпроси – защо, например, едно търговско съглашение, е подписано от две политически фигури - министри,

къде са главните действащи лица – газовите шефове,

как така газът е поевтинял още от първи юли, а ние не сме разбрали. И като знаем какви са бъдещите печалби от „Южен поток”, има ли гаранции, че те няма да доведат до загуби на друго място, и колко всъщност ще ни струва отпадането на посредниците. Отговорите бяха или „търговска тайна” или потънаха в реверансите за „твърдата, но принципна позиция” и постоянното натъртване, че българската страна има подкрепата на Путин. Случайно или не, докато в резиденцията подписваха газовия договор, из Варна се разхождаше американският посланик Уорлик – с изявления, че Русия е надежден енергиен партньор и с вече лансираните оферти за добив на шистов газ по екологично-съмнителни начини. Покрай малкото все пак споделено за новите параметри на сделката експерти изчислиха, че ако сме получили максимално очакваното понижение на цената със  7 процента, то намалението ще е от 338 долара на хиляда кубически газ на 314 долара,
или около 36 лева. Без ДДС.

А и без друго тези цени ще важат до края на 2012-та, преговорите за след това започват следващия месец. И ако шефът на енергийния регулатор Ангел Семерджиев побърза да обещае поне 10 процента поевтиняване на газа от октомври, то бившият шеф на „Булгаргаз” Васил Филипов директно заяви, че руснаците са тук, „за да ни прекарат и ние накрая да бъдем изиграни”. А кой е познал ще разберем още тази зима, дори и без търговската тайна на точните параметри. Тази седмица беше и Илинден. Морето не взе жертва във Варна, обаче безхаберието уби 52-годишем мъж, след като една от години некастрена топола се стовари върху колата му и го премаза. Летният порой, който взе жертва, за пореден път наводни града, напълни както проблемното мазе на АГ болницата, така и гордо открития наскоро пореден мол, а течовете в общината вече не са изненада за никого. Може би

бълбукащите звуци, които се чуват навсякъде из Варна,

имат нещо общо с кризата, от която се оплака тази седмица и финансовият заместник кмет Борислав Борисов. Това обаче не обяснява защо за поддържане на града все се говори, все се дават пари, за да се правят проучавания, възлагат се поръчки, провеждат се конкурси и се оспорват, а накрая газим реки по улиците и проучените и описани, но така и неподрязани дървета убиват хора. Градските дела дадоха и други поводи за повдигане на вежди. На общинска комисия стана ясно, че Е.ОН и ВиК са включвали в мрежата си абонати без Акт 16, които на практика са си незаконни. Като знам през какво минават някои собственици със заветния Акт 16, за да бъдат приютени във въпросните мрежи, благотворителните жестове към други определено будят съмнения. На друга общинска комисия беше лансирана развеселяващата идея да се прокара

тролейбусно трасе по булевард „Мария Луиза”,

защото това било приоретен екологичен транспорт. Интересно дали авторите на идеята си спомнят колко неизползвани километри приоритетен транспорт висят по пътя за „Почивка”, където жиците служат само за ориентир на курортистите и на командированите от БНТ. Макар че казусът със седемте линии на градския транспорт, които бяха наречени „незаконни” е още по-забавен – дългите съдебни спорове след общинския конкурс завършиха с решения на Върховния административен съд и сега спечелилите си искат линиите. И само за протокола – ако наистина три години са ни превозвали, освен в стари и неудобни автобуси, и нелегално, дали поне няма да ни върнат парите... Легални или не, в неделя всички автобуси, а и не само те, промениха половината си маршрути – 40 момичета и момчета се бориха за Европейската купа и държавната титла в триатлона и неделните варненски улици се оказаха най-подходящи за това. За оперния проект, който щеше да вкара повече пари, без да причини толкова неудобства, подкрепа не се намери. От дрег страна – ако бяхаме успели да докараме тук няколко хиляди претенциозни любители на операта,

какво, освен музика, щяхме да им предложим.

На юг по морето в Приморско прокуратурата добави и бившия кмет Димитър Димитров в списъка по делото с имотите на бедните магистрати. Но повод за притеснение едва ли има - за три години по делото са разпитани не повече от 50 свидетели. Но пък властта прогледна за бетонните чудовища на Слънчев бряг и вътрешният министър Цветанов беше поредният, който обеща да събори 750 незаконни постройки в курорта. Повод за притеснение май няма и там, защото засега падат само къщите в Ченгене скеле. И ако изявлението на Цветан Цветанов по строителни теми е малко извън ресора му, то ясната, кратка и разбираема фраза, която му печели първото място за словесен бисер на седмицата, става нещо все по-характерно за вицепремиера. След като Татяна Дончева обвини Цветанов и шефа му, че си имат "халваджийски тефтер” с удобни съдии, Цветанов заяви: "Халваджийски тефтер ли трябва да имаш за несправедливите присъди, които се дават и хора, които извършват престъпления на територията на цялата страна да получават присъди, които не съответстват на тежестта на наказанието и последствията, които има за обществото и за региона, в който живеят определените мутри, криминални субекти, просто не си заслужава да се отговаря на Татяна Дончева. Уважавам хора, които имат ценности и които имат както лична реализация, така също и професионална реализация. А и тя е част от хората, които са привърженици да се запази статуквото." През седмицата Цветанов прогнозира и

засилване на политическите сблъсъци

заради нарасналото недоверие към политическите партии у нас – резултат от натвореното от тях за последните 20 години. Очакванията на ГЕРБ са да има засилена агресия от страна на опонентите им. Не че вътрешнопартийните им откровения вече не са достатъчно агресивни. Низвергнатият Лъчезар Иванов продължи да твърди, че „когато си принципен и когато си последователен, си създаваш доста врагове”, като направи достатъчно дебели намеци, че не медийният скандал, а вътрешнопартийни интриганти са му изяли главата. Един софийски председател - Петър Хранков, сам каза “Сбогом, ГЕРБ!” и аргументите му странно се припокриха със злъчната забележка на Татяна Дончева, че на България в Брюксел вече й казвали „султандемокрация”. Насред тази атмосфера дойде и поредният евродоклад за напредъка на България в съдебната власт, борбата с корупцията и организираната престъпност. Марк Грей, който едва ли е чел Хайтов, подчерта, че

България много иска да да промени положението

в тези тъй проблемни области. Можене засега не ни признават, защото “твърде малко дела са приключени в съдилищата“. Но пък вече ще имаме и специализирани съдилища. Така на институционално ниво стана ясно, че правсъдието е едно за простосмъртни и друго – за избраните. Разбира се, много повече пъти правителството и главният прокурор повториха, че този доклад е най-добрият, макар че поне те би трябвало да знаят, че е важно не да искаш, и дори не - да можеш, а да го направиш. И ако от Брюксел сигналите все пак са положителни, то отвътре тази седмица БСП директо заяви, че смята да бие ГЕРБ на предстоящите избори, а партньорската Синя коалиция поиска, ако ГЕРБ не представи антикризисен план до първи септември, да си върви. Наложи се управляващите да размахат статия в „Уол стрийт джърнъл” за стабилността на България, преди да продължат с любимата си съдебна тема. Според силовия министър Цветанов

съдиите, минали на другия бряг,

са не повече от пет процента. Което би трябвало да ни утеши, може би. Кой знае защо обаче, първият въпрос, също като при преброяването на шефовете на престъпни групи, пак е: „Като ги знаете кои са, защо още са съдии.” Вестник „Сега” предложи поучителна, ефективна и всъщност известна на всички нас рецепта за справяне с проблема с помощта на калифорнийския прокурор Джордж Диксън Харди. Правилото е "Следвай парите!". Американското продължение по-често свършва в затвора, българското – не. „В България не само трудно се доказва подкуп, но и сякаш никой и не иска да го направи”, споделя опит американецът. Ако това накърнявя българската и европейската ви гордост, само един пример - данъчният от Пловдив Рашо Стоянов още ходи на работа. Него го хванаха в рамките на

шумно рекламираната акция „Всичко коз”,

шефовете му от НАП декларираха пред медиите, че е отстранен от работа – може би отнякъде вече се е чуло „контра”. Това обаче бъзро беше затулено от новата акция – „Килърите”, а ако нейните резултати се окажат също на свобода, има още свободни имена в речника. Но пък можем да се похвалим, че има двама бракониери зад решетките. Вярвате или не, но от самия съд заявиха, че това са първите бракониери с ефективна присъда. При болните новини няма – и тази седмица графикът на здравните чиновници се разминал с графика на пациентите и този път без животоспасяващото си лекарство за пет дни останаха 70 болни с трансплантирани бъбреци. Те, понеже явно са по-богати и по-незаети от здравните чиновници, и без друго всеки месец ходят до София, за да си получат хапчетата. От друго министерство предложиха пък на жителите от Търън

спрейове и брошурки за борба с мечките

и се ослушват, когато селяните им предлагат вместо това да хранят мечките. Без страх от мечки Симеон Сакскобургготски си иска всичките гори. Заради мораториума върху реституираните имоти той смята да съди в Страсбург същото онова отечество, което така умилително и сълзливо описваше като въжделен обект на безкористните си стремежи. Облаците се сгъстиха и над главата на бедствено-аварийния бивш министър Емел Етем – ревизията на похарченото от нея най-сетне стигна до странните локални бури и до сумите, отишли за ремонт на партиен клуб и магазини в село Дянково. Нещо любопитно се случи в друго село – Кирково. Майка с дете на ръце се опита да се хвърли върху колата на Бойко Борисов, за да го попита – защо й спират майчинските, след като се е регистрирала като земеделски производител. Може би това е поредното търсене на справедливост от „добрия цар”. А може би – потвърждение на тезата на тъмносиния доктор Михайлов, че ако нещо може да изяде харизмата, то това е гладът. Ако е второто –

харизмата не я чака нищо добро.

