Днес ми се наложи да се прибирам от Западна промишлена зона към ул. „Девня”, ни пише читателят-репортер Михаил Златков. Преминавайки през новото кръстовище, изградено до старата гара на ул. „Крайезерна”, с изненада открих, че там до новоасфалтираното скоро пуснато за движение пътно платно спокойно се мъдри пътен знак „Влизането забранено от двете страни”. Разбира се, автомобилите в стройна колона продължаваха своя делничен ход към Аспаруховия мост и по всичко личеше, че знакът е просто забравен от периода на отминалите вече ремонтни работи. Но съм сигурен, че ако утре там някъде зад храстите паркира кола на пътна полиция и съзнателни полицаи започнат да спират „нарушителите”, няма да има нито пощада, нито компромис.

{vsig}photo-report/devnya{/vsig}

Знакът си е знак, без значение кога и защо някой го е забравил и без значение колко неуместно и неадекватно е неговото съществуване на дадено място. Вярно, след ремонта, платното изглежда добре и е удобно за придвижване, но не съм сигурен доколко комфортно ще се чувствам, ако утре се наложи да обяснявам на контролните органи, че нарушавам един неактуален знак, само защото се доверявам на логиката.

Най-важното в този абсурд е, че преминаващите от мястото шофьори виждат, че знакът е забравен и установяват, че това е резултат от нехайството на даден служител. Важно е, че случаят на подобно нехайство не е нито първи, нито единствен. Резултатът: всеки преценява в момента да не се съобрази с действието на въпросния знак и колкото по-дълъг е периода, в който това се случва, толкова повече знакът губи своята тежест. Стига се до там, че в един момент хората подлагат на съмнение всички забрани и авторитети. И за съжаление са прави.

Без цензура | 13-01-2010, 07:21 | varnautre

Тринайсет българи и всички техни близки започнаха годината не с наздравица за поредните успешни проекти, а с молитва всичко  да бъде наред и колкото може по-скоро да се срещнат живи и здрави тук – у дома. Тази поредна морска драма провокира много коментари и изявления, много точни или безумни думи, хвърлени в публичното пространство. Лично аз, след всичко чуто по темата, исках просто да изрева: „Оставете на мира клетите близки на похитените! Спрете да бъркате в душите им и да ги тормозите! Спрете да си играете с хората по този безобразен начин!”

В общи линии историята е ясна от случилото се през април 2009 г. с 16 други българи – част от екипажа на кораба „Маласпина касъл”. Тогава освен безсънни нощи и стрес за хората, премеждието струваше 33 дни престой и 900 хиляди долара от джоба на корабособственика. Затова тези дни малко изненадващо ми дойде изявление на заместник-министър, според когото големият проблем се оказа охраната на сухоземния център на пиратите и на морските пространства. Пак според тези авторитетни думи на практика, преди пиратите да се приближат до чужди кораби, те имат статут на рибари и докато нападат, няма как  да бъдат атакувани, защото това винаги застрашава човешки живот.

Всеки, комуто е дошло до гуша от несериозни твърдения и от опити да го правят на идиот с повод или без такъв, предполагам, е поразсъждавал известно време по въпроса за пиратството. Също така, предполагам, разсъжденията му са следвали приблизително тази посока: че повечето пирати не са рибари, а гладни и неграмотни хора. Поради естеството на бизнеса, с който са се захванали, само от едно похищение те печелят 20 пъти повече, отколкото работещите им сънародници получават за цяла година. Логично е този бизнес да се ръководи от консултантски екипи, които според някои версии са разположени в Европа, според други – конкретно в Лондон, което обяснява добрата им информираност по отношение на три пункта: какъв курс следва корабът, какъв товар има на борда и от коя народност са хората от екипажа.

Не зная как това би се случило без добра техника и без сателитни връзки, но съм сигурна, че всеки уважаващ себе си човек е наясно за едно: според международните конвенции  при всякакво съмнение, че на борда на един кораб има незаконно оръжие, разрешено е да се проверява по всяко време и на всяко място, и особено, когато става дума за открито море. Или иначе казано - "рибари" с автомати са си живи пирати. Т.е. онова, което ни разказват е напълно безсмислено, дори граничи с абсурд, или с некомпетентност - всеки може да прецени за себе си. И като допълним, че още от средновековието пиратството е обявено извън закона в международен мащаб, а светът има разнообразни методи за успешна борба с незаконните прояви, изводът идва съвсем, без да го търсим: на някого му е удобно тези пари да бъдат искани, да бъдат плащани и получавани.

Съвременната техника е толкова точна, че корабите могат да бъдат наблюдавани чрез сателит по всяко време. Дори ако наблюдаващият има желание, би могъл да прочете най-дребните обяви във вестника, който капитанът прелиства на мостика. Истината е, че пиратството е доходен бизнес, който обслужва нечии големи интереси, поради което никой няма нито желание, нито намерение да се справя с него. Как иначе да си обясним факта, че толкова напреднали държави с високо развити технологии, не могат да се преборят с шепа примитивни хора, които дори не са в състояние да напишат името и рождената си дата? В този случай безсилието на международната общност звучи твърде смешно и абсурдно, нали? Накъде сме тръгнали всички ние, ако световните сили се стряскат от две лодки, пълни с хора със статут на рибари по думите на наш заместник-министър.

Би било твърде смешно, ако не беше толкова тъжно. Ако не бяха намесени съдбите на хората от екипажите, и безсънните нощи и безкрайното очакване на техните близки. Единствено заради тях се наех да напиша тези редове. Защото никой на този свят няма право да си играе със съдбите на хората. Никой няма право да гради бизнес върху сълзите на очакващи деца, майки и съпруги. А това, специално за нас в България се случва вече за трети път от април миналата година.

Интересен би бил отговор на въпроса: дали екипажите на похитените от съвременни пирати кораби включват западноевропейци. Интересен би бил отговорът и на друг въпрос: колко пъти по-евтино излиза вместо плащане на откупи, финансиране само на няколко взвода обучени командоси, които точно за пет минути биха разбили на пух и прах цялото световно пиратство и дори биха го научили да се подписва правилно: разбира се в частта му със сомалийските активисти, а не с европейския мозък, който организира нещата. Ще възразите, че поради спецификата на проблема по него преговарят не правителства, а частни фирми – онези, които се предполага, че трябва да се откупят.