Според проучване на УНИЦЕФ за бедността, една пета от българите живеят под абсолютния й праг от 211 лева. Повечето от тях са семейства с поне две деца и броят им непрекъснато се увеличава. Те пестят от здраве, храна и образование, а опитите на родителите за оцеляване са довели до това, че има вече цели села, където са останали само децата с бабите и дядовците си. Проучването обаче предизвика твърде малко вълнение в сравнение с новината, че мачовете от българското първенство вече няма да бъдат обществено значими събития. Футболната централа поиска това, за да лиши от законните им 90 секунди репортаж телевизиите, които не плащат телевизионни права. А сега настояват и за вето върху останалите европейски мачове, за да накарат българите да отидат на стадиона и да гледат как

Роналдо от Сусурлево плюе по Марадона от Долна Диканя,

а после двамата заедно ритат съдията. За ценителите на по-изтънчени забавления е поредната идея за местене на Националния исторически музей. Тази седмица и Иван Костов откри, че най-подходящото място е ЦУМ, където посещаемостта и без друго била като в провинициален музей. Като отрече да има недостиг на клиенти, собственикът Георги Гергов отново напомни, че нама нищо против да размени ЦУМ, ако държавата му даде Пловдивския панаир. Още по-културно протече обсъждането на театралната реформа при министър Вежди Рашидов. Докато театралите говореха за мисия, за култура и за финансиране, Рашидов се оплака, че и той е недоволен – искал Наоми Кембъл да му е секретарка, ама нищо не можело да се направи. Е, станахме двама – и аз искам

Джони Деп да ми разтрива врата,

ама и там нищо не може да се направи. В културата все пак биха могли да се направят някои работи, дори при този бюджет. Засега обаче от всички варианти изборът неизменно спира на такива като при реформата във филхармониите. Тази седмица музикантите от Северна България писаха на министъра си, че ако стане това, което министерството е решило, в целия регион няма да остане нито един оркестър, който да може да изсвири в оригинал българския химн.  

Без цензура | 24-07-2010, 13:10 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Мислех, че предложението на кмета за почасово гледане на деца в яслите и градините ще предизвика смислен дебат по темата, но това не се случи.

Без цензура | 22-07-2010, 16:28 | varnautre

На бившия полигон на СБА във варненската местност Св. Никола се устройват редовни състезания с въртене на гуми, участниците в които застрашават сигурността на живеещите и почиващите в района.

Това алармират варненци в поредно писмо до общинската дирекция "Осигуряване и опазване на обществения ред". По думите им участниците в гонките са младежи, любители на т.нар. дрифтинг. През седмицата и особено в почивните дни на полигона се събират около 10 - 15 автомобила, които си устройват въртене на гуми за забавление и напускат полигона с необмислена скорост.

Пред съседните хотели, ресторанти, жилищни сгради има паркирали автомобили. Отскоро на метри от „скоростната отсечка“ има и детска градина. Живеещите в района, както и многобройните жители и гости на Варна, които ползват този маршрут на път към плажа, са неспокойни за децата си и за сигурността на колите си. Покрай опасния вече полигон минава и трасето на единствения достъп с кола към плажната ивица на града. Движението е натоварено и потокът от коли неспирен, пише в писмото.

Авторите му неколкократно са звънели на тел. 166 заради гонките, но участниците в тях или напускали мястото до пристигането на полицаите, или се разминавали само с предупреждения, след което сбирките се подновявали. В момента сме се заели да запишем номерата на автомобилите, тъй като тези занимания продължават.

Момчетата не се чувстват обезпокоени и претендират, че никъде не е упоменат статутът на мястото и няма никаква забрана да се влиза в тази собственост, обясняват живеещите в района, загрижени както за собствената си сигурност, така и от опасността при инцидент да пострада някой от участниците в дрифтинга. Писмото е с копие до кмета на община Варна Кирил Йорданов.

Без цензура | 22-07-2010, 13:39 | varnautre

Д-р Иван Иванов е управител на ДКЦ 1 "Св. Клементина". Болницата, която подсигурява лекарските екипи по варненските плажове през последните 5 години.

Това лято 11 лекари реаниматори, 4 фелдшери, 25 медицински сестри и 6 шофьори с четири реанимобила работят денонощно за сигурността на почиващите.


- Д-р Иванов, достатъчно ли са лекарските екипи по варненските плажове?
- Медицински пунктове са разкрити на 21 плажа от курортите “Златни пясъци” и “Свети Константин”, през трите плажа на “Кабакум” и цялата варненска плажна ивица - от буните до кв. “Аспарухово” включително. Където има концесионери на плажа, има и медицински екипи. Добре щеше да е на всеки плаж да има лекари, но уви, има неохраняеми. А там вече е наистина опасно.

- Започва сезонът на отпуските, какво ще посъветвате плажуващите?
- Съветите ми винаги са били едни и същи, но много малко хора ги спазват. Най-важното наистина е да се ходи само на охраняеми плажове. Там има спасители и лекари, които могат да помогнат във всякакви ситуации. Спасителите всяка сутрин проверяват зоната до шамандурите за дънни ями, усещат, ако има подводни течения и предупреждават.
Лошото е, че масово хората не се съобразяват и с флаговете. Те не са сложени на плажа за красота. На почиващите обаче не могат да се обяснят някои неща.

Много опасно е на големите неохраняеми плажове извън града, където има много палаткаджии и е пълно с хора. Ако там стане инцидент, няма кой да помогне на място. Трябва да се чака екип на бърза помощ. А много хора си мислят наистина, че морето не е опасно. Статистиката сочи, че повечето инциденти с фатален край са станали именно на неохраняеми плажове. Има случаи на такива места, когато хора влизат в морето да спасяват давещи се и после няма на тях кой да помогне и краят е фатален.
Присъствието на лекар в района дава допълнителна сигурност. Имаме много случаи и то с млади хора, на които им прилошава от жегите на връщане от плажа, по стълбите към алеите в морската градина. Буквало припадат по стълбите нагоре. Лекар може да реагира бързо и адекватно в такива ситуцаии.

- Какво не бива да се прави?
- Не е хубаво възрастни хора, малки деца, или хронично болни да стоят по плажовете в часовете от обяд до 15. Тогава слънцето е най-силно и жегите най-непоносими. Не бива в никакъв случай да се пие алкохол на плажа и след това да се влиза в морето. Няма лошо да се пие една студена бира на сянка, но има много инциденти именно с пияни хора.

Не бива да се влиза в морето и, след като човек се е нахранил. И в двата случая реакциите са много по-забавени и опасността от инциденти много по-голяма. Имаше скоро такъв случай - момче и момиче от вътрешността на страната дошли на почивка, хапнали, пийнали и решили да се изкъпят в морето. Момичето не влязло, а момчето го намериха удавено. Хората си мислят, че на тях не може да им се случи нищо страшно и си карат почивката както знаят.

- Опасно ли е да се дава първа помощ преди да дойде лекар?
- Зависи от много неща. При всички случаи трябва да се потърси помощ от лекар. Без значение дали на някой му е прилошало от жегите, дали се е порязал или е станал инцидент в морето. Ако на някой му е станало лошо от жегите, трябва да се премести на сянка и да се охлади с вода, докато дойде лекар да му помогне.

Първа помощ на удавник може да си позволи да дава само човек, който е абсолютно сигурен в уменията си и има необходимите познания. При всички случаи не трябва да се вреди. Нашите лекари са обучени специално за работа в подобни ситуации. Всички участници в екипите ни са висококвалифицирани и реагират много бързо. Дори да няма наши екипи и плажа е неохраняем, по-добре е да се изчака бърза помощ.

- Какво може да се промени, за да са по-спокойни почиващите?
- Има едно нещо, което наистина трябва да се направи. Смятам, че задължително на плажовете трябва да има охрана. Концесионерите трябва да решат как може да се направи това, но наистина охрана трябва да има. Спасителят и лекарят на плажа не са охрана. Имали сме много непирятни инциденти. Скоро наши екипи и спасители едва измъкнаха от морето двама пияни руснаци, които не искаха да чуят да излязат от водата, а беше опасно за живота им. Ако има охранители, ще бъдат избегнати много подобни инциденти, а те не са малко.

Не е работа на спасители и лекари да се занимават с подобни ситуации. Трябва да се инициира законодателна инициатива, която да регламентира поведението на плажа и оторизирани органи, определени от концесионерите, да налагат глоби на нарушителите, които не се съобразяват с указанията и предупрежденията на спасители и медицински екипи. Зная, че такава е практиката в повечето Европейски страни и САЩ. Ако има охрана по плажовете, ще намалеят и кражбите, да не говорим, че ще изчезнат и амбулантните търговци. Смятам, че трябва да се мисли в тази насока.

Без цензура | 20-07-2010, 12:00 | varnautre

Разчитах, че имаме сделка с Николета Лозанова. Аз да не обсебвам жълтата преса със сензационно окосмена фотосесия на задника си, а тя да не опропастява живота си с творческо писане. И без това пак ще я харесваме, докато не я превземат годините, въглехидратите и целулитът. Николета обаче има медийна колонка и публикува текстове, оставящи досадно впечатление, че са по-дълги от приемливото. В нейния интелектуален случай мярка за приемливост е всичко, незаемащо повече място от трите й имена и трите й мерки. Само в случай на неудържима муза биха били допустими и кратките, но смислено-емоционалните Facebook постинги „мноояку, ебахтипиара” под нечие домашно порно.   

Надявах се, че имаме сделка и с неотразимата „Мис Русе”, чийто face по някаква грозна ирония го отнесе точно от Facebook. Аз тактично нямаше да повдигам темата за пластични операции в нейно присъствие, а тя нямаше да отваря PR агенция. Което въобще не е същото, като да си отваряш краката. Момичета, вие развалихте всичко. Сега трябва да скандализирам добрия епилиран вкус и да позирам по хемороиди. А лицето си да го пусна в пералнята на програма за сушене. Иначе няма да е равностойно някак си.