Тогава хипотетично корабособственици, товарособственици и застрахователи лениво се почесват по главите и учтиво чакат няколко боси и неграмотни бандитчета да им измъкват милиони от фирмените сметки. Разбира се, никой не знае с точност колко са парите, отишли за откупи. Предполагаме, че са толкова, колкото съобщават. За тези пари не се плащат данъци. Също така никой не знае какво им се случва после: след изплащането. Важното е, че ощетените корабособственици, товарособственици и застрахователи тъжно седят в очакване отново и отново някой хищен и лаком сомалиец да им изпразва джобовете и да съсипва печалбите им за годината. Толкова богати и влиятелни фирми, а не могат да се справят с няколко нехайни авантюристи!?

И пак хипотетично: в момента имаме похитен каркериър, или автовоз, както го нарекоха. Той трябва да е висок най-малко 30 метра. Интересно как точно го превземат предполагаемите похитители с първоначален статут на рибари, както вече официално ни информираха? Едва ли са ползвали хеликоптер. А всяка друга версия би изглеждала, все едно, че някой се е качил на покрива на хотел „Черно море”, а отдолу друг – със статут на рибар, го заплашва с базука и чака откуп от фирмата, която му се струва най-подходяща за целта. Затова си позволих да поразсъждавам по темата: защото е смешно, грозно и много жалко нещата да бъдат представяни по нескопосния и елементарен начин, по който това се случва. Изводите всеки прави за себе си. Но лично за мен е престъпление да се прави бизнес и да се трупат печалби за сметка на човешки съдби. Оставете роднинните на мира! На тях им стига тормозът, че близки хора са някъде там - в нищото, в някаква чужда безсмислена история с неизвестна продължителност и неизвестен край. Оставете тях и се обърнете към организаторите, двигателите и авторите на целия този международен фарс. Остана ли някой, който не знае кои са?

Без цензура | 09-01-2010, 14:20 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

След първата работна седмица на новата година да проверим какво сме запомнили от старата. И да прогнозираме с какво от него ще се срещаме отново.

За нас като варненци 2010-та започна с пролетно настроение, толкова пролетно, че успяхме да забравим народните поверия, че по това време на берекет е студът. Което едва ли ще да помогне срещу призрака на още бродещата криза.

Малко остана да започнем 2010-та и с едно прокурорско бебе – 14-годишна майка записаха във варненските регистри, а това, откъдето и да го погледнеш, не е повод за радост и подаръци. Дано поне бебето да има повече късмет.

След две години на върха Варна запази народната любов, но експертите я лишиха от титлата „най-добър град за живеене”. Вероятно са се повлияли от периодично избухвалите протести срещу липсата на места в детските градини, споровете за съдбата на Морската градина и запушеното заради ремонтите за цяло лято движение. То пък плавно преля в зимно запушване на движението заради изкърпването на дупките. И ако след летните ремонти настъпи известно пешеходно облекчение, зимното кърпене само ни кара да си спомняме колко пъти вече сме виждали същата процедура на същите места.

Колкото до Морската градина, след подписки, контраподписки, митинги, протести и заплахи, обществените борци за справедливост се разцепиха, новата година започна с договор между инвеститора и отцепниците, а ние трябва да се чувстваме спокойни, че ще ни пускат без пари до морето, макар държавата да е забравила да го поиска от собствениците, и дори ще ни построят параклис. Може би под пластмасовите палми.

2009-та ще запомним още с Давид Черни и тоалетната. Испанската инсталация тази година не предизвика никакви проблеми, може би, защото испанците не са идвали да почиват по нашето Черноморие.

Не можем да подминем и авангардната идея на Сергей Станишев да си внесем управляващи от Европа. Ето това със сигурност няма да ни се случи при новия министър председател, който е на път да се нагърби вече официално с първия пост и в партията, а дори обмислял и гръцки вариант, в който да поеме и поста външен министър. Поне ако вярваме на информацията, която се просмуква изпод вратата на партийната стая.

Да не пропуснем и праведния гняв от присъствието на музикалната грешница Мадона. Датата 14 май дава прекрасен нов повод на свръхактивния митрополит Николай пак да повесели света – AC/DC си позволяват да пеят в София в деня на Свети мъченик Исидор и Свети мъченик Йоан Български, та няма начин да не е грешно присъствието ни на стадиона и тогава.

Иначе за нас като българи 2009-та мина под знака на няколко явления – кризата, Бойко Борисов и новото правителство, без да забравяме  свинския грип.

На седми юни България повтори на изборите едно упражнение, с което ние във Варна отдавна сме свикнали – излезе и гласува „против”. После го повтори на следващия месец. След още шест вече се чуват питания точно това ли беше, за което гласувахме, но е малко късно.
Въпреки уверенията, че живеем на острова на финансовото блаженство, през последните 12 месеца повече от 88 хиляди българи останаха без работа, свиването на икономиката е повече от 5 процента, а по пътя си надолу към нормалните цени имотите загубиха около една трета от стойността си.

А на държавната сурвакница за 2010-та висят още такива късмети – още безработни, още неразплатени задължения между фирмите и дори между фирми и държавата, по-скъп ток, по-скъп бензин, по-скъпи цигари, по-високи осигуровки на едноличните търговци. Важното е, че домашната ракия беше спасена от акциз, за да можем да преглъщаме по-лесно постната бюджетна пица.

Постното, между другото, се настани на трапезата ни много преди пица-вариантът на недоимъка да влезе през главния вход на Парламента и да предизвика обилно слюноотделяне в част от електората, защото за него и постната пица вече е станала лукс.

През 2009-та отвличаха вниманието ни от това освен с предизборни обещания и следизборни обвинения, че други са изяли „кифтаците”, и с шумни акции. Ако още помните, през миналата година през съда мина зърненото дело от виденово време, опитаха се да обвинят Мария Мургина, братя Галеви, Цветелин Кънчев, Емилия Масларова и Маргините, скандалът от кадруването на черничкия Красьо в съдебната система получи етикета „оздравителен процес”, по вестниците прошумоля докладът на съвестния гражданин Алексей Петров. Доклад, който очевидно е имал способността да се премества сам насам-натам из пространството и да се появява на подходящите места.
Докато държавата обещаваше да разчисти балканския вариант на Готъм сити, „лошите” загърбиха витаещия във въздуха батмански образ и организираха серия обири и отвличания. Като начало. Държавата пък започна сериала „Наглите”, от който засега имаме много пушилка, малцина в ареста и предимно новини за самопризнания.

Най-наглите продължиха и след новогодишните фойерверки с убийство насред центъра на София. Дали това беше остра форма на литературна критика или окончателно изравняване на сметките, още се спори, но с леката ръка на жълтата преса България се сдоби за пред света с още един мъченик на свободното слово, а излъганите от покойния останаха да пият по една студена вода. Кой друг с какво друго е поливал стрелбата едва ли ще разберем. Важното е, че бяха задържани част от дежурните виновни. Единият още липсва, но сигурно е някъде тук – според трогателната вяра на  вътрешния министър Малкият Маргин не може да е извън страната, защото... му е забранено да я напуска.
Но пък докато се занимавахме с тази дъвка, малцина вече питат – какво стана с търсенето на виновните за газовия студ точно преди година? Какво стана с ревизията на заменките? Със сечта в горите? Кога ще изтекат онези „три-четири” месеца, след които „разбойниците” вече ще са там, където им е мястото? И какво става шести месец с „първото нещо, което ще се промени след вота” – изборният закон?     Вместо това втората половина на 2009-та мина под знака на тангото – заради стъпките напред-назад по теми като управителя на БНБ, новите посланици и еврокомисаря. И заради усещането за жена, внесено от дамите, които огласиха високия дансинг на властта с отчетливо тракане на токчета.

Като Румяна Желева, която засега е комисар по бедствията, освен ако в Брюксел не повярват, че е българската гангстерска невеста, пратена в спокойния европейски дом. Като Ирина Бокова, която успя да оглави ЮНЕСКО, като Йорданка Фъндъкова, която като кмет на София вече успя да си спечели толкова почитатели, че дори има Фейсбук група с поетичното име „Сняг се сипе на фъндъци”.

И като Цецка Цачева, която тези дни се опита да сложи голяма точка в спора за повсеместното подслушване, като официално и тържествено обяви, че няма нищо против да й ровят в електронната поща. Нямала какво да крие.

Като се направи, че не разбира, а може би и наистина не разбира, че идеята на повсеместното електронно нюхане не е непременно някой да знае всичко за всички нас. Идеята е да имаме едно голямо на ум и да се оглеждаме за Големия брат. Който, освен равенствата „Войната е мир” и „Свободата е робство”, има и още едно - „Невежеството е сила”.

Така че – спомнете си 14 януари 2009-та – тогава едни хора протестираха срещу този особен вид невежество, който ни прави равнодушни към личните ни свободи и достойнство, убива млади хора и периодично ни връща ако не в 1984-та, то поне преди началото на прословутия ни преход. На 14 януари тази година пак ще има протест пред Парламента. Дали пак ще ни бият?

Все пак 2009-та не беше изцяло лоша. През нея Илия Троянов и Стефан Командарев, например, огласиха, че "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". И започнаха похода си за обиране на награди и аплодисменти. Ръкопляскахме и ние. 

Защото усетихме, че светът наистина е голям. И нещо определено дебне. Отнякъде. Дали обаче е спасение?

Без цензура | 09-01-2010, 07:00 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Не купувайте първата книга на Боби Цанков и останалите, които ще бъдат издадени с името му посмъртно. Имате поне две причини за пазарен бойкот. От доказан ефирен мошеник не трябва да се очаква, че ще бъде коренно честен, когато започне да пише. И защото вече не знаете кой точно ще прибере парите от литературата му. Много по-вероятно е те да отидат при издателите и много по-малко – при семейството му. Ако ви е жал и искате да помогнете на нероденото сираче, изпратете му sms – също както изпращахте на баща му, докато беше жив. Но не транспортирайте парите чрез посредник. Той ще бъде от същата пасмина на медийни собственици, които даваха ефир на Боби Цанков и си го предаваха като ценен кадър. Без да се притесняват, че всъщност е кадър за вниманието на правосъдието. Неговата ниша ще бъде заета от нов мошеник, ако инвестирате в тайните на мутрите. Защото ще кажете на целия свят, че има достатъчно балъци, които биха превърнали в бестселър съмнителните продукти на съмнителни хора.   

Чудесен ход за кариерата й, казал един пиар циник, когато разбрал, че някаква звезда е починала. Няма друг бизнес като шоубизнеса, в който смъртта е способна на пазарни чудеса. Майкъл Джексън продаде 40 пъти повече албуми през първата седмица, след като беше намерен с обезобразен от лекарства организъм. И понеже от 8 години не беше правил песен или турне – индустрията го обяви за по-ценен мъртъв, отколкото жив. Смъртта ремонтира и обезобразения му имидж, забравяйки за педофилското му минало. Даже се стигна до разстроената перверзия да бъде номиниран за Нобелова награда за мир. Няма значение, че е преспивал и опипвал момченца – вече е прекалено студен да го прави и може да му се прости. Марката „Майкъл Джексън” обаче продаваше музика, а с педофилия се занимаваше в свободното време. Докато Боби Цанков продаваше радиолъжи, а накрая произведе жълто-документална литература. Затова разстрелът му не може да бъде зачислен към инвентара за вдигане на печалбите. Понеже жертвата беше измамник и умря като такъв. Смъртта му не го превръща в честен професионалист и не прави кариерата му по-честна. Нито може да придаде достоверна стойност на последното му творчество.  
 
Не мога повярвам на търговците, че името на мъртвия мошеник е вдигнало продажбите на мутренските му тайни. Но аз не можех да повярвам още преди няколко месеца, че тези тайни могат въобще да бъдат публикувани. Защото заради биографията на Цанков за тях не би трябвало да се намират издатели и читатели. Затова се извинявам на всички балъци, чийто интелект надцених. На всички балъци, които отново дадоха левчетата си на доказан мошеник. Даже не на разкаял се и влязъл в правия път бивш рецидивист, а на стария измамник. Който дълго време им прибираше парите по схема с нереални награди и реклами, а преди да умре, измисли литературна схема. Наивната аудитория с цялата си глупост влезе в нея и след смъртта му все повече ще затъва. Наистина ли Боби Цанков ви прилича на Роберто Савиано, който написа бестселъра „Гомор” и получи смъртна присъда от Камората. Който не може да си купи хляб в Неапол, защото собствениците не искат да се навърта в магазините им. Който напусна града, защото от страх никой не иска да си говори с него. Мафията в Южна Италия, преди да убие публична личност, първо я праща в изолация и я залива с компромати. Чака всички да я забравят, за да я отстреля по-тихомълком. А тук Цанков винаги можеше да си намери работа в медия и до последния куршум не слизаше от праймтайма и първите страници като гастролираща сензация. Там го пратиха и задържаха балъците, вместо да го бойкотират още след първата измама. Не мислите ли, че вече е време да пораснете и да се държите като зряла аудитория.  