Очаквах самосъзнание и от българските футболисти. Те да не изчерпват местните залежи от алкохол, а аз да не се натрапвам на тесния роднинско-приятелски кръг, непропускащ мачовете им. И без това откакто имам кабелна телевизия, не оценявам хумора, даващ прякори като Роналдо от Галата, шуменския Деко или българския Марадона (последното съвсем сериозно го написаха иначе сериозни хора като FourFourTwo за Илиян Мицански). Играйте си вашата игра, ако искате дори я изпийте и пак поръчайте на сервитьорката, но не искайте да ставам воайор на тежкия ви неделен махмурлук. Вие, момчета, не само че не можете да я спирате, но дори не можете и да се отрежете като онези брадати и зли българи от САЩ’94. За което въобще не ви съдя, защото всеки носи различно. Но ще бъде крайно нахално, ако спрат италианското калчо или Premiership, за да изпъквате в ефира. Поне леко се депресирайте, момчета, - за Англия изнасяме повече медицински сестри, отколкото футболисти. Даже и ако в критическата статистика включим трансфера на наближаващия критическата възраст Радостин Кишишев.

Бях обещал да уважавам малкото рекламодатели в кризисните времена, но един човек на име Устата сериозно ми пречи. Той в никакъв случай не е виновен, че се е родил с тежки шоубизнес малформации. Но все пак, когато от устата му се чува, че „с близането идва апетитът” - на моята уста й става нетърпимо присмехулно. Предпочитам да ми дойде месечният цикъл, с яденето на кайсии да ми идва разстройство, от нередовно хранене да ме хване запек – но не и да изтърпя поредното лято, през което Устата усвоява с нескопосани минети поредния бюджет на поредния рекламодател.

Другарю Станишев, и вие ли забравихте за нашата договорка. Ние да ви запомним като случайно попаднал за четири години на неслучайно място, а вие да не ни давате поводи за съмнение. След като съвсем случайно се оказа, че имате едни и същи адвокати с Алексей Петров, за когото настоявахте, че въобще не сте го познавали – вече очакваме да се окаже, че с Азер Меликов съвсем случайно посещавате един и същ педикюрист. Това с адвокатите не трябваше да го правите, защото си е безобразна провокация дори за скромния ни електорален интелект. Цял мандат го подценявахте и продължавате да не се отказвате.   

Не играете феърплей и разваляте обществения договор, момичета, момчета и другари. Сами си преценявате, но отстрани сте толкова нелепи, че чак не се опитвам да ви разбера. Мога единствено да ви сравнявам по нелепост с исперихските цигани, които никога не са плащали ток, но протестират, че им го спират. В действителност целият ми интелектуален багаж се събира в найлонова торбичка от най-малките, но въпреки това няма да оставя да ми я пълнят колумнистката Николета, амбулантният търговец Устата или плоските съвпадения на Станишев. В действителност критериите ми са толкова ниски, че два пъти дневно ги поливам за растеж – но пак ще имам нужда от цистерна медицински спирт, преди да поканя „А” група на телевизора си. Или „Мис Русе” на вечеря -  да обсъдим новия ми имидж, разбира се.     

Без цензура | 19-07-2010, 06:19 | varnautre

Тия дни се зачетох в смразяваща дъха скандална статия.

Освен шокиращите измислици, в нея привличаха колоритните сравнения и шлифованият език. Когато оцелях след четенето, задълбах в причините на този странен обществен феномен „Преминаването на границата”. Преминаване, което всекидневно ни прехвърля от здравата почва на реалността към блатистите основи на небивалици, неадекватности и лъжи. В случая един мой колега беше смесил формата, под която можеш да предложиш някаква информация с интересния и неистински смисъл, който обличаш в споменатата атрактивна форма. Просто беше преминал тънката граница.

След него, разбира се, същото се случваше с консуматорите на шокиращите данни. Объркани в приятните похвати на автора, те затъваха в метафори и сравнения и в края на четивото приемаха измислиците за истина. Нямаше и дума да кажа по този въпрос, ако преминаването на тънката граница почти навсякъде и във всичко не започна да променя цялостно делниците, критериите, живота ни, дори на моменти не само идеята ни за биография на държавата, която обитаваме, но и за собствена биография.

Понякога тази тънка невидима граница се  размива по много несериозни причини: събрали се шепа чиновници и трябвало да измъдруват доклад с актуални акценти. И снежната топка тръгва надолу по склона след нечий неподходящ административен напън. А долу – в живота лавинообразният ефект трупа последици на гърба на нищо неподозиращите средностатистически граждани. Жадувате за пример? Давам го веднага! През седмицата европейският комисар по основните права Вивиан Рединг се изправи пред европейската комисия по правата на жените и равенството между половете и говори за въвеждане на квоти за справяне с неравенството между половете в бордовете на частни компании, където само 10% от членовете са жени. Тя не изключи възможността за предлагане на законодателство, ако компаниите не успеят доброволно да изменят баланса на половете.

Вярно, жена съм. Сигурно би трябвало да ръкопляскам на допълнителния шанс, който тази мярка би ми доставила, но и тук аз се сещам за тънката граница, която напоследък волно или неволно преминаваме понякога по изключително несериозни и неоснователни причини.

Простете, но си представих европейските чиновници като група скучаещи баби, които плетат и броят бримки: лице –опаки, 2 жени – 1 мъж, 4 жени – 20 мъже. Това се съчетава, онова – не.

И се питам: „Ако случайно сред едните има откровени тъпаци, а другите са на ниво, но са повече и това нарушава новия баланс на половете, тогава какво?”

Способните си събират багажчето и си тръгват, а другите – с неясни качества остават, защото отговарят на директивите за баланс. Като математика е добре, но не ми изглежда издържано в нито едно друго отношение. И ето я отново тънката граница, в която цифрите заплашват да изместят същността.

Още нещо от Еропа: последни данни на Евробарометър в четвъртък определиха, че 17% от европейците си представят да работят в чужбина в бъдеще, а 48% биха обмислили варианта да търсят работа в друга страна или регион, ако загубят настоящата си работата. А приетият през седмицата доклад на Европейската комисия разясни правата на европейците за живот и работа в друга страна – членка на Евросъюза.

Всичко това е прекрасно. Има само една тънка граница, за която в докладите и проучванията никога не става дума, но в разговорите на хората тя е първо условие: всички ние предпочитаме да се придвижваме из Европа, но да го правим като туристи, а не като работници. Второто е просто въпрос на безизходица. Първото е въпрос на стандарт, приоритети и начин на мислене. А в размитите граници на статистиката всички ние-туристите се явяваме потенциални наемници. Което не е истина и само убива самочуствието.

И така от сутрин до вечер, от понеделник до неделя, от младостта до помъдряването  се хлъзгавме в някакви мъгляви територии, където тънката граница се размива и черно се слива с бяло,  тъмно със светло, постижимо с невъзможно.

Няма граница между нещата на ниво и онези, които те теглят към дъното, няма граница между кисело мляко и някакъв бял продукт, няма граница между месо и просто нещо за ядене. Няма граница между колегиални отношения и някаква разкисната каша от свободни съчинения и лъжливи цитати. Няма граница между регламентиран контрол и тормоз, който служебно лице може фино да ти нанесе под формата на проверка.

Ето, например, наблюдавам как инспекциите по труда напоследък са претъпкани с представители на фирми, които трябва да носят документи за проверка, в книжарниците няма достатъчно ревизионни книги по член 408, изобщо: кипи усърдна дейност. Отстрани изглежда, че държавата здраво се е хванала да провери дали всички фирмени бумаги са наред, достатъчно здравословни ли са условията, при които хората работят и спазени ли са всички членове на Кодекса на труда.

Великолепна идея наистина! Най-сетне държавата да слезе там-долу сред трудово-правните отношения, да се намеси там, където нещата са некоректни и да предпази хората от беззаконие и безобразия. Това на пръв поглед. При по-внимателно взиране, обаче, установяваме, че не рядко инспектори развяват кодекса на труда като някакво плашило, което грозно повтаря, че глобите за работодатели при неспазени изисквания са 15 000 - 20 000 лева и все суми, които някои от нас никога не са виждали накуп, няма и да видят.

Едно добро изчисление също води до логичния въпрос: Ако служебно лице, което всеки месец се подписва във ведомост срещу не повече от 500 лева, а през половин час плаши проверяваните от него представители на фирми, че ще ги глоби с 30 пъти по-висока сума, дали случайно мотивацията му не е много по-различна от професионалната и дали при проверките не го води по-скоро личен интерес?

Уместен въпрос. Особено, когато от едната страна стоят някакви дребни търговци и предприемачи с по двама-трима души назначен персонал и когато те биват заляти с предписания за вътрешни правила, правилници, инструкции и още купища книжа, в които ако имаше нещо смислено, вероятно биха били от полза на световния ред и на световната литература.

Но тъй като те са просто допълнителното и абсолютно излишно бреме върху и без друго изкривения гръбнак на дребния бизнес, отново стигаме до границата. Тънката граница между намеренията на човека, който ти размахва кодекси и изисквания, за да подобри фирмената работа или просто да те стресне и да те принуди да плащаш. Тънката граница между ред и тормоз. Защото всичко би било супер, ако идеята беше действително да се помогне на гражданите, на работниците и работодателите, а не някъде някакъв чиновник да напълни портфейла си и да те изтормози до смърт с несъществуващи правила, с големи финансови заплахи, с купища документи, които си длъжен да създадеш.

Че кога, унесен в попълването на безсмислена документация, ще намериш време за основното: да работиш, да печелиш пари и да оцеляваш? И дали целта е по инспекциите да се трупат озверели и измъчени работници и работодатели, вечно виновни за нещо пред контролните органи? Ако е това, значи сме минали границата. Тънката граница, отвъд която нещата се случват, в държавата има ред и хората не са насила и безсмислено измъчени от група дребни бедни чиновничета, усетили, че сега е техният златен миг да забогатеят уж, спазвайки директивите на някоя актуална за момента кампания.

И тук стигаме до най-важната граница: онази, която превръща съществуването ни в безсмислено трамбоване по институции да угодим на някой дерибействащ и самозабравил се чиновник-печалбар или просто в нормален живот, в който всичко е добре регламентирано, има правила, контрол и яснота кога, как и какво трябва да се случва. Точно тази граница е изключително фина и за голямо наше съжаление тя бива размита от дребните хорица на дребните постчета. Те, които спъват голямата воля да се върви напред, понякога превръщат живота на другите в ад.