Гангстерските ни убийства обикновено се обясняват с клишето за преразпределение на пазара. Единственият пазар, който със сигурност се преразпределя, е книжният. Никой през последните 20 години не е направил повече за този бизнес от бандитите. Те са произвели най-много заглавия, за чиито тиражи особено важи правилото на омертата. Продажбите в най-лошия случай са поне прилични, тъй като темата постоянно създава нови автори. В този смисъл мутрите са най-положителното явление за комерсиалната българска книга. Без контекста им тя нямаше да може да се издържа и щеше да се пише само за удоволствие в свободното време. Мутрите си създадоха собствено течение в литературата, така както превърнаха и чалгата в индустрия. Както направиха от селските момичета градски звезди, а от пеещите вагини – социален модел за подражание. От чалгата вече е късно да се отучите, но поне книгата на Боби Цанков може да не я купувате. За да не се оплаквате после, че литературата много прилича на Галена във ваната.

Без цензура | 08-01-2010, 09:40 | varnautre

По това време ще съм на почти 78 (седемдесет и осем) години. Не че съм страстен привърженик на Джулая или на други подобни течения.

Подобни материали с такова заглавие лесно се пишат. Достатъчно е да копирам малка част от изписващото...

Без цензура | 03-01-2010, 18:07 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Вече знам защо Симеон Дянков се върна в България. Късият разказ е в криза. Няма прототипи, литературата е в идейна нищета. Дянков е тук, за да буди вдъхновение и да предизвиква творчески безпокойства – Хер Флик ли е всъщност, Андрешко, Буратино или друг любим герой.

Последната „пакост”, в което се замеси, заслужава подробен преразказ. С елементи на разсъждение и недоумение.

На 23 декември Дянков реши да не преведе премиите на съдебната власт, които тя си гласува – 23 млн. лв, или по 4-5 хиляди лв. на човек. Каза, че в хазната няма пари. Магистратите тръгнаха да го съдят, тъй като по конституция са независима власт, а средствата са от собствения им бюджет, гласуван от парламента. Дянков няма законово право да ги спира, а, ако липсват, значи са откраднати. За първи път за любителите на приказки Дянков бе добър герой – нещо като най-малкият брат, събрал смелост да се бори с корумпираната съдебна ламя.

На 29 декември - ден след като магистратите внесоха съдебен иск, Дянков им даде парите, които уж ги нямаше. Избягваше телевизиите, вероятно притеснен от непрекъснатата промяна на дължината на носа му. Но тъй като в последните три дни на годината банките не обработват платежни нареждания за държавни плащания, парите могат да бъдат изтеглени едва утре. Това означава, че 23-те милиона лв. ще бъдат вписани в бюджета за 2010 г. като преходен остатък.

Краят на историята е отворен. Според едни медии Дянков, досущ като Хитър Петър, окончателно е изиграл съдиите, тъй като преходният остатък се харчи единствено с решение на министерството на финансите. Т.е., ако през 2009 г. Дянков нямаше как да не преведе тия пари, сега съвсем законово може да ги спести. И точно това щял да направи.

Според други медии обаче магистратите ще си вземат парите през януари. Лично Бойко Борисов настоял. Тогава някъде и пенсионерите ще си вземат 25-те лева коледни бонуси. И Дянков от приказен юнак отново ще се превърне в обикновен цирков артист. Податки за тази роля има, тъй като напук на постната пица и гръмките закани за затягане на коланите, 12 служители в министерството на финансите се облажиха с 13-та заплата. Същото стана и в правосъдното министерство. Само в регионалното нямаше 13-та заплата, тъй като бе раздадена 11-та.

Но нека не говорим за пари, макар всичко на този свят да опира до тях. Постъпката на Дянков, а от там и на цялата изпълнителна власт, е недопустима. Тя не е опасна, грозна, смешна или тарикатска, а просто недопустима.

Съдебната система е една от най-дълбоките черни дупки на България. В нея потъват законността, справедливостта и надеждите страната да стане нормална. Дали това е най-корумпираната и прогнила институция на властта е спорно, но тя плаче за прочистване, вместо за премии от няколко хиляди лева. Скандалът „Красьо” е само поредното доказателство.

Но Дянков не биваше да пипа парите й, независимо от корумпираността и мафиотизарането й. Не само защото е незаконно, а защото се нарушава принципът на разделение на властите. А то е в основата на всяка демокрация. Кой магистрат ще тръгне да разследва Дянков или негови приятелски обръчи, ако знае, че възнаграждението му зависи от него? А не е ли това натиск съдебната власт да играе по свирката на изпълнителната: „Ако ни правите проблеми и пускате тия, които ние хващаме – пицата е постна. Ако слушкате – ще папкате.”

Да се говори за спазване на демократични принципи в разюзданата ни и разградена държава е досадно и непопулярно. Точно толкова, колкото и да се съмняваме дали арестуваните от МВР са непременно престъпници, или нарочени мишени. В нормалните държави при подобни прецеденти дискусиите са задължителни, а у нас действието на Дянков среща всеобщо одобрение. То се възприема като „твърдата ръка”, най-после раздала справедливост срещу най-несправедливите. Дори и с цената на тарикатлък срещу тарикатските закони.

Нека обаче не бъркаме жанровете – добрите държави се базират на закони, важащи за всички. Ако искаме демокрация, принципите й следва да се спазват независимо от случая. Без значение от обекта, субекта, повода, моментната воля на народа или на поредния голям брат. Прилагането на принципите по „целесъобразност” е най-лесният път към тирания, а намесата на изпълнителната власт е още по-голямо мафиотизиране и беззаконие. Ако искаме тирания и беззаконие – да си го кажем и върнем член Първи.

Какво следваше да направи Дянков ли? Ами можеше да играе по правилата на демокрацията и законите. Можеше да свика пресконференция, да нарече Висшия съдебен съвет „феодални красьовци”, да оповести какви пари са вземали през годината, да изисква разчет на харчовете им, или най-малкото – подчинената му НАП да разследва поне един незаконно забогатял съдебен красьовец. Позорът за корумпираните тогава щеше да е по-голям. Те не зависят от въпросните 4-5 хиляди лева. А възмущение, макар и предимно медийно, със същата сила щеше да покаже отношението на Дянков и ГЕРБ към корумпираните.

Между другото, парламентът все още не е гледал и един закон за съдебната власт. А точно той пише законите, по които тя съди и функционира. Реформата трябва да почне от там. Стига ГЕРБ да има желание и умение да я извърши, и то по правилата.
Другото са приказни геройства. Ту добри, ту лоши, но винаги съпроводени с шум, благоприятен единствено за разказвача зад кадър.

Без цензура | 03-01-2010, 08:57 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Снимки от разходка в Родопите ни изпрати варненката Венета Симова.

Без цензура | 03-01-2010, 08:29 | varnautre

"Ей, само варненски коли по пътищата!", възкликва Ивайло Стефанов някъде по обед в последния работен ден на 2009-та. Подобно на 61% от варненци между 35 и 45 години и той е натоварил семейството си на колата (3-годишна, среден клас, на изплащане) и е поел "на ски" за новогодишните празници. Всъщност това със ските е само повод да се измъкне от града за няколко дни, но прогнозите за никакъв сняг по празниците го изпълват с неосъзнато радостно предчувствие за тихи игри край камината в хотела с чаша уиски в ръка.

В колaта освен Иво са съпругата му Нина и 9-годишният им син Мирослав. Каката - 17-годишната Моника, е останала да празнува във Варна с приятели.  

Крайната цел на пътуването им е малък семеен хотел в Родопите, който компанията им е резервирала още през август. Новогодишният пакет - 3 нощувки със закуска + празничният "банкет", им е излязъл по 200 лева на човек. Сума, която през лятото са платили без да се замислят, но сега, в разгара на кризата, не им се вижда чак толкова разумна.

Близо 7 часа им отнема пътуването от Варна до смолянския им оазис. Дежурната спирка за обяд след Нова Загора, традиционните коментари за дупките по пътищата - все по-малко, в интерес на истината, и срамната липса на аутобани в България, и вечната каша с отбивките от магистралата край Пловдив - "Как не туриха една нормална табела "Пампорово" или "Смолян" тия хора?". И вече са там.

Макар че няма сняг и ските продължават да са само метафора, последният ден на годината не минава кротко край камината, както беше в мечтата на Иво. Семейството му е приготвило програма - последни покупки преди празника из Смолян, обяд на Пампорово, 2-3 природни и исторически забележителности. За щастие в късния следобед са му оставили 2 часа за сауна, масаж и дрямка, за да е свеж за празничната вечеря.

А тя си е "както си му е редът": печено прасенце, сърмички, хубава ракия, добро вино. А за приятелите да не говорим: заедно са вече от няколко години. Повечето, и те като него, имат собствен бизнес. И изпращат 2009-та със смесени чувства - била е тежка за всички, но пък са благодарни, че  все пак са заедно, че празнуват. Ще рече - все пак някак са се справили, оцеляват. Логично обаче разговорът започва с новото правителство, парите на държавата и Симеон Дянков. Някои харесват радикалния му стил, други отричат методите и идеите му, трети пък изтъкват недостатъците му, сравнявайки го с предшественика му Орешарски, четвърти предпочитат да не са чак толкова любезни в епитетите по адрес на новия финансов министър. На моменти спорът е доста остър, нищо, че върви на фона на новогодишни скечове с Б.Б., Доган и други народни любимци в "главните роли". След коледните надбавки на пенсионерите ("унизително малки са, по-добре да не ги бяха давали, щом държавата няма пари") се сещат за друга "болна" тема - ДДС-то ("Докога ще ме карат аз да плащам заради някой мой клиент, който се е скатал, пък бил той и от държава в Европейския съюз?"). После, разбира се, подхващат и европарите, чертаят планове, обменят по някоя и друга идея, недоверчиво повдигат рамене на твърденията, че през 2010-та еврофондовете най-после "ще се отпушат" за България.
Някъде към 11 започват танците - някой вади CD с дискохитове. Покрай споровете за първите рокгрупи от времето на соца, неусетно идва време за речта на президента. Пропускат я, защото бързат да нагласят шампанското, фойерверките, да излязат "на плаца" за Дунавското хоро... Някой от мъжете пуска високо радиото от колата, за да не изтърват сюблимния момент. Броят 10, 9, 8... Целуват се и си пожелават здраве и щастие през новата година. Иво се прави, че не забелязва сълзите в очите на жена си, годината е била тежка и за тяхното семейство. Дано 2010-та оправдае надеждите им и изцери страховете им!

 Тъкмо приключиха с късметите от новогодишната баница и през вратата на ресторанта плахо пристъпва млад гайдар. Слушат го смълчани, някои с влажни от вълнение погледи: момчето е едва 15-годишно, свири на гайда от първолак.  Разпитват го за инструмента, колко струва, как се прави каба гайда. Междувременно от съседния ресторант се изсипва група местни младежи. Чули свирнята. Без да ги кани някой подхващат заедно родопски народни песни. Пеят хубаво. Като професионалисти. А не са, казват. От баби и майки знаели песните. Нашите хора и те подкарват с тях: "Да се пукат душманите, твойте, Калинке, и мойте". Да се пукат душманите, нашите, техните, че и вашите!

Без цензура | 03-01-2010, 07:57 | РОСИЦА ПЕНКОВА

Давид Черни, Красимир Аврамов - Човекът глас, Владимир Кузов – по-скоро човекът Гъз, Максим Стависки, Емил Лещански, невъзможният депутат Маниака и всевъзможният депутат Тагарински. Те са великолепната седморка на непризнатите герои. Които през 2009-та бяха самоубийствено смели, принципни, новатори и реформатори. И за следващата година ви пожелават лека нужда, лек път, лек трус, леко поведение, леко правосъдие, лека и доходна.

Без WC креатива на Давид Черни нямаше да имаме ново кенефно течение в патриотизма. Без Черни масовият патриотизъм щеше да продължи да съществува само в кръчмарски вариант. А кафявият му цвят щеше да се асоциира единствено с десена на фашизма. Вносният сюрреалист на градската ни клозетна култура обаче не успя да я провокира дотам, че тя да си прекара канализация. Клекналото и със смъкнати гащи национално самочувствие се концентрира само върху обидата, идваща от дълбините на септична яма в двора. Върху която като символ на махленската ни задръстеност е построен селски нужник.