Така, че границата е изключително важно нещо. Ако някой невежа неволно я премести, всички предпоставки нещата да се случат както трябва, просто падат в канала.

Можех да озаглавя този коментар „Реквием на дребния, лаком, вреден чиновник”, защото този тип чиновници заслужават реквием. Те са пречката пред това да живеем нормално и спокойно тук и сега. Те са част от причините България да опустее. Но го озаглавих „Тънката граница”, защото ако всеки от нас се научи да я вижда, да я оценява и да я спазва, животът ще стане наистина по-лек, по-смислен и по-добър. А нима това не е основната цел?

Без цензура | 18-07-2010, 13:41 | varnautre

И тази седмица откъм Москва мирише на скъп газ, край морето – на непостроени пречиствателни станции, а в политиката – както обикновено. След антилобисткото почистване на ръководните редици депутатите ни обещаха и Закон за лобизма, но късно – принципно активният американски посланик у нас явно е прихванал и също се зае с директно лобиране, също с мирис на газ.

В петък следобед, подпрян на оградата на „Евксиноград”, българският икономически министър дипломатично формулира две тези – България и Русия не могат да постигнат съгласие за цената на газа, а част от нея може да се окаже тръбата на „Южен поток”. Защото за бъдещия газопровод има съгласие почти по всички точки, докато при плащането на сега доставяния газ понятието „приемлива цена”

Без цензура | 17-07-2010, 06:47 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

От чешмата вече не тече само Бойко Борисов. Прелива и американският посланик Джеймс Уорлик. Той е защитник на ГМО, „Стъклен дом”, гей парадите и най-вече – на енергийната независимост на България.

Без цензура | 14-07-2010, 06:26 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Днес протестираха майките от Благоевград. Нещо там излъгали били държавата – казали, че ще си седят у дома да си гледат отрочетата, пък нагло и потайно ги дали на детски ясли. И сега ще си плащат гяволията с лихвите – а те май никак не са малко. 3 бона са си големи пари за просто българско семейство. Срокът за издължаване бил 14 дни – ако мога да вярвам на репортера, разбира се, навъдиха се много колеги с недотам ясни представи за събитията, които отразяват. Сега си представете продължението на историята – НОИ разпраща гневни писма до майките, и в случай, че не върнат борча тъпкано, ги дава на Агенцията за държавни вземания. Тъй де – който е посегнал на държавното, ще си плаща! Я телевизор там ще им вземат, я количката на детето, я пералнята плюс хладилника – и пак няма да се събере цялата „отмъкната” от държавата субсидия. Помощ сиреч – за тези, които са дръзнали все пак да имат поколение в сегашната мизерна ситуация. Че и отгоре – дали си децата на ясли, за да отидат да работят! Какво безобразие! Що не вземат пример от циганките – нито на работа ходят, нито циганетата по детски заведения дават – чисти като сълза!

Рекох обаче да се позадълбоча в казуса, поради един коментар под линия в сайта на Българската национална телевизия за същия репортаж. И какво се оказва откъм другата гледна точка – че хората, преди да пратят хлапетата си при лелките от яслите, са се консултирали с експерти от Регионално управление „Социално осигуряване” в Благоевград. Получили компетентен отговор, че се спират парите само на тези, чиито деца са приети в заведение на пълна държавна издръжка.

Ей тука е заровено кучето. Навремето е имало един чл. 53 ал. 4 от Кодекса за социално осигуряване, че майчинските пари се спират, ако детето е „настанено в детско  заведение на пълна държавна издръжка”. Имаше там едни седмични детски градини и ясли, за тях става дума. После обаче, през август 2006 г., тази алинея се поправя, като от текста елегантно отпада „на пълна държавна издръжка”. Демек – като отиде наследникът в която и да е ясла, даже за 4 часа на ден, майката вече работи и сигурно печели по 2000 лева на месец, затова съвсем законно държавата не иска да й дава повече пари.

Айде на майката майната й, тя сигурно и 400 лева едва скърпва от заплата, като е тъпа да работи. Но къде спаха спецовете от НОИ четири години, че не й спряха кранчето на тази майка-крадла и измамничка? Защо не се обяви ясно и недвусмислено, че ха са си дали детето в която и да е ясла, ха са загубили майчинските? И толкова ли държавните институции нямаха хабер 4 години, че родителките незаконно са вземали пари, да ги засекат и сложат на мястото им – ако веднага, то поне на втория месец? Но защо да го правят – сега в държавната хазна ще влязат толкова парички от неизправни длъжници! Въобще акцията на НОИ много прилича на хайка за попълване на бюджета.

Ключовата комбинация е „попълване на бюджета” – сигурно затова от декември насам всеки месец с по няколко дни до седмица се бави изплащането на детските и надбавките за хора с увреждания. Жалки суми, ще кажете – някакви си 30-40 лева! Зависи обаче от гледната точка – за някои дребни пари за сутрешното кафе с фреш, а други ги чакат като манна небесна, за да оцелеят още един месец... Но пък не е ли държавата, която трябва да дава пример как да изплащаме дълговете си? Тази същата държава, която кара фирмите доброволно да се откажат от определен процент ДДС, за да си го получат въобще. Тази същата, която от доста време насам създава впечатление, че единствената й цел е да попълни бюджета за сметка на своите граждани.

Майката на финансовия министър Симеон Дянков сигурно няма никакви затруднения с житейското оцеляване, затова може да го разберем човека, нали ситият на гладния не вярва. Съвсем същото се отнася и за приятеля на банкерката Цветелина Бориславова, той по едно време даже личен пример даваше как да се откажем от цигарите. Да сме минели на пури, вика.
Минавам, от утре. Само да ми обяснят как да ги ползват с 260-те си лева месечно подаяние на инвалид първа група, който даже не успя да си докаже 25-те години стаж в полза на шибаната държава. Пак заради хаоса, за който вината определено не е моя.
Може да е изтъркано, може да е клише, но ще го кажа – една държава се познава читава ли е или е за боклука, по начина, по който се отнася към старците, болните и децата. А, и по това, как хвали корумпираната си полиция. И по двата показателя – отличен шест! Да му мислят тези, на които ще се наложи дълго да живеят в България.

Без цензура | 13-07-2010, 08:57 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*

Пожелавам ти всичко най-лошо, глупако, и много се надявам да ти се сбъдне. С теб глупаците няма да свършат, но задължително трябва да има нещо като превенция срещу тях. А мащабната глупост задължително трябва да влезе в Наказателния кодекс като углавно престъпление срещу цял народ. За да не може повече геополитиката да бъде бъркана с дребната далавера. За да не може повече да се сключват договори с „Газпром” така, както се дават обществени поръчки за смяна на дограмата в селско училище.  

Модата на политическата глупост тези дни се диктува от човек на име Лъчо Мозъка, което е крайно несправедливо към самата глупост. Нейният много по-заслужил дизайнер пак се казва Иванов, но Валентин – зам.-министър на ДПС в предишния кабинет, подписал дългосрочен договор за доставки с „Газпром”, без да го прочете. И вероятно никога не е чувал клишето – че това не е просто компания, а най-мощното руско оръжие. С ранг, по-голям или поне равен на руското външно министерство. Глупаците нямат работа да преговарят с „Газпром”, още по-малко да подписват договори. Но след като им се е наложило или са им наложили, а те не са се оплакали – могат да забравят за всички възможни оправдания.

Тук не става въпрос за неграмотен циганин или за овчар, учил само в първи клас до обяд, а следобяд - посветил се на овчето образование. Срещу дребна сума на тях могат да се продадат маса фирми със задължения за милиони. Те пък да се съгласят, защото никога не са виждали 300 лева накуп, а интелектът им е недостатъчен да схване под какво ръката им слага подпис. Дори с такива финансови идиоти правосъдието трябва да се саморазправя възможно най-брутално. И да ги превръща в легенди на идиотията за пример на цялото неграмотно стадо. Нека се плаши то, че не бива да подписва нищо, което не може да прочете, освен ако не са му опрели пистолет в слепоочието.  

Теб, Иванов, някой заплаши ли те с пистолет. Или нямаше нужда, защото и без това си послушна овца, готова да изближе всичко, което й посочат Отгоре. Ако трябваше да подписваш за нещо в личния си скапан овчи живот, пак ли щеше да направиш същото. Щеше ли да се съгласиш на ипотека, без да научиш наизуст дребния шрифт на последната страница. Щеше ли да теглиш заем за нова кола, без да проучиш на какво оскъпяване се съгласяваш. Дори телевизор на лизинг би ли си взел, без да изчислиш годишния процент на разходите. Няма да го направиш, защото в собствения си живот не си чак такъв глупак. В моя обаче се държиш като такъв и това ме вбесява сериозно. Затова, ако правосъдието не може да те застигне – дано поне ужасите на живота го направят. Дано един ден престанеш да изкарваш пари от глупостта си, дано да не можеш да смогнеш на ипотеката си, дано банката ти те изпрати на свободен клошарски наем в кварталния трансформатор. И дано пак ти останат толкова дългове, че и животът на внуците ти да не стигне, за да бъдат погасени.       

Страх ме от Иванов, защото името му е легион. Легион е стадото на послушните кариеристи, което има голямо безотговорно желание да пасе от данъкоплатските пари. Ако Валентин Иванов не бъде даден като лош пример на себеподобните му глупаци – той ще се превърне в тяхна професионална мечта. Дупедавщината и робският манталитет са генетично заложени в преобладаващото чиновническо население. И то ще получи поредното обществено поощрение, ако на поредния глупак му се размине.   

„Още един глупак” не е евтин криминален роман на Чейс. Това е политическата bg енциклопедия на скъпите грешки от глупост, която чака да бъде криминализирана. С обикновените глупаци, подписващи ипотечни договори за 800 лева месечна вноска, а получаващи само 600 лева заплата – животът ще бъде справедлив и ще ги смачка. Правосъдието обаче трябва да се погрижи за VIP глупаците, нечетящи геополитическите договори. Това не е безобидно безобразие, не прилича и на обичайна делнична корупция. Това, по дяволите, е „Газпром”. И никой няма право да бъде тъп, нито после да се прави на тъп.