Също от дълбините, но на скопения тестис, пристигна гласът на Човека глас. Неговата popera за 4 октави и нито един тестис e революция в световния кич. Чиято история без Красимир Аврамов щеше да бъде много по-скучна. Да експериментираш с музикална кастрация пред публика, която няма шанс да разбере – в това има нещо по мъжки смело, въпреки че въобще не прозвуча мъжествено.

Без Кузов, Стависки и любезното съдействие на правосъдието – традиционният морал също щеше да бъде скучен. Щеше да чака децата да пораснат, преди да преспи с тях. Щеше да чака и по-трезвен момент, преди да мине с джипа си през тях. Правосъдието обаче отстрани неудобствата на времето, като го направи условно. Стависки и Кузов можеха да се ангажират като рекламни лица на страхопочитанието и равнопоставеността пред закона. Можеха да бъдат най-успешната кампания за трезвеност и нормална сексуалност. Трябваше само да влязат в затвора и да ги запомним като добро послание на правосъдието. Иначе пак ги запомнихме - но като реформатори на добрия стар морал, който се превърна в условно понятие.  

Без Лещански и несбъднатата му прогноза за великденско земетресение в Хасково – нямаше да разполагаме със смелия пример да застанеш с името си зад думите. Поминъкът на астролозите зависи от броя на точните прогнози. И когато те не се сбъдват – могат да провалят завинаги кариерата им. Толкова голям риск като точна дата на земетресение би поел само самоубиец или самоуверен професионалист. Бизнесът на Лещански все още е жив, което означава, че публиката от балъци не му се сърди, а е респектирана от безразсъдната му смелост.  

Същата публика за пореден път си заслужи и всевъзможния Марио Тагарински. На човек като него електоратът вероятно никога не би дал дори пет лева, с които да го изпрати за цигари. Но пет пъти го вкарва в парламента, където запазената марка на Тагарински е предсказуемостта – той винаги напуска следващата група и партия. Това трябва да е сериозно достойнство – иначе няма друго обяснение, че 15 години постоянно е депутат. Тагарински е антиеволюцията в интелекта на електората. Който се впечатлява повече от стари псувни, отколкото от стари курвенски номери. И се възмущава, когато в парламента влизат хора, пеещи „Мада фака”. А не такива, които дълго време вършат същото, но без песен на уста. Невъзможната политическа кариера на рапъра Маниака е тъжната пародия на обществен морал. Който налага цялата си безсмислена цензура на псуващите, вместо на тези, които са за псуване.

Без великолепната седморка на непризнатите герои 2009-та нямаше да бъде същата. С тях обаче 2010-та има големи шансове да се повтори по същия начин. И отново да бъде с по-малко канализация и с повече национално самочувствие, с по-малко тестиси и с повече октави, с повече детски проститутки на по-малка възраст, с повече водки и с по-малко правосъдие, с по-малко земетресения и с повече балъци, с повече лицемерие и с по-малко нормални принципи.

Без цензура | 30-12-2009, 07:03 | varnautre

Ние сме Павел, Катерина, Драгомир (5 г.) и Анна (1 г.). В "Голямата ябълка" сме от 2006 година и след няколко дни ще празнуваме четвъртата подред Коледа на американска земя. И тази Коледа ще споделим трапезата си с роднини и най-близки приятели и ще завъртим баницата с късмети.

Обикновено се придържаме към традиционната българска кухня - сарми, тиквеник, баклава, баница, пита, ядки и т.н. Денят на благодарността беше скоро, така че ще сме без традиционната пуйка на коледната трапеза тази година.

Коледният и новогодишен дух в Ню Йорк започва да се усеща още в края на октомври.
Ние сме готови и очакваме с нетърпение да видим как дядо Коледа е оценил нашите усилия да сме по-добри през изминалата година - времето на подаръците наближава! Едно е сигурно, "За всеки ще има нещо от сърце".

Весели празници на всички в България - много здраве и щастие през новата година!

ВарнаУтре ви пожелава и вярва, че всички ще прекарате весели празници, ще сте здрави, влюбени, вдъхновени и успешни през новата година и всички години след това!

Очакваме и ще се радваме да публикуваме всички ваши снимки и разкази от празниците в България и от целия свят, където и да са се пръснали варненци.

Без цензура | 24-12-2009, 10:45 | varnautre

Мрачни житейски перспективи влошават празниците, макар да са потопени от ефирната еуфория покрай успехите на властта. По данни на Бюрото по труда, във Варна без работа от януари остават 1500 души. Най-малко.
Заради липса на пазар затварят мощности на „Полимери”, спират пещите на „Девня цимент” и „Вулкан цимент”. Нови „щатни разписания” се обмислят в корабния завод „Булярд” и ВиК. На борсата отиват социални асистенти и други хора, наети по временни програми. С какви ли „трепети” очакват те добрия старец? Не знаем, а и няма как да разберем, ако тези хора не са ни роднини. Техните проблеми не са в дневния ред на местните и националните партии, на синдикатите и медиите.
Горните цифри касаят единствено Варна. А кадровата секира е навсякъде. В „Терем” – Търговище например освобождават 500 души. В по-малките фирми никой не брои съкратените или принудените да излязат в неплатен отпуск. За официалната стъкмистика безработицата в България е под 10%. Но тя със сигурност е двуцифрена, а догодина може да се удвои.
На този фон политическият онанизъм на Волен, Яне, самочувствието на Дянков, летаргията на БСП и ориенталската самодостатъчност на Доган идват като изстъпление над обикновения народец. Хората остават без работа, а всеобщото дребнотемие  в „обществения диалог” ги заглушава. Всъщност, те и нищо не казват, тъй като съкращенията отдавна не са тема за политическа и медийна консумация. Съкратените, отпускарите по принуда, хората на временен договор или свит щат знаят, че за тях няма защита. Не я търсят, тъй като последните години съзнанието на всички ни бе промито - работодателите са приемани като наместници на Висшия разум и всяко тяхно решение на подлежи на дискусия. Особено частните.
Финансовата криза е неоспорим факт. Такъв е и стремежът на всеки работодател да свива разходите с цел печалба. Но обществото затуй е общество, защото в него има всякакви интереси. Приемливият баланс се постига чрез отстояване на интересите. Но няма кой да защитава наемния работник. Къде са синдикатите, или т.нар. леви партии?
Синдикатите са особено гръмогласни, когато трябва да решат някой „общодържавен проблем” на голяма кръгла маса, последвана от шведска. Но ги няма там, където е истинският труд – фирмите, заводите, учрежденията. Особено страхливи са да скочат срещу „ български частен инвеститор”. Но как да скочат? Частникът винаги е изобретателен. Или ще натисне местната синдикална структура (ако я има), а националното синдикално ръководство ще се направи, че проблем не съществува. Или ще отправи предложение, което честните профсъюзни сърца да не могат да откажат. В БМФ например едната профсъюзна организация директно влезе в ръководството на дружеството. Хем работодател, хем защитник на наемния работник!? Там сега има дело, в което моряци едновременно съдят БМФ и синдикатите заради калпав трудов договор.
В други предприятия синдикалните отговорници изпълняват фирмени поръчки чрез частните си фирми. До обед синдикален ръководител, следобед – бизнес партньор на мениджърите.
В последните години във Варна имаше два големи протеста срещу съкращения в частни фирми. Мишени бяха E.ON и ЧЕЗ (ТЕЦ „Варна”). Синдикатите там бяха в правото си и поне формално защитиха работниците. Но е странно, че в български частни предприятия нямаше организирано негодувание. Да не би синдикалните босове да са в непрежалима дружба с тъй прекрасния „национално-отговорен български капитал”? Не сме ли свидетели на синдикално-капиталистическа олигархия?
Иначе срещу държавата не щадят сили. Но от нея могат да се извлекат политически дивиденти, а колко прекрасно е Желязко Христов и Константин Тренчев да помпат мускули и рейтинг в ролята на „душмани на лошата държава”! Че е лоша – лоша е. Но не само тя е работодател, не всичко зависи от нея.
Синдикатите трябва да влязат в заводите, да държат изкъсо ръководствата, да дирят сметка за всяко решение. И това не е работа толкова на заводските синдикалисти, които е нормално да се страхуват. А на щатните им началници, които вземат заплати и обитават топли кабинети, уж със задача да ги бранят.
Тия началници  си стоят несменяеми още от времето на комунизма. Тъй както едни щатни комунисти се превърнаха в щатни капиталисти, така други щатни комунисти станаха щатни синдикалисти. И си живеят в хармония, както преди.