Без цензура | 12-07-2010, 07:13 | varnautre

Всички обичат победителите. Някои дори са готови да стигнат до крайности в любовта си. Вземете за пример представянето на Цветана Пиронкова. Вече я обявиха за почетен гражданин на Пловдив. Скоро ще й дадат и книжка за космически кораб и място за паркиране на Марс. А някой знае ли какво точно й костват победите? Или къде бяха нашите стимулиращи похвали, когато талантът е растял?

Победителите са като онези дървета в парка, които домашните любимци и всякакви улични скитници препикават, за да фиксират своето местенце, да се запомни, че са минали от там и така са сложили началото на своето съществуване. Ето за какво служат победителите още – благодарение на тях разбираме, че в България имало федерации, управленски кадри и разни лица с неправилно набръчкани физиономии. Появи ли се нашият първенец, те изпълзяват от своя ковчег, наречен за по-общо бюро и започват да вдигат най-много шум с аплодисментите си.
В България няма пари. Нищо ново. Но у нас има воля за победи. Не става въпрос само за спорта. Във всеки отрасъл има скрит по един лъв, който дебне победата на всяка цена. И, естествено, навсякъде има по едно кандидат джудже, което е готово да се качи на раменете му, за да запее своята песен. Ако този лъв вземе, че стане помияр и реши да си пропие или продаде таланта – тъпчат го, смазват го, убиват го. Да сте чули досега някой да дава кураж на слабите, учещите се и на всички онези из чийто свят расте бъдещия победител? Няма такова нещо. А спомнете си колко удобно Бербатов се превърна в боксовата круша на толкова много страхливци. Де що имаше народ у нас заудряха по физиономията му. Защото осъзнаваха, че един победител си отива. Без значение как, защо, с основание или без. Той просто си тръгна и остави на голата земя онези, които обичаха да се качват на гърба му и от там да крещят колко са велики. Да си спомним думите на Айнщайн: „Джудже, качено на раменете на великан вижда по-далеч, но в гърдите му не тупти юнашко сърце.”

Загубихме, попариха ни, стъпкаха ни край морето... – тези и още други подобни определения намирам по фасадите на вестници и други медии, след втората загуба на волейболистите ни от Бразилия. И никъде поне едно: „Благодарим ви, момчета!” или „Кураж, ние пак ще сме с вас.” Нали си давате сметка колко комплексарско звучи и как само ни се иска да си бършем слабостите с победителите. България никога няма да завладее света, да стане първа военна сила, да излезе от своя стегнат Балкански обръч. Естествено, че ни се иска да сме големи и велики. Твърде много спомени имаме. Но кой е казал, че величието вирее само когато уважаваме победителите. Ако куцате с десния крак нима само на левия ще купувате нови обувки?

Победителите на България трябва да тренират в студени зали, без топла вода. Федерацията, организацията или звеното трябва да им отпуска по 1.13 лв. на ден за храна, облекло, пътуване и заплата на треньор. След това този ми ти победител се нагърбва да си търси спонсори. Сутрин през зимата като Роки на Сталоун ходи на Пантеона да загрява, после плува в морето, качва Мусала за два часа и с една ръка прави лицеви опори, докато чете за второ висше. И като му сложат златния медал ние започваме да цъкаме с език като пробит ауспух на Трабант. Ето, това е нашият идеал за победител. Много сме горди с него. Той е нашето момче/момиче. Тупайки го по рамото ние градим личната си представа за Християнски ценности и правилно пласирани добродетели.

Склонен съм донякъде да призная този метод за най-добър, когато става въпрос за каляване на бъдещите герои на България. Донякъде, защото мен лично ме е срам да гледам проточената лига на благодарниците, които се изреждат пред победителите. Започва се едно ръкопляскане и четкане, препикаване и отъркване, мазане и обещаване; договори за реклами, директорски постове, покана за членство в партии. А някъде в дъното, лишен от внимание и грижи, от истинска нужда за помощ, зрее нашият бъдещ победител. Той няма банкова сметка, нито лев спечелен от награден фонд. Но се бори, дерзае, упорит е. Никой не му обръща внимание. С изключение на разните му програми, формули за управление и помощ за националния ни ресурс, където всичко си остава затворено в папките. Е, кажете ми, още ли се сърдите на Каратанчева, че отлетя?
Победителите нямат нужда от помощ. Стигайки до върха те си получават заслуженото. Може би точно заради това ние толкова много искаме да им помогнем и да ги направим почетни граждани на света – защото те просто ще откажат. Но нищо, ние да си направим устата, да се снимаме с победителя, та да може поколението да ни запомни. Само не трябва прекалено да се оливаме, защото току виж блеснала в кадър проточената лига на нашата благодарност.

А вие, бъдещи победители, някак си трябва да разберете, че точно по такъв път вървите. Свиквайте с мисълта, че когато губите – ще ви хапят до кокал. Може и да ви посегнат с душене. Свиквайте, защото у нас никой не обича губещите, защото така лъсва положението в цялата ни нация. Виж, победител да си е нещо съвсем друго. Това е слава, това е реклама, това е и блясък, който заслепява очите на онзи, който иска да види истинските проблеми у нас. А когато някои се заинтересува действително от положението с отглеждането на талантите – премерете му пулса, изкарайте го предател и му пратете психолог.  

Без цензура | 12-07-2010, 07:09 | varnautre

Улиците ни са криви като живота ни. Питайте която искате приятелка защо рядко рискува да се покатери върху фини обувки с елегантен ток. Тя ще Ви обясни, че просто се спъва на втората крачка, защото плочките по улицата, на която живее са поставени на криво, на много места има кални дупки и пропадания, а на други места корените на дърветата са нагънали допълнително и без друго несъвършената улична настилка. Затова по-здравословно и по-удобно е да не си много елегантен.

Животът ни е същият като улиците. С кривини, завои, извънредни ситуации и вечен стрес на най-безсмисленото място в сюжета... Там, където във всяка друга цивилизована държава никому не би и хрумнало, че може да има проблем, при нас той е необходимото зло, надуто като балон и почти невъзможно за преодоляване. До днес. Да речем, че сега нещата малко се пораздвижват и да речем, че някога след години всичко ще си дойде на мястото.

Преди, обаче, това да се случи, European Social Survey теглиха чертата с научно изследване на ценностите, проведено през изминалите две години с участието на 43 000 респонденти от 21 европейски държави и обявиха, че ние-българите сме най-надоволните и най-нещастни в Европа. И с това не изненадаха никого. Нито тук. Нито зад граница. Защото подобни данни изскачат поне веднъж на половин година от Евростат или от някъде другаде.

И така, докато ние се киселявчим и само два пъти седмично се доближаваме до някакво позитивно състояние на духа, в което установяваме, че светът наоколо би могъл да бъде приятен, швейцарци, ирландци и холандци всеки ден изпитват положителни емоции и се радват на живота. Предполага се, че щом го правят, значи има за какво. Лично аз смятам, че радостта им се дължи на две спазени условия: от една страна подреденият и регламентиран свят, в който живеят  и  от друга страна - добре отгледаната позитивна нагласа към него.

По-детайлно взиране в резултатите от проучванията ни праща към другите кисели и отчаяни почти колкото нас: унгарци, словаци, естонци и поляци. И изводът крещи сам в ушите ни, че до недоволството, което изпитваме ни е докарал самият ход на живота и преустройството на обществената система, през чиито трусове преминавахме двайсет години. Двайсет години от всякъде уж идваха средства, уж отчитахме широки хоризонти и рязахме лента след лента, а всъщност не видяхме една готова завършена обикновена магистрала. Като тези, които хората навсякъде имат от десетилетия и смятат за нещо толкова естествено, колкото изгрева на слънцето.

А можело да се случи, при това можело да се случи изключително бързо. Установяваме го едва днес – двайсет години по-късно.

Ако отворя списъка и продължа изброяването, няма да постигна нищо друго, освен отново да се вкараме в онова типично според проучванията кисело и отчаяно състояние на българина, в което проклинаме хода на живота, не вярваме в политиците, полицията, съдебната власт, демокрацията, съседите, колегите ... изобщо не вярваме в нищо и завиждаме на датчани, финландци, шведи и швейцарци за удовлетворението им от живота.

Феноменалното е там, че дори кутрето си не помръдваме, за да направим нещо хубаво за себе си, за някого, за деня, за света и само ръмжим против политиката, търговците, данъците, хората, обстоятелствата. Против всичко. Вчера на пазара наблюдавах поредния вулкан от безсмислена ярост. Една продавачка измърмори под носа си на хората пред мен, че дължат два лева и пет стотинки, получи си левовете, почака, почака за стотинките и като видя, че никой няма намерение да й ги дава, се разкрещя:

- Това ли Ви е проблемът, бе господине?

Човекът стреснато се върна, абсолютно неразбиращ какво искат от него и защо го нападат и мина доста време докато получи ясно обяснение къде е проблемът. Просто не беше чул това със стотинките.

Безумен скандал и десетки обиди за пет стотинки! Представяте ли си?

Впрочем, човекът изглеждаше напълно ангажиран с някакъв друг, предполагам, далеч по-сложен проблем. А може просто да му е било зле. Но на нас не ни стигат изродщините, които преживяхме през изминалите двайсет години на преход. Ние предпочитаме сами да си създаваме безсмислени притеснения, обиди и нервни ситуации и после тежко да въздишаме: „Ужас! Днес е просто непоносимо!” И дните действително се превръщат в такива. Достатъчно е няколко души да ти прехвърлят комплексите си, липсата на възпитание и лошото си настроение... и готово! Въпросът е уреден. Не сме се реализирали като нация, защото по време на прехода вместо всички заедно да се движим напред, държавата предсмъртно се гърчеше, нацията не помръдна нито крачка, а някакви отделни хора прехождаха насам-натам със заграбено държавно и общинско имущество и се пъчеха колко са способни и колко са богати. Останалите си скубеха косите, че напразно са учили и работели цял живот и че за нищо не стават. А децата растяха с погрешната представа, че хубавият живот се състои във висене по кафенета, модни подиуми и луксозни джипове и че в хубавия живот има черен хайвер, скъпи парцали и безсмислени приказки по още по-скъпи телефони. Двайсет години никой дори не си и помисли да включи в концепцията за хубав живот и графата „Нещо да се прави. Нещо смислено”.  Да учиш, да пишеш, да работиш, да проектираш, да се развиваш. Е, как да сме доволни? Като представите ни за нещата не включват най-важното, без което няма живот. А следователно реалността се разминава с очакванията.