Без цензура | 23-12-2009, 14:24 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Некоректен виртуален аукцион съществува в интернет мрежата, алармира добричлията Николай Рогов.

“Много неща съм купил в мрежата. Не за първи път пазаря он-лайн. Натъкнах се на аукцион на адрес www.vivabid.bg, където харесах един от продуктите. Включих се в аукциона, като два пъти съм платил по 13.99 и веднъж 34.99, общо 62.97 лв. Получих официално уведомление на имейла си, че съм спечелил,  заедно с покана в тридневен срок да внеса по някоя от сметките на аукциона достигнатата сума, като в цената е включена и доставка на продукта – телевизор, за който играх в интернет аукциона. Преведох на посочена сметка парите, но телевизор още нямам. Опитах няколко пъти да се свържа с фирмата, организатор на сайта, но нито по имейл, нито по телефон успях. За мен този аукцион е измама и настоявам или да получа спечеления от мен артикул, или да ми бъде възстановена платената сума” – разказа за ВарнаУтре Рогов.

Измаменият е сезирал централата на комисията за защита на потребителите за сайта-мошеник.

“Чрез Вас искам да обърна внимание на потребителите на интернет аукционите да не участват в наддаванията за продукти на www.vivabid.bg, за да не останат излъгани като мен” – сподели добричлията. Той показа копия на платежните, с които е превел посочените суми по сметка на фирмата собственик на аукциона.

Без цензура | 22-12-2009, 19:30 | СВЕТЛАНА МИХАЙЛОВА

В ученическите години много се забавлявах на ювелирната сатира на Христо Ботев. Неговата „Политическа зима” беше за мен нещо като настолно четиво. И до днес, щом снегът затрупа пътищата, аз се връщам към атмосферата на онези думи:

„Приятно нещо е да има човек топла соба, самун хляб, парче сланина и няколко глави праз лук, пък да легне и да мисли, или да спи и да сънува”.... После си представям света като кръчма, в която са се събрали измръзналите народи. А накрая се сещам за спящите българи, сънуващи лятото на Балканския полуостров.

И през седмицата, която изпращаме с първата варненска поледица за годината, отново ме напънаха мисли за политическата зима. Само че и този път не беше единствено заради температурите навън, нито пък поради желанието ми да се връщам отново и отново към българската класика. Просто политическата зима, която тръгна в началото на декември от парламента, сега се развихри с пълна сила и навя много скандални преспи, лавини от политически обиди, забавни ситуации и мъничко тъга за нивото, което можеше и трябва  да бъде различно. Докато снегът валеше, ние отново, като по ботево време, си седяхме в кръчмата и наблюдавахме трапезни интриги, наздравици между сепаретата, пиянски сдърпвания и раздумки. Че накрая за пълна дестабилизация на обстановката влизаше по някой подривен елемент да заплашва кръчмаря и да му свива оборота. След отминалите преди десетина дни  криминално-сатирични приключения от едно от сепаретата излезе сътрапезник. Тази съдбовна крачка превърна организирания колегиален кръг в независимо приятелско общество без кабинет, секретарка и допълнителни средства и в кръчмата се заразнасяха свободни мисли, обръщения и цветущи квалификации.

Впрочем, това допълнително сгря обстановката и допринесе още повече за нейната интимност. До такава степен, че компанията заговори за хомозависимости, за скокообразни движения и за депутати, които стоят като прокажени в един от ъглите на парламента. Много колоритно наистина. И поправете ме, ако греша, но според мен, това вече е дъното.

Сигурно имаше начин политиците да продължат да общуват помежду си учтиво и възпитано, независимо от засегнатите интереси на някои от тях и независимо от очевидния факт: че борбата е безмилостна. Сигурно имаше начин да не разбиват на пух и прах илюзията ни, че в държавата  има шансове за добронамереност, общи каузи и потенциал за цивилизовано общуване. Сигурно имаше начин да не си припомняме „Политическата зима” на Ботев и да продължим да се заблуждаваме че, ние сме в кръчмата, а те – избраните са някъде на по-елегантно място... да речем в пиано бар.

Но те пуснаха в обръщение кръчмарския език и ние, разочаровани, се обърнахме към съдържателя да удавим гражданската мъка и тропнахме тъжно по масата:

- Барман, налей по едно малко!