Очакванията са денонощно да лежим по шезлонги на някой екзотичен бряг, да пием студени коктейли и да въртим незнайно какъв бизнес по телефона с незнайно кого. А каква е реалността? Не можем да обуем официални обувки, защото си изкълчваме глезена на втората изкъртена плочка пред входа. Не можем да водим ползотворни разговори по работа, защото всеки е зает да критикува и да обяснява колко другите нищо не разбират. Не можем да повдигнем глава извън адския казан, защото останалите веднага ни дръпват надолу... Не по нещо лично, а просто така – всички да сме долу, да няма неравности. Не можем да вървим спокойно по улиците, защото ако не случим на побеснял човек, ще се натъкнем на глутница бездомни кучета. Вчера момченце на девет години беше жестоко нахапано от кучета в Студентски град в София, онзи ден същото се случи някъде другаде. Утре отново ще има подобен инцидент. Ако имаме късмет ежедневните неща да вървят както трябва, тогава се забиваме в някакъв безкраен институционален сюжет, в който половин живот никога не е достатъчен компетентните служби да си свършат работата.

Това е реалността. В нея мошеници с политически чадъри съсипаха хората, доставчици на електричество и на газ се включиха в публичната драма, за да съдерат кожите им, а търговците ги довършиха. И сме кисели, защото животът не върви. А как да се случи нещо хубаво, след като ние сме вечно недоволни и категорични в нещастието си? И ако ситуацията не беше тъй  тъжна, определено би била много забавна.

Лично мое мнение е, че ако променим нагласата, ще променим и обстоятелствата. Нагласата би трябвало да бъде следната: че човек не може само да взема, той трябва да дава, да полага усилия, да се грижи за другите. Коктейлите идват после, когато изпълниш задълженията си. И така е по-сладко. И другото, което ни липсва: правила и регламент.

Това е всичко. И ще изскочим от топ десет на вечните негативисти и критикари, на нещастниците и нереализиралите се. Защото знаете приказката за кривата ракета и за космоса, който й пречи.

А  космосът по принцип е едно удобно и приятно място.

Без цензура | 10-07-2010, 10:22 | varnautre

И тази седмица в газовата среда опасно прехвърчаха искри, късото съединение изненадващо тресна в Парламента, полицията има химн с широк обсег на поражение, народонаселението изкупи печките на дърва, а по-напредналите започнаха да се ограмотяват за прелестите на бушкрафта като алтернатива.

През това време правителството навърши една година и премиерът си писа "много добър 5". Шестицата я остави за след разговорите с Путин, където, въпреки историческия опит, се надява "да стане така, както аз искам". Дотук имаме само признанието:

"Путин ме разбира много по-добре,

отколкото българските политици от опозицията." Само дето предния път, когато политиците ни се разбираха с Москва по-добре, отколкото с нас, всички свършихме зле. Изворите за оптимизъм в седмицата на кабинетната годишнина не свършиха с руските очаквания. Разбрахме още, че ние преминаваме най-леко през кризата – според премиера Борисов, а фискалната ни политика е най-адекватната в Европа. Това според финансовия министър Дянков, веднага след ремонта на бюджета. Отвън обаче не бяха така мили. Макар че за разлика от Румъния, Международният валутен фонд не ни предписа увеличение на ДДС, все пак препоръката е да спрем с плановете и да се заемем с практическо реформиране. Виенският институт за международни икономически изследвания доста грубичко написа в проучването си за икономиките в Централна и Югоизточна Европа, че с погрешните си антикризисни действия

българското правителство е задълбочило кризата

Като има предвид сегашното, не предишното правителство. А агенцията за кредитен риск СМА сложи държавните облигации на България в десетката на най-рисковите за второто тримесечие на годината. Затова, когато първите финансисти на кабинета и парламента – Симеон Дянков и Менда Стоянова отново и малко ненужно натъртиха: "До края на годината данъците няма да се вдигат", ние взехме да чуваме друго – "догодина ще ви вдигнем данъците". И вече не се дивим на исканията на парламентарната шефка Цецка Цачева бюджетът "да е в цели числа", защото преди това тя ни преразказа вица за двата български изхода от кризата – Терминал 1 и Терминал 2. През седмицата Цачева с гордост представи инициативата си до края на следващата година българите да можем да работим свободно във всички държави от Европейския съюз. За целта на госпожа Цачева й предстоят много пътувания, за да убеждава колегите си в Европа. Колегите й най-вероятно през това време ще си мислят за собствените си антикризисни мерки и за своите сънародници, които се страхуват за работните си места, та от инициативата ще остане само ходенето. Поне вече сме наясно, че идеята на властта е да ни реши проблемите, като ни улесни

да изнесем труда, данъците и доходите си другаде

Колкото до актуалния актуализиран бюджет, той мина в пленарната зала след обичайния зиг заг. Синята коалиция дадоха безрезервна подкрепа на първо четене, но до второто вече смятаха, че това е пир по време на криза. А според Станишев промените се правят, за да може правителството да си скрие резерв за политически нужди. Е, той вероятно знае добре как се прави. Преди това заместник финансовият министър Владислав Горанов успя едновременно да обясни как общините могат да ни обложат със собствен данък върху доходите и как министерството е против това. Всъщност, идеята част от данъците ни да остават там, където живеем, е стара. Само че тя винаги е предполагала от вече взетите пари да се отделя по нещо за общините, а не всичко да потъва в общата софийска дупка, а не да се превръщаме в

тройно рафинирани данъкоплатци

Една от хубавите новини от новия бюджет е увеличението на парите за лекарства. Макар че дали ще го усетим, ще разберем по-късно, докато поразяващият ефект на здравния министър не ни се размина и тази седмица. Първо дамата обяви с апломб, че самите диабетно болни са поискали да отпадне клиничната пътека за лечение на диабетната полиневропатия. После стана ясно, че това, което иска пациентската организация, е не само запазване на пътеката, но и увеличение на обема й, а за какво си е мислела министърката, докато ги е изслушвала, остава загадка. После Анна-Мария Борисова мина през Русе, където ние научихме, че лекарите над 60 години са опасни за нашето здраве, а доктор Георги Тодоров – че охраната на министърката е опасна за ребрата му, след като му ги понамачкаха, за да му попречат да участва в откритата и на публично място среща. Накрая го отнесоха журналистите от Добрич, които трябваше да защитават правото си да стоят на обществено място, видяха колко им струват депутатите, които се изсулиха тихо покрай тях, само министърката не можа да ги изненада с отношението си, като попита:

"Тези кой ги е пуснал"

Все пак отличникът би трябвало да е вътрешният министър – нали на него дължим новия музикален хит. Който всъщност беше единственото забавно-нелепо нещо в деня на полицията. Празникът започна с пожеланието на премиера полицаите да работят по-добре, за да има повече средства в държавата, защото приходната част на бюджета зависела от тях. Което от днешна гледна точка не е точно така, а от историческа – малко напомня за Сула и проскрипциите. Като черешки върху икономическо-полицейската теория можем да добавим новата продукция на "МВР Ентъртеймънт" – "Казвай, ‘щот ще те боли много!“ и признанието на Цветан Цветанов, че работят дори на празника, защото от битките с организираната престъпност лидерите й от 177 станали 189. Колкото до музикалния шедьовър на седмицата, той започна с масираното присъствие на Веселин Маринов, който отвсякъде обясняваше, че химнът на МВР дава надежда, че има справедливост. И още много неща изприказва полицейският бард, единственото, на което можем да хванем вяра, е откровението, че не е чувал за Маяковски и неговите дитирамби за милицията. Но този грях е повече върху мастития автор Евтим Евтимов, който трябва да се притеснява обаче не от класиците, а от живата конкуренция. Защото в блога си Комитата изрови

и химна на Националната разузнавателна служба,

сътворен искрено и лично от Михаил Белчев, Хайгашод Агасян и Красимир Гюлмезов. Само ако се бяха сетили да го представят в компанията на десетина балерини-разузнавачки, сега тях щяхме да коментираме тях. Всъщност МВР-песньовката е поредно институционализиране на чалгата, очевидно любима на властта, а и въпросът май не беше полицията да има химн, а един певец с позатихнали фунции да се приобщи официално към новата власт, а новата власт да легитимира един коз повече за гласовете на червените бабички. И понеже музата на произведението – вътрешният министър Цветанов, от една страна смята Яворов за възрожденец, а от друга - вече уреди договор за производството на телевизионна сага за полицейските подвизи, предложението е да се откупят правата за филмиране на капиталистическите апологетики на Айн Ранд. Само името на добричкия главен герой - магнатът

Франсиско Доминго Карлос Андрес Себастиан Д’антонио

дава невероятни възможности за превземане отвътре на другия огромен сегмент – любителките на сапунки. На пеенето може би ще заложат и ДСБ – тази седмица се появи вероятност Стоян Михалев /без Виктор/ да стане кандидат кмет за София. Само Враца се цепи от колектива – кметът прати силиконките от "Пайнер" да пеят на стадиона, за да не развяват прелести пред паметника на Ботев, пък те се обидиха и изобщо не пяха там. Недооценени има май и в съдебната система, защото си поискаха нови цени на услугите. След като председателят на Върховния административен съд Константин Пенчев за пореден път призна провала в назначаването на редовите магистрати, висшите такива не се посвениха да заявят: "Правосъдието е скъпа услуга и всеки,