 А барманът саркастично се изхили и домъкна цяла бутилка с думите:

- Как ли пък не! Да ме разкарвате по десет пъти насам-натам. Ето ви бутилка и толкова.

... Ако беше роман, вероятно сюжетът му щеше да премине по този начин. Но тъй като става въпрос за нашия собствен реален живот, нещата се развиха в друга посока. Отвратени от обидите, които си разменят избраните от нас политици, и от нивото, до което те все пак успяха да се спуснат, ние обърнахме глави, да видим какво се случва в другата част от живота. Все пак наближават коледни празници. Може пък там нещата да са по-приятни и забавни. Но... не се получи. В другата част от живота бандити и разбойници се скъсваха да нападат хора, да организират обири и да разширяват царството на злото наоколо. Точно се чудехме какво става, и официално ни обясниха, че тъмни политически сили целят да дестабилизират държавата. Впрочем, тази версия се прокрадва от известно време насам, но сега прозвуча по-конкретно и категорично от всякога. Не зная дали правилно съм разбрала, че падналото на земята зло в предсмъртни хрипове пуска крадци, магистрални разбойници, обирджии и бандити да почернят светлото ни битие, но все ми се струваше, че подобни работи не се случват точно по този начин. Разбира се, като един лаик, аз не съм достатъчно компетентна да определям мотивите на криминалния свят, но съм чувала, че навсякъде по света престъпността нараства, когато хората обеднеят, когато парите са на изчерпване и когато зимата допълнително охлади обстановката. А не дай боже условията в държавата да са благодатни и подходящи ... и социалните сътресения стигат до 7-ма степен по Рихтер. Да уточним, че под благодатни условия се имат пред вид условията на безнаказаност, които ние грижливо и целенасочено си отглеждаме години наред.

И така, ние, отвратени от политическия стил и речник, обърнахме поглед към останалата част от картинката, а там злото се гърчеше на земята и бълваше престъпност, която да дестабилизира държавата. Това - последното, не го видяхме, но ни го преведоха. Понеже в невежеството си ние просто бяхме помислили, че както винаги по Коледа и в условия на криза, бандитите са плъзнали да търсят прехрана.

След като си изяснихме всичко това, метнахме поглед към снега и отново се прибрахме в кръчмата. Викнахме:

- Барман, налей по едно малко!

И понеже отдавна се бяхме примирили, че нямаме кой знае какво право на избор или мнение, защото първото пречи на някого, а второто винаги се оказва грешно... зачакахме какво ще ни донесе барманът. И още чакаме. Възможно е той да дойде с празен поднос, а може и изобщо да не ни обърне внимание. Така е през политическата зима. Тогава като при Ботев, ще дремнем още малко, очаквайки лятото на Балканите.

Без цензура | 20-12-2009, 19:00 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

Имало едно време един Българин. Бил орисан с ум и сила. Работлив бил, обаче всичко сам си правел и много-много не давал да му се месят. Не харесвал управниците си и много пъти на чашка ги пооплювал. Затова решил да си направи той партия.

Направил си. Но понеже сам си бил лидер и сам се преизбирал, му станало скучно и развалил партията. Преди това обаче си спретнал такъв компромат, че дълго време си чешел езика с люти закани и пиперливи захапвания.

Имал този Българин проблем с пиенето. Не, не с количеството, а с качеството. Мислил си, че все го лъжат с грамажа, със съставките на питиетата и си направил сам казан. Започнал сам да си вари ракията. Варил и опитал. Харесала му. Даже много му харесала. И така се напил. Дошла му голяма сила. Изправил се и сложил длан на челото. Огледал се и решил: квартала, в който живеел, не му допадал и сега щял да направи нов.

Едва успял да си направи една улица, но останал доволен. Но не за дълго. Нещо й липсвало на тази улица. Дупка! Речено – сторено. Изкопал хубава дупка на средата на улицата. После обаче Българинът забравил, че той е направил дупката. Счупил в нея колата си и се заканил на управниците си. Мърморел Българинът три недели. Толкова се увлякъл, че дори забравил, че той сам е направил и улицата. И когато завалял сняг и нямало кой да почисти, Българинът вече се заяждал.

Омръзнало му и решил сам да си направи снегорин. Забавлявал се. Но малко се поувлякъл, защото решил да набута снега в един подлез, но там се заклещил със своя снегорин. Зарязал придобивката си и се отправил към новото си предизвикателство.

Открил в небето звезда. Кръстил я на себе си. Всяка вечер си я гледал. И й говорел с мили думи. Много бил горд. Даже се главозамаял. Поради това се почувствал отчужден и пак сложил длан на челото, за да се огледа. Видял едно дърво. Отсякъл го и си направил свирка. Дошли обаче представители на чужди защитни организации и осъдили Българина. Лишили го и от ракията. Затворили го в затвор с повишена защита на правата на човека.

Там Българинът се оказал начело на бунт. Освободили го предсрочно за лошо поведениe. Пратили го на неговата си улица с дупката и му забранили да излиза оттам. Българинът се подсмихнал и решил да си изкара снегорина от подлеза и с него да си отмъсти. Тъкмо да посегне, когато се случило нещо неочаквано.

Българинът се събудил. Огледал се. Къщата му била ограбена. Той бил много брадясал. Откраднали му даже и обувките. Портфейла – не, защото бил празен. Жена му го била напуснала, без дори да измие чиниите преди това. В същото време съседът от горния етаж вече слизал да се заяжда с него заради фасовете от балкона. Само кучето било останало до Българина. Но то сега спяло.
 
Вместо да запретне ръкави и да се залови за работа, Българинът решил: легнал и отново заспал.

Присънило му се един снегорин.

И приказката отново започнала...

СНИМКА: МАРИАН ЖЕЛЕВ

Без цензура | 20-12-2009, 09:22 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Наблюдателният ни читател Александър Борисов ни изпрати тази снимка, която е направил днес в 13.20 часа. Забучили поглед в хлъзгавите тротоари днес, малцина от нас са вдигнали глава към коледната украса на Общината, за да видят какво е направил с нея  силният вятър вчера. Една от светещите букви на фасадата е буквално накъсана от ураганните пориви и в понеделник "алпинистите" ще трябва пак да изкачват "Партийния дом", за да я сменят с нова.

Всичко, което ви е направило впечатление - добро или лошо, всичко, което ви е развълнувало - смешно или тъжно, можете да ни разкажете или покажете на [email protected].

Без цензура | 19-12-2009, 15:50 | varnautre