който иска да я ползва, трябва да плати

за нея". Може би целта е да не се налага децата на магистратите да страдат като социално слаби, а самите магистрати да не се претоварват с работа, след като гражданите просто няма да могат да си позволят да си търсят правата. Всъщност, всички ние, като си плащаме данъците, си плащаме и услугата. Някои, казват, си плащали и втори път – за по-сигурно, насаме, в брой и под масата. После плащаме и обезщетенията заради поразиите на отделно взети скъпи магистрати. Друго едно плащане се задава за малките търговци. Касовите им апарати трябва да свържат с НАП, което струва около 200 лева при нов апарат или 600 при стар, отделно още толкова за мобилен модул, плюс договор с мобилен оператор и цената на sms-ите, които НАП ще им праща. Така ще се контролират оборотите, без да се променя и практиката да ти затворят магазина и да го ревизират "на живо" няколко дни. И за пореден път всички ще платят заради неспособността на администрацията да се справи с нарушителите. А внезапното

солидарно вдигане на цените на касовите апарати

от страна на големите продавачи на пазара тъкмо преди вземането на това решение сигурно е само съвпадение. Цената му ще я плащаме ние, независимо дали си купуваме лук, обувки или шампанско. Вероятно ще си плащаме и за новата банкова услуга – законодателят смята да накара банките да ни уведомяват лично за вдигането на лихвите по кредитите. За логиката на самите кредити, разбира се, никой не смята да ни осведомява. Без коментар останаха и резнатите 6 милиона лева за книги, като библиотеките на практика останаха без субсидия от Министерството на културата. Но пък издателите продължиха кръстоносния си поход, като напомниха, че и същите тези библиотеки би трябвало да им плащат авторски права. Нищо, че битката с четящите има далеч по-прагматичната цел да се отвлече вниманието на авторите, за да не питат за допечатки и за реални приходи, като си получават стотинките от издателите. Но пък от икономическото министерство съобщиха, че

ще раздвижваме икономиката си с иновации

Нищо, че националната статистика отчита все по-ниска квалификация и все по-страшна неграмотност сред младите. През това време Финландия призна достъпа до високоскоростен интернет за законно право на гражданите си. Пък у нас иновативната работна ръка тази седмица размаза туристка с бетоновоз и единственото, което можа да каже, беше: "май сбърках пътя". Заради липсата на 130 милиона евро съфинансиране към вече дадените ни 630 милиона са спрени десетки проекти за пътни ремонти, но пък президентът Георги Първанов получи почетния знак "Стефан Стамболов". Модератор на научната вечеринка беше Димитър Иванов – историк, по-известен като последният началник на Шести отдел на Шесто управление на Държавна сигурност. Друга местна версия на учените-изследователи тръгна да прави анкета дали турските изселници искат

да върнат "историческите имена" на някои градове

като Варна, например. Одесос не звучи зле, а като сме почнали, можем да върнем и Константинопол. Анкетата обаче даде повод на Волен Сидеров да се заеме не с бюджета, а с екипа на "Балканския телевизионен експрес". Той трябваше да покаже на живо в ефира на турската обществена телевизия разговор с министъра на културата Рашидов, но вместо това спря излъчване, след като Сидеров отиде да им държи сметка за изцепките на неизвестната фондация. Което е точно толкова логично, колкото по време на предаването на БНТ от Великденската служба в Истанбул някой да отиде да иска обяснения за изцепките на Сидеров. Не че съответните държавни служби не трябва

да отделят най-накрая поглед от пъпа си

и да проверят защо тъкмо след последните избори, които най-накрая оставиха ДПС извън властта, зачестиха пристъпите на "етническо самоосъзнаване" у разни странни субекти. По друга тема обясненията приключиха – на "Алея Първа" всичко е спокойно, регионалният министър Плевнелиев почти призна, че се е объркал и сега няма проблеми нито с документите, нито със строежите, нито с укрепването. Няма проблеми и на пристанището във Варна. Частният бизнес вече спечели едни бивш директор, останалите сметки май ги правят местните политици, а пък ще ги плащаме, както обикновено, ние. Не е ясно кой кому ще плаща в сагата Е.ОН. Защото в една прилична държава,

ако дружеството нахлуе като орда варвари

в частната ти собственост, без дори да се опита да те предупреди, и започне да прави нещо свое си вътре, плясванато през ръцете ще е повече от сериозно. В местен вариант - балчишки, например, седиш три месеца без ток, съсипват ти дребния бизнес, или намираш двора си разбит, а единствената тросната информация, която получаваш по телефона, е да си купуваш местни вестници, за да разбереш какво става. За компенсации и извинение и дума не става. Вариант е съдебно дело срещу Е.ОН и все повече хора прибягват до него – досега исковете са 426. И оттам обаче има оплаквания на ужилени, че прокуратурата не желае да се занимава с ЕРП-то, а колкото до регулатора ДКЕВР – там май отдавна имат стандартна бланка с отговор "не можем да ви помогнем, обърнете се към съда". Разбира се, варненските вълнения и площадни протести избледняха на фона на големите енергийни разговори през същата седмица. След пристъпването напред – назад по проекта "Бургас – Александруполис" и уж окончателното становище, че чакаме екооценката, изведнъж от "Файненшъл Таймс" научихме, че според Бойко Борисов тръбата вече не ни интересува. При това положение

можехме да си спестим поне плащането на оценката

Защото и без друго ще ни трябват пари за обезщетения. След руската визита стана ясно, че за АЕЦ "Белене" са постигнати "много положителни резултати". Но пък според финансовия министър няма откъде да извадим 280 милиона евро за реактор тази година. И още – че цената на "Белене" трябва да падне с 40 процента и да е най-много 7 милиарда евро. Всъщност цената на "Белене" май тръгна от 2 милиарда и не е лошо някой първо да обясни какво и с колко поскъпна, че днес 7 милиарда се броят за разумен вариант. А пътем ще е добре някой да обясни и друго – как така договорената между две държави цена на газа изведнъж се оказа изненадата и за двете страни по договора и конкретно у нас

кой кога открива цените на страгическите суровини

На всичкото отгоре свръхактивният американски посланик Джеймс Уорлик изведнъж започна да пита какво стана с предизборните обещания на Бойко Борисов за диверсификация на енергийните източници. Трогателно прозвуча и фразата: "Българите сигурно искат да разберат защо цената на газа се е повишила. Ние обаче не можем да знаем това, защото договорите са тайни". Толкова тайни, че дори бившият заместник министър на енергетиката Валентин Иванов подписал въпросния договор, без да го е чел, поне според  "Труд“. Безспорната издънка на седмицата стана Лъчезар Иванов. След два неуспешни опита той влезе на остро в Нова телевизия и

най-накрая си заработи изгонването

Приятелската протекция за заможния приятел - митничар и съпругата му, която случайно работи в здравната парламентарна комисия, дойдоха след частното финансиране на пътуване до Съединените щати и лобисткия скандал с рекламата на дрога и "Държавен вестник". Този път Иванов много бързо се лиши от постовете си в партията и в Парламента. Но пък си остава депутат с имунитет, а на исканията за проверка на имуществото Бойко Борисов отговори с искане да се проверят другите митничари по улицата на гербаджийския приятел и да се пише повечко за Доган. Може би защото не иска да се озове с един депутат по-малко, който обаче

ще си остане в залата с етикета "независим",

но с лошо отношение към бившите си колеги. Все пак много бързо стана ясно, че "без да се намесва", премиерът е "настоял" скандалът да се разрази. А от извиненията на Иванов става ясно, че нещо се е случило, че то може да навреди на партията, и той, като съвестен човек, си подава оставката. Фрази като "търговия с влияние", "лична отговорност" или "грешка" не чухме. Колкото до идеята "отива си, защото го хванаха" – не беше това новия морал, който очаквахме. А и след скандалите в Горна Оряховица, Пловдив и този, все по-важен става въпросът - как са си избирали хората ГЕРБ, че дават фира за една година. И

как ще ги избират за следващите избори

догодина. Пред тези въпроси бледнее питането има ли нужда българския парламент от политически екзорсист, след като Пламен Цеков обвини Мая Манолова във връзки с нечистите сили, а сега си подготвя защитна теза в смисъл, че искал да каже не вампир, а самодива. Новият скандал вероятно трябваше да затрупа предишния, в който Цеков оправда фалшифицирането на закон с липсата на очилата си. Седмицата очевидно беше благоприятна за подобни творчески избухвания. Освен навлизането на депутатите във фолклора, и на Веско Маринов – в химнопеенето, научихме, че преподавателят в Националната музикална академия професор Румен Нейков е написал мюзикъл "Винету". Той е посветен на германския канцлер Ангела Меркел, но някак всички се сетихме кой още много обича тая книжка. А инженер Никола Колев нахлу в изкуството с лечебен портрет на премиера Борисов от скъпоценни и полускъпоценни камъни.

Горкият Теофан Мухин,

възпят от Илф и Петров - с неговите евтини портрети от овес. И без лечебна сила. И при пророците има раздвижване – тия дни на мода е топ-гадателят на световното по футбол – октоподът Паул. След края на първенството, ако германците не го сготвят, можем да си го осиновим и да си го ползваме във властта. Все пак Паул прави винаги прагматичен избор, базиран на количеството и качеството на манджата в паничките и има девет мозъка, което е с девет повече в сравнение с някои политици. Е, в България манджата често е менте, а с паничките се играе "тука има – тека нема", но все един мозък ще остава свободен. Пак тази седмица в смолянско изкупиха печките на дърва, а по-екзотично, или пък реалистично, настроените

започнаха да четат за бушкрафта

Отегчените от цивилизацията западняци описват с този термин нещо, присъщо на човечеството от зората на съществуването му – това са знанията и навиците, които позволяват да се живее сред природата - в удобство, без промишлени предмети и без скъпите блага на цивилизацията. Ние имаме доста аматьорски опит, но вече май е време да се ограмотим и професионално в оцеляването.

Без цензура | 10-07-2010, 05:38 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Росен Плевнелиев със сигурност обича приказки. Хубававеляк е, хрисим, сладкодумен – такива хора са майстори на късия разказ. За комшия да го имаш.

Проблемът е, че Росен Плевнелиев е министър на регионалното развитие и благоустройството. И от два месеца ни разказва една протяжна история как бил против строителството на „Алея първа”, но лошия варненски кмет Кирил Йорданов си измил ръцете с него. Деца да бяхме, щяхме за заспим. Фенове на Веселин Маринов да бяхме – цвете щяхме да му подарим. Ама не сме.

Казусът с „Алея първа” всъщност е една къса приказка за дългия нос на Росен Плевнелиев. На лъжата краката са къси, а пък на Буратино му расте носът. На Плевнелиев дори рейтингът не расте, въпреки усърдието, което полага.

Макар варненци подробно да са запознати с цялата сага, си струва да я припомним: в средата на май община Варна чрез главния си архитект Петър Йорданов издава пет разрешителни за строеж върху ската на крайбрежната алея. Той се позовава на предварително разрешение на Плевнелиев. Тук идва спорният момент – министърът твърди, че е позволил само укрепване. Община Варна казва – че е разрешил укрепване И строителство.

Всъщност, зоната е свлачищна и, за да може да се строи върху нея, процедурата наистина изисква първо укрепване, после строителство. Стига министърът, а след това и общината, да позволят. Редът е такъв – първо министърът, после кметството разрешава. Нито община Варна, нито инвеститорът холдинг „Варна” са твърдели, че могат и искат да заобиколят процедурата.

На предварителното разрешение, което Плевнелиев твърди, че касае единствено укрепването, черно на бяло е записана думата „строителство”. Плюс условия за изграждане на ВиК, които няма как да ги има само при укрепване. Но не в това е буратиновата министерска драма.

Същият този Плевнелиев, сладкодумен борец срещу строителството, може с едно едничко действие да сложи точка на целия казус. Без значение какво точно е разрешила община Варна, а пък той укрепване ли е постановил или друго. Действието е да отмени въпросното предварително разрешение, което предизвика многостранно тълкуване. Това е административен акт и той, ако иска, може да го отмени. Но не го прави.
На пресконференция в София Плевнелиев бе запитан дали ще оттегли становището си. Той отговори така дълго, сладко и напоително, че журналистите изпаднаха в следобедна дрямка. Но отговор не получиха.

Разказвачът на хубави истории Плевнелиев спести и още нещо – личното му мнение (не министерското, а човешкото) дали на алеята трябва да има сгради. Три пъти го питаха в студиото на bTV, а той въртя, сука, преде, ама не каза. Не каза и, когато и репортери го питаха във Варна. „Варненци трябва да решат”, измъкна се Плевнелиев.

Тези дни той рече следното: "Да, свлачище е. Да, може да се строи в свлачище. Но министерството издава разрешението за укрепването му. Когато се укрепи свлачището, може да се върви напред с издаване на строително разрешение" И? За какво бе целият напън, бе г-н министре? Някой някога да е твърдял обратното?

Всъщност, съдбата на „Алея първа” стана ясна още през август миналата година. Тогава Бойко Борисов бе във Варна за първи път в качеството си на премиер. Журналисти го питаха за продажбата на земята на ската, извършена от областния управител Христо Контров. Интересуваха се дали държавата ще разследва сделката. Борисов каза на репортерите да се обърнат към кмета Кирил Йорданов, който нямаше никакво отношение към проблема. Борисов бе този, който трябваше да отговори, нали държавата продава.

Отговорната и честна премиерска реакция бе скрита от още по-отговорните и честни медии. В ерата на ГЕРБ е така – медиите прикриват срамотиите повече от всякога.

Между другото, пред близки хора Борисов похвалил Плевнелиев, че се държи добре пред камера. Един съвет към премиера – Плевнелиев наистина се държи добре. Най-добре да върнат „Лека нощ деца”, та той да хване камерата и да не я пуска. Да говори, пък ние ще сънуваме розови гербери. Ама като министър ни стряска.

Иначе, няма лошо „Алея първа” да стане. Разбира се, при спазване на строителните и екологични изисквания. Сегашните „капанчета” са ориенталска гледка. Няма лошо и прокуратурата да подиша във врата на разни общинари.

Но Плевнелиев да се прави на света вода ненапита - не, мерси! Той просто е един от цялата верига. Да си понесе отговорността и да не се измъква. Всичките му дълги и красиви думи са едно обикновено мънкане. В името на рейтинга.

Ясно е, че за Плевнелиев тази битка е полезна, но за обществото - не е.

Без цензура | 07-07-2010, 13:16 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Аз съм морски човек. Много повече, отколкото си мислите, когато се майтапите със софиянци и техния девиз „Да беше лето, да бехме у Варна”. Влюбих се в това море, още когато нашите ме водели на почивка в Обзор или на гости у роднини другаде по крайбрежието. Продължих да го обичам през целия си съзнателен живот.  Заради възможността да съм близо до него дойдох да живея във Варна. Усещах присъствието му с кожата си – през зимата, когато бурната му мощ се сблъсква със стената на вълнолома, или когато, притъмняло под оловните облаци, надига бавно мътносивите талази на мъртвото вълнение.

Цялото време през лятото беше мое – за разлика от вас, варненци, аз обичам да ходя на плаж. Обичам жегата на пясъка по пладне, необятната дистанция до хоризонта, обичам да плувам навътре, навътре, докато се задъхам, а мисълта ми вече е стигнала до силуетите на корабите... Така най-истински усещам близостта на природата – при това, какъв парадокс, на метри от брега и от притискащия дъх на големия град.

За двайсет години това градско присъствие стана чудовищно и унищожително, няма тишина и спокойствие в курортите, където се изсипаха хиляди кубици бетон. (А уж ни предупреждаваха да се поучим от грешките на Испания... къде ти, нали е важно първо да построим своя си хотел, а после да става каквото ще! Нищо ново под слънцето...)

Не знам, може би сте чели една програма за развитие на туризма във Варна до 2013 г. По-интересно е дали сте чели какво се излива в морето от „най-красивия морски курорт на България” – Златни пясъци. То си било така, извън всички даже български стандарти на заустване, и много преди да настъпи демокрацията и комлексът да се напука по шевовете от безумното строителство.

Ето какво, накратко, сочи анализът за състоянието на водите – в акваторията няма влошени параметри на повърхностните води. „Изключение прави ПСОВ (пречиствателна станция за отпадни води) „Златни пясъци”, чиито отпадъчни води са заустени подводно на 750 м от брега, което е значително по-малко от нормативно изискуемото разстояние 1 морска миля (1850 м).» Нататък анализът разказва, че зоната на замърсяване от тази ПСОВ била успоредна на брега с елиптична форма, дълга 2,7 км и широка 1,8 км. Красота! А ние си мислехме, че се къпем в чисто море, каква измама... Преди 20 години, ако не ме лъже паметта, на Златните имаше около 12 000 легла, сега те са минимум 45 хиляди, отчитайки дефицита на реални статистически данни. Навремето властта се хвалеше, че курортът станал частен 100%, че частната инициатива щяла да реши едва ли не магически всички проблеми. Може би някъде по света това е така, но не и у нас. За нова пречиствателна станция или поне за увеличаване на капацитета на сегашната говорят всички правителства, някои политици даже я избутват в предизборните си програми за местните избори. После лъсва голата истина – държавата не я е еня, ама хич, дали Златните ще потънат във фекалии. Тя, държавата, все повече абдикира от всичките си възможни ангажименти – включително и от регулирането на процесите за опазване на околната среда. Защото какво, ако не тежко нарушение на защитата на природата, е това – да пускаш багерите и строителните машини, а да нехаеш дали собствениците на луксозните хотели ще отделят някоя пара и за екодейности? Е, да, криза е – има удобно обяснение за всички безобразия. Те, горките хотелиери, не могат да си напълнят хотелите даже с цената на хипер ол инклузив, какво да му мислят за природата. Само че в един миг ще стане късно за каквото и да е мислене. Както впрочем се случи в свлачищните зони, с каквито Северното Черноморие е твърде богато. Сега прекарваме организираните туристи през задния двор на крайбрежието, по заобиколните пътища през вилните зони, тъкмо да свикнат с пейзажа, сред който ще им предстои да почиват. Забележете – отдавна не се говори за презастрояването на крайбрежието, а за аварийно потушаване на породените от това проблеми. Под сурдинка изтичат слухове, че доста хотели са пуснати за продажба, но че купувачи, разбира се, няма. 

Не че „Златни пясъци” е някакво изключение. Напротив, много по-страшно е на „Слънчев бряг”, но това не прави ситуацията по-малко плачевна. Даже чувам, че уединеното и тихо някога местенце Лозенец, където години наред съм ходил с приятели, вече е средище на луксозни вили и хотели. Наблъскани на метър една от друга сгради, с абсурдна архитектура в стил мутро-барок, с нахъсани да печелят на всяка цена домакини и претъпкани стаи. Познати от чужбина наскоро питаха дали могат да отседнат в някой приветлив къмпинг на Черно море. Млади хора, непретенциозни към разкоша на преспиването, но пък с вкус към природата. Вие къде бихте им препоръчали да отидат? Има ли въобще такова място у нас?

Защо ли задавам риторични въпроси, след като най-чистите местенца по крайбрежието са на път да изчезнат като дюните край Бургас, погълнати от инвеститорските апетити на добре облечени бизнесмени или бедни магистратски деца, какво значение има?! Важен е резултатът, а той вече едва ли може да бъде зачеркнат без последици.

Ех, а като почвах този текст, исках всъщност да кажа нещо друго, много по-лично. Че и днес обичам морето много повече от множество хора, родени край брега. Понякога си мисля, че оцелях и се върнах от оня свят именно заради него. Че единственото нещо, което ме прави щастлив, е възможността да се добера до брега и да поплувам... Колко обаче са „щастливците” като мен, които след катастрофа, здравен инцидент или друга трагедия все пак могат да ходят, макар и бавно и тромаво? Нашият свят е много по-различен, често враждебен и недостъпен. А по крайбрежието, въпреки разните му закони за защита на хората с увреждания (мразя тази дума!) все още няма свястна възможност да слезе човек в количка. Нито има дървени пътеки, нито басейните са пригодени за тази част от българите. То пък защо ли да го прави някой, сега здравите да му мислят как ще оцеляват! За отхвърлените от обществото по-добре да пуснем някоя реклама по телевизията. Или да почакаме сами да ни освободят от присъствието си, докато пеем песни в прослава на МВР.

Без цензура | 06-07-2010, 16:03 | ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ*