За да се продаде един слух, съдържанието му трябва да изглежда допустимо за онези, които го чуват. Гьобелс наистина има теза, че колкото по-голяма и нагла е една лъжа, толкова по-бързо ще й повярват. Но неговата концепция за пропаганда изисква лъжата освен да бъде повтаряна често – да се поднася максимално сериозно и да е построена върху стереотипите на аудиторията. Иначе ще звучи абсолютно недостоверно и няма да намери ниша на пазара.   

Ще се почувствате като овчарчето Калитко последния път, ако опитате да прокарате слух, че Бойко Борисов спи с мъже. Подобно интимно внушение за отношенията между премиера и Алексей Петров пробва да продаде Яне Янев. На когото субективно e трудно да се вярва заради клишето, че „Хомосексуалистът вика – дръжте педалите”. Но има и обективна причина за липсата на елементарно доверие в него. Например рязката му смяна на приоритетите и трансформацията на предизборния слоган „Не на корупцията” в следизборното „Не на конституцията”. Което много се надяваме, че не се дължи на преустановен достъп до средствата за секретна информация. Много се надяваме, но въобще не сме сигурни.

Сигурни сме само, че слух за „премиера педераст” няма да е успешен, поне не и за този премиер. Даже слухът да бъде опакован максимално креативно, да е примесен с истини и да бъде адресиран към правилната аудитория. Например към тази, която е притеснена, че държавата се управлява от бивша мутра. На таргета може да бъде разказано, че мутрите имат популярно сексуално наказание да се изнасилват, когато стават издънки. И по формулата на индуктивната манипулация следва – Бойко Борисов е бил мутра. Имали са конфликт с Алексей Петров. Нагонът на мутрите не прави разлика между мъже и жени. Значи Борисов е имал сношение с мъж. Малко вероятно е и в този вариант слухът да работи, но това е максималното, което може да бъде направено за алибито му. Освен ако някой не разполага със снимки на премиера в разкрепостена гей оргия. Но съществуването на подобни кадри също е в графата „абсолютно недостоверен слух”. Защото имиджът на Борисов е такъв, че хомосексуализмът е последното подозрение, който дори антифеновете му имат за него.

И за посредствени манипулатори в държава извън третия свят би трябвало да е в хиляди пъти по-постижимо да убедят аудиторията, че премиерът й е гей независимо кой е той. Отколкото да намерят пазар за слуха, че главният прокурор е психопат и сериен убиец. Абсурдният имидж на Никола Филчев обаче прави допустими такива подозрения. Заради видимо странното му поведение и невидимите опити да се почисти от полепналите лайна. В отговор на тях той се държи с адекватността на старо пиянде в евтина кръчма. Където разговаря с останалите алкохолици, използвайки речника на Юлиан Вучков. Опроверженията му съдържат квалификации и епитети, използвани от левия печат в борбата срещу империализма. А след нея и от смахнати професори в борбата им за установяване на добрия постсоциалистически вкус. „Костов окраде държавата” - може да го каже всеки, но не и юрист, бил 7 години главен прокурор по време на кражбите. След като не е успял да ги докаже - означава, че не е професионалист, че лъже професионално или има нужда от професионална медицинска помощ. Означава още, че сменя темата, защото разговорът е за ексхумация, а не за приватизация.

Ако предположим, че абсолютно всички слухове за лудия убиец Филчев се окажат верни и могат да бъдат доказани с факти в съда – той няма да влезе в затвора, а ще отиде в санаториум да си лекува шизофренията. Което ще е особен абсурд, защото правосъдието не може да направи нищо на невменяем престъпник. Но същият може да участва в раздаването на същото правосъдие. Ако слуховете за Филчев са единствено слухове – тогава е абсурден целият имидж, който поддържа един главен прокурор на държава извън третия свят. И липсата му на мотивация да създаде по-приемлив образ за себе си. Това въобще не е личен проблем, а проблем за системата. Защото нищо не гарантира, че в нея няма да попадне пак подобен човек. На когото трябва да чакаме края на дългия мандат, за да го подменим.    

Прокуратурата е терен, където може да бъде построена фабрика за герои. За смели и леко луди борци за справедливост, сложили главата си в торбата. Чийто детски идол е Джовани Фалконе и не се страхуват да свършат като него взривени в движение. Фалконе успява да наруши вековните сицилиански традиции в омертата и да намери мафиоти за свидетели срещу други мафиоти. Това изглежда много по-лесно в държава на доносници и въпреки това пак трябва да си леко луд. Но не чак толкова, колкото изглежда Филчев. В неговата репутация също има сицилиански мотиви, но напомящи повече за Лука Брази от „Кръстникът”.

Трябва да ни обиждат и да ни причиняват сериозен срам убийствено шизофреничните подмятания за един главен прокурор. Той може да е бивш, да не ни е симпатичен, но системата на правосъдието е вечна и е задължително да ни харесва. И е меко казано ненормално кариерите на най-важните хора в нея да се запомнят с плашещи слухове, звучащи правдоподобно. Дори да не искаме да вярваме в тях – отсреща липсва вменяемо поведение, което да ни спре.      

Без цензура | 19-02-2010, 11:23 | varnautre

Паролата на тазгодишния бюджет била „затягане на контрола”.

Става въпрос за контрола върху работата на всички фирми, които изпълняват общински поръчки. В превод това би трябвало да ознава, че досега са изтичали пари. За да не използвам по-силния израз – източват пари. Което вече си е чиста кражба, но маскирана като законна сделка.

Примерно в строителния бранш в момента цените са много по-ниски от сумите, които плаща общината. Разликите на места дори е в пъти.

Да видим сега в какво се изразява контролът. На хартия би трябвало да е веднъж върху качеството и втори път върху цените. Цените обаче били фиксирани през 2008 година в договор. Става въпрос за тарифите, по които три фирми изпълняват всички общински поръчки по инженерната пътна инфраструктура в града. В кризата цените в строителния бранш паднаха главоломно, но те продължавали да работят по стари количествено-стойностни сметки отпреди две години.

На предстоящата сесия на общинския съвет би трябвало фиксираните в проектобюджета суми за изпълнението на пътни проекти да бъдат намалени с 15%. Спестените средства пък ще бъдат насочени за ремонтиране на други улици.

40 млн. ще изхарчи общината за инфраструктурни проекти през тази година. За рехабилитация на уличната мрежа са предвидени 4 млн. лева. Тоест за кърпене на дупки. Целта на тези цифри тук е читателят да добие представа за порядъка на сумите, с които жонглират варненските общинари. Иначе ще има и разплащания в натура – общината ще дава своя земя срещу строителство на пътища.

Връщаме се на позивната – „затягане на контрола”. Принципно местната власт би могла да контролира качеството – да проверява дали фирмите не са спестили я асфалт, я чакъл, я желязо, я нещо друго. Както и с какви материли се работи, защото всички сме виждали „пясъчните” бордюри по новите улици, които се разпадат след първия дъжд или след първия джип, който реши да паркира на тротоара.

Как обаче ще стане номерът с контрола върху парите?! По закон общината трябва да наема фирмите чрез конкурси. Идеята е да се избере тази, която предлага най-високото качество на най-ниската цена. Какво обаче се случва реално? За да се избегне съдебното обжалване на конкурси от фирми, които са ги загубили, е бил организиран генерален конкурс със срок на действие 2008-2011. В обхвата на поръчката попада целият град.

От една страна това е добре. Защото, ако пропадне някоя улица, кметът директно разпорежда да започне нейното ремонтиране, без да се губи време за конкурс. От друга страна обаче общината плаща прескъпо за този ремонт.

Защо се допуска това и какво се случва с разликата в парите между пазарната стойност на този ремонт и плащаната от бюджета сума? На пръв поглед влиза в джбовете на фирмата, която изпълнява общинската поръчка. Никой обаче не може да ме убеди, че висшите общинари просто стоят и гледат как няколко фирми реализират огромни печалби с бюджетни средства. Явно движението на парите продължава, но вече по неведоми пътища, докато стигне до джобовете на същите тези "безмълвни наблюдатели". От там пък продължава към още по-висшите им покровители. Това поне ми подсказва логиката.

Така стигаме до завършването на пълния превод на израза „затягане на контрола”. Според мен тази парола би трябвало да означава, че малко по-малко пари ще се движат по въпросния порочен път. Точно колко – не знам! Но като, че ли ще са с 15% по-малко.        

Без цензура | 15-02-2010, 16:21 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

Една 7-милионна държава, чийто водещ етнос се топи прогресивно и е сляп да прозре тази беда, не е нещо повече от пешка върху световната шахматна дъска. Но не от тези, които стоят пред коня или офицера, а е от ония в чекмеджето – разпилени и изпаднали от стар комплект, за които играчът дори не се сеща точно къде са, но ги пази с цел да сменят при нужда истинските фигури.

Един мъж говори упорито напоследък и вкарва България в голямата игра. Това е американският посланик Джеймс Уорлик. За има-няма месец от встъпването си в длъжност той защити вкарването на биотехнологии (ГМО) в българското земеделие,  приветства полицейската операция „Октопод”, с което отвори съмнения за съпричастност на САЩ, и на висок глас каза това, което трябваше да разберем от собствените ни управници – че САЩ и България преговарят за разполагане на части от американския противоракетен щит у нас. Всичко може да е случайно на този свят, но не и когато американската дипломация говори. Някой да се сеща за предшественикът на  Уорлик? Не, казваше се Нанси Макълдауни - фина дама, която за година и половина дума не обели. Нямаше какво.

Очевидно сега САЩ имат много какво да кажат. И тъй като американската дипломация винаги е била доста пряма в диалога със страни от втория и третия свят, преводът не е труден. „Искаме ГМО да влезе в България, искаме щитът да е тук”, казва Уолрик. За „Октопод”-ът е рано да се прецени. Уорлик резонно отрече участие на САЩ. Възможно е просто да тупа по рамото правителството ни, че то да се подмокри от кеф и да склони на горните две желания.

И двете теми – ГМО и ракетният щит, са глобални и стратегически. Това е битка за времето и пространството. ГМО, освен всичко друго, е стратегически продоволствен ресурс. Когато застъпниците му казват, че е храната на бъдещето, имат предвид, че целия свят трябва да се изхранва от него. Колкото повече ГМО расте по земята, независимо дали в България или Боцвана, толкова повече светът става зависим от производителите на ГМО-хибриди. Тъй както е зависим от арабския петрол например.

Първи производител на ГМО-семена са американските мултинационални компании. Позицията на посолството не е изненадваща.

Противоракетният щит отдавна е горещ картоф в лапите на чичко Сам и батко Путин. Янките го обосновават с нуждата да се прихващат евентуални ракети от Иран и Северна Корея. Той би трябвало да и да е част от нов договор между САЩ и Русия, който да замени изтеклото миналата година споразумение за съкращаване на нападателните оръжия. Нов договор засега няма. Щитът на САЩ боде в очите на Русия, макар в движение да бе преформулиран като „програма на НАТО”. Първоначално части от него щяха да бъдат разположени в Чехия и Полша, но след недостатъчна категоричност на властите там Обама пренебрегна тези страни. Преди няколко дни Румъния показа гостоприемство, очевидно България ще е другата резервна пешка. Третата страна в щита ще е Турция.

Няма да коментираме трябва, или не, България да приеме противоракетния щит. Интересното е, че както за ГМО, така в този казус, САЩ говорят открито и настоятелно. Предприемат публична офанзива, от която не винаги се нуждаят.

Бойко Борисов каза нещо невнятно за ГМО, а за ракетния щит обеща да се допита до ЕК. Ние, публиката, не знаем дали вече всичко не е предрешено, или България разцъква топката за време. САЩ със сигурност имат други фигури и ходове, но е видно, че България им трябва в голямата партия. Поне сега.

Ще е много интересно, тъй като Брюксел и Москва също играят шах. Пешката винаги е обичала да бъде лъскана, милвана и  разигравана, но този път ръце протягат трима.

Без цензура | 15-02-2010, 07:39 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Скъпи Пол,

Когато прочетох трактата на Лев Толстой „Що е изкуство?”, бях изумен от дързостта му болезнено да критикува Шекспир. Как може, мислех си тогава, някой да се опълчи срещу нещо световно, класическо, всеизвестно и популярно във всички театри, каквото е явлението Шекспир. Не че Толстой не беше голям за моите очи. Но така, да излезе, да обяснява, че Шекспир е – прощавайте за израза – боза работа, ми се струваше дръзко до степен на цинизъм.

Разбира се, когато четох тази „ерес” срещу световните вкусове, бях на скромните двадесет години. Дори и не бях помислял да се опълча срещу признатите в цял свят класици. Толстой обаче ме научи. Не толкова да му подражавам и да заявявам на всичко що е изкуство, че не струва. По-скоро в дързостта, която близо осемдесетгодишния тогава Толстой ми показа (на толкова е бил приблизително, когато излиза трактата му) – видях провокация да намеря своя личен интерес и едва тогава да му се посветя.
Пол, след като направих това славянско въведение, струва ми се, че е време да ти кажа колко слабо е мнението ми за Бийтълс като цяло. Но това да не те притеснява. Недоверието в твоята и в музиката на групата ти като цяло по-лесно ми помогна да се ориентирам в един свят, където пропагандата е винаги оръжие, дори когато е направено от перата на бял гълъб. Нека покойният твой колега Джон Ленън ми прости дързостта, но онова, което той направи, изобщо не стигна до сърцето ми. Да не говорим за твоето творчество, Пол. Мислил съм си неведнъж, че вкуса ми е направен от камък, заради това, че групата ти не ми завъртя главата и не съм мислил да ви слагам на плакат в стаята си. Песни като  „Let it be” не промениха и на йота мирогледа ми. Направиха го други, но това вече е друг въпрос.

Пол, никога нямаше да седна да ти говоря колко не си ми скъп и така нататък. Но ти си позволи да отидеш твърде надалеч. Стигна до моя град – Варна, където живея аз, семейството, приятелите и колегите ми. Защо, Пол? Какво искаш от нас, от нашия кмет и изобщо от нас като хора? Да ми дадеш съвет как да се хранят децата ни? Нима? Това е пропаганда, Пол. Затова, моля те, замълчи. Консумирай известността си в тесен кръг. Радвай се на това, което направи в музиката и с младостта на много хора. Не ме карай да ти припомням за библейските трески. При нас ги има – да, има ги. Но какво да кажем за гредите в твоите? Та нали тях не можа да преодолее бившата твоя жена, Пол? Сигурно не си й готвел английски стек или джолан по Бъкингамски?

Прости ми за плебейския хумор, но ми се струва, че тук, в това писмо, мога да го употребя. Жалко – наистина жалко и за Боно, който тръгна по твоите стъпки. Него го обичах. Любовта ми към U2 оцеля дори и след прочита на метежния трактат на Толстой. Но той се огъна и взе, че стана като теб – започна да дава акъл на всички хора по света. Нормално е да го обвинят в замърсител, вместо в пречиствател на обществения въздух – твърде много прахоляк вдига с кампанията си. Като тебе, Пол. Разбира се хора като вас не бива да виреят само върху стари лаври. Но не ме убеждавайте, че като сте натрупали до гърло слава от музиката, трябва да тръгнете да учите другите как да живеят и как да ядат.

Мили Пол, днес е 14 февруари. Както виждаш не ти се обяснявам в любов. Днес у нас се иска прошка, преди да започнат 7-седмичните пости. Настава време да се смирим. Затова, преди да замълча, те моля да ми простиш, ако съм засегнал стволовото ти английско его. Аз наистина съжалявам, че си се родил в тази държава. Всички там поучават и дават съвети и винаги носят панталони със задни джобове, където крият други намерения. Прощавай и за това Пол.

Приеми писмото ми с мир. Колкото до нашите деца – във Варна и в България – бъди сигурен в едно. Няма да ги овълчвам с месо. По-скоро ще ги науча да четат автори като Толстой, които ще възпитават в тях дързост и смелост да имат свое мнение, което да защитават дори и ако се наложи да излязат пред света и да кажат, че Шекспир и Пол Макартни не струват. А не да слушат хванали мухъл английски чичковци да им говорят за вегетарианство. Ще науча своите деца да се обосновават в избора си на вкусове, без да повтарят наизуст световния хор от последователи. Защото във Варна и в България, Пол, е хубаво – а това вече ми е много скъпо и непрежалимо.      

На финала, скъпи Пол, ще изразя надеждата си, че един ден ще те срещна край ФК-то във Варна. Надявам се да те разпозная измежду останалите твои съостровитяни, които идват тук да фиркат евтина бира и ракия, докато нагъват кебапчета и кюфтета за една лира тройката. Ще ми бъде драго да си поговорим – за вегетарианството и за твоята съпруга.
Бъди здрав, Пол!

Оставам твой:

Мариан Желев

Без цензура | 14-02-2010, 11:33 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Дългото професионално отсъствие на Путко Мафани обикновено завършва с поведение, напомнящо малкото му име. Погледнете Станишев за пример и не му съчувствайте. Защото в последните си месеци като премиер изхарчи неприличен бюджет за най-безполезния PR, който може да се купи с пари. И не остави нищо настрана за опозиционните дни, когато повече ще му е необходима квалифицирана комуникационна помощ. Късно е вече за имиджмейкъра Путко, защото той може да спасява само имена и рейтинги. А един бивш премиер има нуждата да си спаси задника. Не само в собствената си партия, но и в историята – за бъдещето също вече е късно.  

Намерете Станишев и му дайте целия праймтайм на ефира, докато не отговори на въпроса „Пич, къде ни беше страната” - на правилното място или на басейн „Спартак”. След като в пропагандния положителен баланс на мандата му създаването на ДАНС е било абсолютната гордост – задължително трябва да разполага с версия за престъпните обвинения към най-популярната фигура от агенцията. Повече от задължително пък е да разполага с много смислена версия. Защото с лайната, в които е затънал един бивш премиер, може да се напълни олимпийски басейн и даже да останат. От тях изглежда безнадеждно да се изплува, но експериментите за задържане над повърхността на екскрементите са позволени. Позволени са всички логични обяснения, но не и поведението на Путко в безизходица и на засрамен сфинкс едновременно.

Случаят „Алексей Петров” има експремиерска нужда от разграничаване или от защита, само не и от тишина. Защото не става въпрос кой ще е следващият председател на БСП или коя преоблечена мутра има проблеми с държавата. Става въпрос за самата държава и имало ли е въобще такава през последните години. Става въпрос и за политическата ти смърт – дали да бъде бавна, мъчителна и неизбежна. Или поне в последните си минути да се изповядаш пред електората. Дали да останеш Путко, или да се опиташ да излъжеш историята, че си постъпил достойно - каквито опити правят с 4 февруари живият Първанов и мъртвият Николай Добрев.  

Путкоповедението пръв го започна Алексей Петров – трябва да се отбележи за статистиката, но няма значение за паметта на общественото мнение. Станишев е без депутатски имунитет, защото Петров предпочете да е лоялен гражданин пред новия премиер, вместо лоялен служител на бившия. Въпреки че от него е получaвал единствено публични похвали за работата си. Всеки средно емоционален човек на мястото на Станишев би се засегнал и някак изживял предателството. Той обаче не демонстрира нито обида, нито прошка. И се държи така, сякаш го няма и е нямал нищо общо с ДАНС. Което просто е невъзможно да бъде определено като адекватно поведение. Още като министър-председател Станишев не впечатляваше с адекватност, но в опозиция е направо нетърпим. Иначе щеше да разказва за кадровото си решение „Алексей Петров”, докато и последната единица електорат не изгаси отегчено телевизора си. Тази единица трябва да чуе подредени логично изречения, какво е алибито на предишната власт за личния състав на  службите. И как по нейно време се е ставало съветник на ДАНС – с качества, по невнимание, с компромат под ръка или няма нищо случайно. Какъвто и да е Алексей Петров, със сигурност не е по-голям от държавата. Затова нейната позиция е най-важната – как тя разреши и легитимира кариерата му и как гледа на завършването й с белезници. Може да гледа и като на тенденциозно разчистване на сметки, но нека тогава го съобщи. Ако е убедителна, лесно ще намери публика да й повярва. Защото личността на Петров не е достъчно ясна, за да има и ясно обществено мнение.    

Провалът на Румяна Желева като еврокомисар беше най-големият опозиционен успех на БСП и най-шумното й пропагандно оръжие. Сега то е обърнато срещу нея, понеже казусът е подобен – коя кандидатура е достатъчно компетентна за даден пост, без да влиза в конфликт на интереси. И ако Борисов си получи заслуженото с номинацията на Желева, справедливо е същото да се случи и със Станишев. Той не успя да се пребори с подозренията, че е създал ДАНС единствено за да се еманципира от Румен Петков. Нещо, което въобще не се допуска, че би направил сегашният премиер, за да ограничи влиянието на свой министър – имиджът му предполага уволнение, вместо създаването на нова структура. А сравнението припомня отново старите въпроси – какъв реално беше Станишев в собственото си правителство, сам ли си подбра министрите и можеше ли да ги контролира. И докато за министрите не изглежда особено сигурно, то за назначенията в продуцираната от него агенция няма чак такива съмнения кой е одобрявал CV-тата.

Досегашната комуникационна стратегия на БСП в опозиция изключва рационално опровергаване на разкритията за предишното управление. Вместо да чистят собственото си име - партийната директива е да се замърсява рейтингът на ГЕРБ със същите обвинения, които се стовариха върху тройната коалиция. Целта на това PR поведение не е БСП да стане по-симпатична, а ГЕРБ да заприлича на нея. Доколко е правилен подходът обаче, може да се изчисли според важността на въпросите: „Кой е Стенли” и „Кой е Алексей Петров”. Получаването на равностойни отговори вече е извън възможностите на кризисния PR. Прекалено късно е за Путко, Станишев. Имиджмейкърите могат да почистят и някое друго случайно лайно от името ти, но не и да обяснят къде ни беше държавата.    

Без цензура | 12-02-2010, 23:28 | varnautre

През последните седем дни финансистите се заеха със странни аритметики с цел пълнене на бюджета, из държавата плъзна «Октопод», но пък защитеният свидетел срещу Маргините изведнъж млъкна като риба под дискретния съпровод на Parla Piu Piano, а в софийското следствие Каратиста от Наглите за малко се размина с Менделсоновия марш.
А разводняването и мътилката дойдоха не само от разтопения сняг и преливащите язовири. Държавната аритметика се илюстрира най-добре така

5 бр. =  1 лв. = 333 бр.

Както и да ги гледате, бройките все са прости клечки за зъби, само че тези по 20 стотинки парчето ги сервирали към закуската от 72 лева на правителствения самолет, а тези, по цени на дребно, излизат 500 за лев и 50. Та като й потръгна така на държавната аритметика, та цяла седмица.
Първо министрите се учиха да броят. «От юли до януари са 6 месеца, а не 7 и ако не можете да ги преброите, си използвайте пръстите.» Тази остра реакция на вицепремиера Симеон Дянков беше в отговор на депутата от БСП Корнелия Нинова, недоволна, че седем месеца премиерът не е свиквал междуведомствения съвет за военния комплекс. Ако я подкараме на пръсти, може да се окаже, че финансист номер едно не оправя сметките както трябва, но това е прекалено еретична мисъл, затова няма да броим. И ако това беше смешно, после стана страшно.
Минал на първо четене законопроект постановява, че работещите зад граница българи вече са длъжни да се осигуряват в България, но върху поне минималната заплата на страната, в която работят.

Във Франция, например, тя е 1 342 евро.

Който не може – да се прибира и да стои без работа у нас. Или да работи за 120 евро. Всъщност, аргументът на вносителите е повече от благороден – така щели да спрат всички фалшиви командировки в чужбина, с които работодателите ни източвали осигурителната система. Като се замисля, последните десет скандала със скъпи задгранични командировки бяха все с адрес Министерския съвет – реални, но пък безсмеслени, но явно дъното на хазната вече се е излъскало здраво, щом опряхме до осигуровките на емигрантите, които и без това си хранят всичките роднини у нас.
Други 78 милиона лева Симеон Дянков намери по джобовете на фирмите, които миналата година са имали неблагоразумието да работят с държавата. Защото държавата още не им е платила, а банките отдавна  си искат кредитите. Сега, ако фирмата иска да получи някакви пари, трябва доброволно да се откаже от 10 процента от вземанията си, а държавата ще й плати останалите 90. 180 фирми вече са подписали. Няма да търсим синоними за подобна доброволност, но

държавите все по-често взеха да се правят на Робин Худ.

Тази седмица британците поискаха да купят от Германия данни за укрити в Швейцария сметки на свои граждани. Още три европейски държави смятат да ги последват въпреки протестите, че данните са получени в резултат на банална кражба на информация.
Но да се върнем у нас. Сметки кое е по-важно – пенсионната или здравната реформа, доведе до отлагане на по-късното пенсиониране. За тази седмица. За следващата – не знам. Стана обаче факт гласуваното през януари –

по-изгодно е никога да не си работил

и да живееш от социални помощи, отколкото да си работил и да са те съкратили. Сега социалните помощи ще се дават, докато „има нужда”, а всички, които работят, ще дават пари за въпросната нужда. Макар че размерите на нуждата явно са различни за всеки.
След като стана ясно, че диабетиците ще си доплащат инсулина, заместник директорката на Здравната каса Албена Златарева нарече разликата от пет лева на месец «нищожна». Но ако това ви се струва непремерено изказване в коментар за един непремерен ход, изчакайте с реакцията.
Защото Българският фармацевтичен съюз беше още по-радикален в похода си към нашите джобове – от там предложиха на здравното министерство да фиксира еднакви цени на лекарствата във всички аптеки. Сигурно ще стане по-подреденичко, но ефектът ще е автоматично поскъпване на лекарствата с 10 – 15 процента, а ние можем само да се молим на европейските директиви за защита на конкуренцията.
Пак през тази седмица, така богата на идеи за здравето и джобовете ни, един вестник трябваше да съдейства на 33-годишната бременна Виктория да роди нормално. Омъжената тук украинка съвестно си е плащала три години здравните осигуровки, но като дошло време да ги използва, за да роди едно българче, оказало се, че не може – нямала гражданство. Което, разбира се, не е било пречка, да й прибират осигуровките.
Междувременно Здравната каса си смени ръководството, казват новият шеф бил добър специалист. Изборът му обаче не беше. Името на Жени Начева беше внесено в Парламента в пет следобед на осми февруари, а на девети сутринта вече беше избрана. Явно

скоростта става стил в кадровата политика,

защото през седмицата също толкова ненадейно уволниха шефа на Българския морски квалификационен център във Варна - Александър Калчев, назначен преди по-малко от година. Той си получил заповедта без мотиви, но по факса. Пак във Варна, следвайки стриктно повика за съкращаване на администрацията, се сдобихме с нова административна шапка на строителния надзор. Както обясни областният управител – за по-добра мобилност в отношенията със София.
И варненското звено влезе в новините тази седмица – след като на Златни пясъци заради строеж увисна един басейн, проверката завърши с констатацията – «параметрите на разрешителното не са нарушени, строителите малко са навлезли в съседния имот.»
Аритметиката беше основно занимание и в общинския съвет. На ход харчовете във варненския бюжет

пораснаха с милион и 400 хиляди лева.

Преди да излязат оттам обаче под формата на социални услуги, улични ремонти и други обществени благинки, те трябва и да влязат, а освен от местни данъци и такси, няма откъде. За някои от разходите има и друга надежда – тази седмица варненският кмет отчете 44 успешно финансирани европроекта. А и нали Европа деблокира още милиард и половина за страната ни.... Макар че и тази година Годишният доклад за усвояване на европарите отчита едва процент и 3 десети усвояемост у нас.
Иначе покрай бюджета във Варна цяла седмица прелитаха разни любопитни цифрички. Като се разровиха из старите договори, съветници изкараха цени за строителство и ремонти, които не са пипани от 2008-ма година. Съвпадение или не – атаката на Красимир Узунов срещу цените на “Инжстрой”, “Хидростой” и “Пътища и мостове” дойде заедно с разследването на вестник «24 часа» за предшественика на Батко и неговия Братко, осигурявал наред апетитни поръчки за трите фирми. С роднини или без, но «цялостният ремонт на улиците в града е сън», отсече варненския кмет. И обеща да запълни поне кратерите. Как все стигаме до лунните пейзажи по улиците ни, май е от нещата, които не ни е дадено да разберем. Опит направи тази седмица Калояна Димитрова от БСП – работейки в комисиите на съвета, тя е стигнала до тръби, за които общината ще плати по 405 лева на метър при реална цена 175. И до

варненски улици с по 14 сантиметра асфалтово покритие.

Данните са налице, остана да намерим улиците. Пак се появи темата «Морска градина». Засега, след заповедта на областния управител Данчо Симеонов, къде и колко търговци ще има в градината, ще продължи да решава Общината, тя ще осигурява и реда. Областната управа обаче ще каже кои търговци ще печелят и ще прибира постъпленията. Това накара председателя на Общинския съвет Борислав Гуцанов да поиска собствеността върху градината, а кметът Кирил Йорданов далеч по-спокойно препоръча да изчакаме новия Закон за местното самоуправление.
Разбира се, не само цифри имаше тази седмица, имаше и мечти. Съветниците се размечтаха как след две години Варна ще има велосипедни алеи, велосипедни паркинги и система за отдаване на велосипеди под наем. Всъщност, алеи вече има. Просто не се виждат под паркираните върху тях коли. Поетични изблици имаше и на национално ниво.
От регионалния министър Плевнелиев, например, научихме, че офертите за магистрала „Тракия" били пазени като „Мона Лиза". Ние пък, докато чакаме да се усмихнем като Мона Лиза от удоволствието да караме по истинска магистрала, се разминахме с друго обещание – търговията с имоти да излезе на светло, като парите се превеждат само по банков път.
Тази седмица обаче правната комисия в Парламента гласува точно обратното. Вносителят – атакистът  Николай Пехливанов явно ги е съкрушил с аргумента си –

дори да го приемем, няма гаранции, че законът ще се спазва.

Е, до второто четене има достатъчно време, за да бъде изпълнена типичната стъпка «напред – назад» по законовите текстове. Освен аритметиката, поклонници тази седмица имаше и лингвистиката – с доста употреба на синоними в Закона за електронните съобщения все пак бяха прокарани основните идеи за следене, макар и кръстени по друг начин, а липсата на гаранции за обикновените граждани бяха обяснени с вездесъщата национална сигурност.
Което ме накара да си спомня разказите на «либийските» репортери – там отговорът за всичко не дотам редно бил - «Мадам, държавата има проблем.» Този отговор беше пратен в две посоки и по парливата тема ГМО.
Първо на гражданите беше обяснено, че Европа иска закона такъв, тук и сега. В ерата на бързата комуникация легендата падна бързо, след което Европа получи своето обяснение – първо ще има мораториум, но после законът ще действа. И докато слушахме как държавата има проблем, неусетно останаха без отговор разни въпроси - чия беше идеята да ни лъже за европейските искания, колко ще издържи неприложимият в Европа мораториум и кога точно ще заживеем в генномодифицирана среда. И ще станем една от само четирите държави в еврозоната, които допускат подобна съмнителна флора на територията си. Тази седмица

убиха още един полицай – Бончо Чернев

стана жертва на поредния вилеещ пиян българин, изгубил представа за границите. Покрай убийството научихме обаче и друго - според вътрешния министър не е хубаво, но пък се оказа и ненаказуемо, когато пресаташе на полицията крещи на репортер «Мъртъв си.» Друг репортер – Димитър Върбанов, се размина на косъм, когато по време на интервю обвинен в серия измами строителен предприемач директно го фрасна с чука по главата. Много може да се каже и за полицая, и за репортера, Захари Карабашлиев се ограничи само да ни припомни американската история за счупените прозорци – ако оставите в квартала си един прозорец, счупен от дребните бандитчета, след година вече имате погром в целия квартал и мафия. Не е лошо да запомним тази история и

да започнем да си остъкляваме прозорците.

Преди да се наложи да обявим за общодържавно издирване държавността на републиката. Която, примерно, е изчезнала някъде край Търговище, защото колата й се е повредила. Като тази на двамата варненци, още издирвани по делото „Борилски”. Иначе ще трябва за всяко дело да си назначим по един френски посланик и да го ползваме като арменския поп. Няма как да не минем и без поредната порция избрано от премиера.
През седмицата, в поредния пристъп на нещо, наричано «феминизъм», което подозрително напомня повече на снизходително потупване по главичката, Бойко Борисов поиска доживотен затвор за нападение над жена с киселина. Категоричността на границите във формулировката води до някои въпроси – могат ли в такъв случай мъжете да бъдат заливани с киселина, а жените – пребивани, срещу по-малко наказание. Но пък футболистите ни могат да спокойни – лично премирът, след жребия за евроквалификациите, изчисли, че англичаните няма с какво толкова да ни уплашат. Май ни остана

да чакаме само звука на арфата.

Точно така вече започват във Венецуела предаванията, наречени «Неочаквано с Чавес». Идеята на президента е да говори на нацията когато и откъдето реши, а звукът на арфата трябва да накара гражданите да застинат в очакване на откровенията.
Всъщност и без арфа българите все повече започват да разчитат само на един човек – тази седмица учениците от Велики Преслав, например, изпратиха прошение до Бойко Борисов да не им махат директорката, а пренебрегнатите български певци поискаха среща с него, за да прокарат идеята за задължително повече българска музика в ефир. Не знам дали младите музиканти четат стари вестници, но поне по-зрелите им колеги можеха да им разкажат – тази песен вече сме я пели,

българската Бритни Спиърс така и не се появи.

И други блеснаха, разбира се, не така ефектно. Но не можем да подминем новия заместник областен управител на Шумен. Седат Кадир – юрист от Свободния университет, успя да ни изненада с писменото и говоримо владеене на латински език. А Мартин Димитров написа цяла глава в Мораликономиката, като призова всички, заменили частните си чукари с апетитни парчета в планините и край морето, сами да ги върнат, за да не плащаме глоби на Евросъюза.
По темата научихме още, че „лицата на висши държавни постове, които вземат решения от името на държавата, може и да са престъпили закона умишлено, но държавата като цяло го е направила неумишлено”. Правният бисер е на земеделския заместник министър Георги Костов. Няма да рискуваме с главоболие, докато се опитваме да разберем мисълта в дъното на министерското изказване, но пък си е съвсем ясно – или плащаме евроглобите за държавна помощ, или казваме на Европа, че сделките са си съвсем наред, загубата си остава за нас и в двата случая, а който заменил – заменил.
И тъкмо юристите започнаха да обсъждат темата за закон с обратно действие, който евентуално да развали сделките, гръмна голямата бомба, за която ще говорим не само тази седмица. Из държавата

плъзна „Октопод” и гушна цяла компания

начело с лоялния гражданин Алексей Петров. Бивша барета, надзорник в НОИ, преподавател в УНСС и сътрудник на ДАНС, агент и издател, а май и доктор на икономическите науки – все под прикритие. Или организатор на престъпна група, която поне десет години се е занимавала с рекет и източване на ДДС, износ на проститутки и ограбване на „Кремиковци”, побои и търговия с политическо влияние. Ако всичко това е вярно - мафията наистина е имала икономика, полиция, спецслужби, вестник, изобщо – държава. Ако не – за пореден път разчистването на сметки минава в графата «държавност». Засега из мъглата само се протяга по някои пипало и подава противоречиви версии. Например - "Октопод" - продължение или не е на "Наглите". Има свързващо звено - Антон Петров – Хамстера, арестуван покрай "Наглите", пуснат от съда и издирван, докато не се предаде, покрай «Октопод». Или – лоялният гражданин Петров повече от коя страна е бил. Защото главният прокурор Борис Велчев нямал основание да е недоволен от Петров, когато са работили заедно. Но пък подопечните му разрешиха зрелищната акция по задържането. Малко изненедващо, премиерът беше лаконичен – похвали се, че американците ни похвалили за «Октопод» и заключи - "Война е - който издържи".
Далеч повече се разпростря Румен Петков – „Ако е вярно за Трактора, Станишев да подаде оставка.” Всъщност едва ли останаха много хора, които се вълнуват кой точно е лидер на БСП, а и Петков ще излезе с това искане дори ако намерят малки зелени човечета на Марс.
По-важно е друго – къде са били Петков и МВР, ако това е било вярно за Станишев. И какво се е случвало преди и след Станишев – защото от казаното и написаното излиза, че Тракторът мирно е орал на нивата при генерал Атанас Атанасов като шеф на Националната служба „Сигурност”  и Иван Костов като премиер, при Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов – главен секретар на МВР по време на неговия мандат, при Сергей Станишев и всичките прилежащи им вътрешни министри оттогава досега.
Затова и на заглавието от тази седмица

"България експрес"дерайлира на Курило

повечето погледнахме като на поредния коментар за състоянието на държавата, не като на новина в прав текст. Защото засега всички сме качени на рамката на велосипеда без рамка и се опитваме да се крепим на нея. Колко ще издържим?

Без цензура | 12-02-2010, 15:25 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Разширяването на гробищния парк в с. Тополи упорито се свежда до купуването на един единствен - точно определен парцел. 

Това става ясно от решенията на комисията по общинска собственост към местния парламент. Както ВарнаУтре информира, местата за погребения са на изчерпване. Най-много да стигнат до края на месеца. За това в проекто-бюджета на община Варна за тази година залегнаха 500 000 лева. Те са за разширяване на гробищния парк край селото. Как – чрез покупка на граничещи имоти.

Общинските съвеници веднага започнаха да разглеждат оферти за подходящи парцели. 30 лв. на квадрат за 8,5 декара беше отхвърлена, като много скъпа. Тогава председателят на местния парламент Борислав Гуцанов обяви, че са го потърсили собственици на имот граничещ с гробищата, които са готови да го продадат за 20 лева на квадратен метър. Става въпрос за парцел от 24 декара. Обаче изникна проблем с 300 метрова санитарна зона. По закон толкова трябва да е разстоянието между гробища и населено място, в случая с. Тополи. А въпросният имот се намира точно в посока към селото. Логичната принципна позиция би трябвало да е точно обратната – гробищата да се разширяват в противополжната на населеното място посока. Там обаче парцелите били три пъти по-скъпи, твърди шефът на общинския съвет. Сега хората от кадастъра ще чертаят, геодезисти ще мерят... само и само да се провери дали наистина приобщаването на този парцел към гробищния парк ще наруши 300-метровата зона. Интригата сега е къде точно границата на селото, тоест от къде да ги мерят тия 300 метра. Принципно всеки знае, че в един метър има сто сантиметра. Дано и в конкретното мерене пак да е толкова. Иначе какво – хората ще трябва да си местят къщите ли?

Наистина има нещо гнило около гробищата в Тополи. Заделените в бюджета 500 хиляди лева официално посочват колко струва то. Завишения интерес от страна на общински съветници към имоти в района, също е любопитен. Първо популярният предприемач и местен политик Красимир Узунов открито заяви, че лично е платил 800 лв. за сондаж в чужд парцел до гробищата. Официално проверявал дали земята е подходяща, но се оказало, че на по-малко от метър излиза твърда скала. Парцел в същия район се оказа, че търси и друг местен парламентарист – фармацевтичният магнат Веселин Марешки. За какво му е имот до гробищата не стана ясно, но то си е негова работа. Общинският съветник Радослав Коев пък предложи интересно тълкуване на изискването за 300-метровата санитарна зона. Смисъла бил да не се строят сгради в това отстояние, а не че не можело да се правят гробища. Тоест нищо не пречи да се приобщят 24-те декара, а това че крайните къщи на селото ще за близичко не е проблем. Те ще се водят заварено положение.

Ако някой не вярва, че всичко е възможно да се поразходи около центраните градски гробища. Отзад мол, отпред пак мол... какви 300 метра. Така е защото закона прави изключения при въпросното заварено положение. Явно моловете са такова положение – заварено. Просто са заварили гробищата.

Дали пък някой вече не е взел комисионна с обещанието, че общината ще купи точно определен парцел край гробищата, питаха се някои от по-тихите общински съветници от комисията по собственост и стопанство. 

Без цензура | 12-02-2010, 11:28 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

Розово, жълто и нерядко червено – това са цветовете на нашата действителност. Сложете зад всеки цвят новина, събитие или случка и зад себе си ще усетите поне дузина надигащи се любопитно глави. Интересът към онова, което не притежаваме, не можем да направим или да си позволим, е голям колкото балон, пълен с горещ въздух. То ни издига до онези надморски височини, където въздухът е разреден и не става за дишане. Но нима не можем да пъхнем глава в горещия газ и да се опияним до степен на ръкуване с образи и представи? Разбира се, че ние създаваме звездите, идолите. Купуваме им коли, къщи и острови. Защо? Защото ролята им е да създават сензации. И на нас ни се иска, но не винаги ни стиска. Но има кой да върши черната работа. И колкото повече те ни изненадват с поведението си, толкова повече ние кимаме като доволни работодатели.

Една женица отчаяно молеше в един форум за помощ. Кучето й скимтяло и плачело насън. Не можела да му помогне.

Ако беше човек, щяхме да го разпитаме какво сънува и от какво се страхува. Психиатър щеше да направи аутопсия на психиката му и да анализира поведението му. Уви, кучето принадлежи повече на природата, отколкото на хората. Ние го притежаваме дотолкова, че го имаме до себе си благодарение на нашата природа да обичаме животните. Останалото е табу. Кученцето може да сънува как гарги грозно грачат. Но никой, никой не е в състояние да му помогне. А на нас – кой ще ни помогне?

На този етап ние нямаме нужда от помощ. Ние продължаваме смело напред.

Първата братовчедка на Азис в глобален план лейди Гага вече може да бъде увековечена в музея на мадам Тюсо. На подиумчето, където ще стъпи, е хубаво да се сложи табела: Събирателен образ на най-смелите ни представи за поведение и озвучаване. Тя може всичко, тя е всичко, тя го направи: бисексуална, наркотици, хубава, смела, шантава, известна, талантлива, безразсъдна... Лейди Гага е Златното момиче на нашата цивилизация. Спомняте си приказката как вещицата предупреждава, като се появи жълтата вода, да цопне момичето в нея и да вади – да вади колкото се може повече бисери и ценности, богатство.

Ако се опитате обаче да имитирате лейдито, преди това трябва да си направите гаргара на гърлото. Защото много от детайлите на този събирателен образ ще ви приседнат. Не защото са ви чужди. Те просто вече са надминали усещането за ракета-носител на нашата дързост. Тук наистина става въпрос за глобална намеса. Вътре в този продукт са събрани желанията, копнежите и исканията на милиони. Иска ми се да кажа милиарди. И ще имам право, защото китайска копирна машина вече вдишва попкултурата на Запада и доказва, че също има гъдел. Продуцентите и компаниите са създали този продукт, имайки предвид не отделна наша слабост или трепет, а цели течения и модни тенденции. Вътре има кич, еротика и всичко що е розово; има клюки, дълга и мистериозна като вътрешностите на чревоугодник биография – ето го жълтото. Остава червеното – с него ние ще се оцветим.

За съжаление не виждам от раз да спрат инцидентите в планината със скиори и сноубордисти. Катастрофи също ще стават. Жертви ще има и там, където адреналинът е най-висок. Дали има връзка с граченето, гаргарата и Гага (накратко - Гаргага)? Има. Тя е в страха.
Събирателните образи на нашите желания вече отдавна са ни изпреварили. Нашият балон се намира в открития космос. За целта, искаме или не, трябва да държим главата си постоянно в газовете. От това ни се завива свят. И започваме да вием като кучета в съня си. Събуждаме се с въпрос: С какво аз приличам на останалите? Чалга, Гага, купон.  Нима имаме друг избор? Имаме. Той е в предизвикателството. Хващаме ските и се забиваме в лавината. Или пробваме трева. А защо да не се поразходим голи на някое изложение за строителство? Веднага ще ни построят пиедестал. Така ние ще си легнем спокойни. Изпълнили сме си дълга. Жаждата ни за геройство ще е утолена. Най-после някой ни е посочил с пръст и ние сме се откроили. И то в свят, в който – искаме или не – трябва да живеем. А онзи, за който евентуално мечтаем и милеем, е мъничък като врабче. Само едно „Га-а” и всичко се покрива. Ето защо, за да не се задушим в комплексите си за малоценност, трябва да настроим стомашния си тракт към храната на съвременната действителност. Иначе ще загинем в духовен геноцид като герои без имена.

„Най-страшно бе Министерството на любовта. То изобщо нямаше прозорци... Там бе невъзможно да се влезе освен по служба, но и тогава пак само след като се проникне през лабиринт от бодлива тел, стоманени врати и скрити картечни гнезда. Дори по улиците, които водеха до външните бариери, бродеха стражи с лица на горили, в черни униформи и въоръжени с гумени палки.”

Позволявам си да прочета на глас тук част от романа „1984”. Не искам любовта да изчезне от съня ни завинаги. Нито пък пророчествата на Оруел да продължават да се сбъдват. Скандално, провокативно, цинично – това са продукти, създадени от нашия страх. В действителност ние не искам да бъдем такива. Затова ползваме звездите за тази цел, превръщайки ги в кофи за боклук. Само дето Министерството на чистотата отдавна е в безсрочна стачка. Защото, освен да цапаме, ние трябва и да пазим чисто. Чистото, красивото и дори обикновеното като хляб и сол е по-вкусно, когато около нас е тихо. И всички гарги са избягали далеч, много далеч от съня ни. Наспим ли се хубаво, можем да излезем на разходка из природата – нашата.

Без цензура | 11-02-2010, 06:48 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Вчера (09.02.2010 г.) към България потекоха реки от европейски пари. Колко точно – всеки сам да прецени, ако може:

10.10.2010г.

Вестник "Сега":

Брюксел най-сетне размрази 1.3 млрд. евро за България

10.10.2010 г.

Вестник "Стандарт":

3, 4 милиарда лева потичат към България

09.10.2010г.

News.dir.bg

Кабинетът получи зелена светлина за €6.4 млрд.

Да, това са интерпретации на една и съща новина от 09.02.2010 г., разбира се, доколкото новините могат да се интерпретират. Явно може. От всеки. Като се започне от премиера и се приключи с обикновените форумци в информационни сайтове и блогове. Но, докато на последните донякъде е позволено волнодумство и празнодумство, на управниците ни уви – не. Или поне така мисля.

Дали изобщо има значение къде е истината в този случай? И дали цялата тази информационна какафония от вчерашния ден е случайна?

След като видях анонса към централната емисия новини на bTV с вчерашна дата, първо ме напуши смях, защото се оказа, че официално ни „отпушват” пари. Ами така е! Какво да кажат хората, след като им е забранено да говорят за „размразяване” и „замразяване”. Споменатата отпушена сума бе 6,4 млрд. евро.

За сравнение по Нова телевизия бяха доста по-скромни в изказа и съвсем точно споделиха, че в Брюксел най-после са приели докладите за съответствие по две оперативни програми и имаме положителни оценки. Отразяването на новината беше на брилянтно идейно ниво – едновременно включване на комисар Георгиева и Б. Борисов, но последният развали магията като изведнъж съобщи, че „европейските” ни пари набъбнали до космическата сума от над 16 млрд. евро !!! Премиерът съвсем скромно спомена за отпушени „само” 3,4 млрд. евро за деня, които на всичкото отгоре се оказа, че сме щели да усвоим още тази година, ако сме работливи и не сме крадливи.

Днес (10.02.2010 г.) стигнах до извода, че вчерашните ми съмнения за умишлена дезинформация на зрители, слушатели и читатели са необосновани. Просто няма начин. Новото е зашеметяващата информация, за това, че още две оперативни програми имат положителни оценки за съответствие. Така, само за днешния ден бяхме наградени с още 3,3 млрд. евро – така каза Борисов. Било награда за това, че българите гласували за него. Сега обаче не знам тези нови милиарди от днес, към кои от вчерашните да ги прибавя. А като си помисля, че още три оперативни програми чакат положителни оценки, съвсем се обърквам за парите, на които България има право като член на ЕС. Както е тръгнало, до края на седмицата още поне десетина милиарда (евро) не ни мърдат. И това ако е криза...

Така е. Пари има – действайте. Особено кметовете. Сега на тях чакаме за добри проекти, премиерът направи каквото можа. Пък, ако не се справят – той ще помага, обеща. 

И не забравяйте: ”на тях им ги спираха – на мен ми ги пускат”!

Без цензура | 10-02-2010, 19:57 | КАЛИНА БАЛИМЕЗОВА

Понеделник е. Духа вятър. Снегът взе много да се натрапва. Смело е да си мислим за лятото, плажа, потните халби и дебелата сянка. Мираж или не, ако насочим вниманието си към края на седмицата, може едното ни оченце да потрепне, а тънка усмивка на удовлетворение да се разлее през стегнатото ни от напрежение тяло.

Екипът на ВарнаУтре реши да започне седмицата с глътка въздух, която ще си поемем при едно леко надигане на главата над морето от новини и събития. Та тази глътчица е червена на цвят, стопля кръвта и се споделя с приятели.

Досега датата 14 февруари не е акумулирала толкова символика, поводи и страст в себе си. Да започнем с това, че е неделя. После идва ред на влюбените. Трети, но не по значение е Трифон Зарезан (любителите на виното го празнуват и постарому и поновому). После смирено трябва да приемем и да дадем прошка на ближния, преди да се отдадем на пост. Да не забравяме и тези, които са родени на тази дата. Над всички тези поводи стои виното – в бутилка, в бъчва или от каничка в близкото заведение. Влюбени, лозари, християни и дори онези, които чакат с нетърпение почивния ден, вече навярно си мислят за топла атмосфера, добра компания и хубаво винце. Ние, екипът на ВарнаУтре, сме заръчали на лявото полукълбо на мозъка да подготвя настроението за неделя.

Най-добре е да обединим празниците в едно. Почивката, виното, любовта и прошката, която си даваме на Сирни Заговезни. Към това може да се прибави и една добра компания. Е, като си ги кажем така нещата, има ли някакво значение дали вали сняг и дали духа вятър? Виното е лек срещу песимизъм. И какво като е понеделник. Разбира се, че този понеделник е много, много различен. Това денят, в който ние започнахме да кроим планове за богатата на поводи неделя. 

Обадете се на приятели, отбележете си виното, което отдавна искате да опитате. Не му мислете за мезето: каквото вино почукало, такова мезе му се обадило. Любовта – напишете я в плановете си с големи букви. С подобни мисли в главата няма как да не се усмихвате, докато си вървите. Не се притеснявайте за околните, какво ще си помислят. Да не си мислите, че и те не обичат виното, любовта. Напротив. Точно сега е моментът да бъдем добри, защото и в лявото, и в дясното ни полукълбо вече тостовете се надвикват един друг...

И прощавайте, ако в неделя прекалим с виното... и с любовта. 

Без цензура | 08-02-2010, 12:52 | varnautre

   Всъщност... задавам си този въпрос от детските години. Просто с течение на времето нещата така се усилват, или тушират, че понякога почти съм склонна да се откажа от тезата, но друг път с огорчение констатирам как тъпаците победоносно шестват наоколо, установявайки своя ред, своите принципи и правила, своята приятна и обтекаема организация, в която няма много мисъл, идеи, новости, няма талант, вдъхновение, понякога няма абсолютно нищо... Но за сметка на това нещата изглеждат енергично защитени, защото посредствеността обикновено е право пропорционална на енергията, изразходвана за самоотбрана и за поваляне на всичко мислещо.   

   Ще кажете: „Свършиха ли конкретните безобразия, та се хвана за тъпаците?”

   Не са свършили. Пък и не изглежда да имат някога край. Вероятно такъв е световният ред. Но и ние не си поплюваме да го затвърдим във всичките му възможни дефекти. Вчера певицата Камелия Тодорова призова държавата да регулира по някакъв начин музикалния пазар и да уточни отношенията си с талантите. С българските таланти. Този сериозен разговор за отговорностите ни един към друг и отделно на институциите към всеки от нас мина под безумното мото: „Защо певицата иска да стане чистачка в ресорното министерство?”. Вярно, грабващо беше като заглавие. Със сигурност, така се залага стръв за обществения интерес, така се привлича аудитория. Аз също се тропосах пред екрана да узная какви лимки сноват в главите на хората, че ги карат да загърбят божията дарба и да говорят глупости. А нещата изобщо не стояха така.

   Оказа се, че никой не желае да става чистач, нито да прави шоу за сметка на някакъв свой проблем. Просто една от дамите на българската естрада беше събрала кураж да излезе пред обществото и да посочи с пръст дефекта: че сме готови на всичко за чужденците, но не умеем да ценим своите таланти и дори се радваме, когато ги видим натикани в  ъгъла на някой непочистен килер, откъдето трудно биха се измъкнали на слънчева светлина.

   Така под профанизираното заглавие открихме същината на една важна черта от българския характер: да затриваме всичко свое, да не го ценим, да не му даваме шансове, да не му създаваме условия за развитие. Вероятно до някъде това е инстинктът за самосъхранение. По принцип всеки уважава умните и талантливите. Разбира се, по-безболезнено е да си харесваме онези от тях, които идват от много далеч, защото ще им се порадваме за кратко, а после ще ги изпратим по живо, по здраво и ще ги лишим от възможността да бъдат заплаха за собствената ни посредственост. Така години, десетилетия, а може би вече векове наред развиваме удобната българска традиция на самозащита. Амбициозната посредственост оцелява и парадно шества напред. Влиза в партии и организации, съюзява се с друга подобна амбициозна посредственост и върши чудеса в изолирането на по-способните. Впрочем ...  с течение на времето това оцеляване се превръща в харакири на нацията. Така се докарахме до там, че брутният вътрешен продукт на страната, която обитаваме се оказва далеч по-малък от загубите, претърпени от известна автомобилна компания само от един-единствен неудачен модел.

   Бърза математика и стигаме до извода, че, ако години наред не изблъсквахме способните българи в задънена улица или за по-сигурно не ги натиряхме някъде далеч от страната, сега можехме да процъфтяваме и да бъдем повод за завист на целия западен свят. Впрочем, изключително способните хора не са толкова много. Независимо в коя област е таланта им. Едва ли са повече от 5 процента. Не го казвам, за да затвърдя и без друго стабилните български комплекси. Казвам го за успокоение на царстващата тъпотия.

   Не е необходимо да стреляме по талантите! Те не са чак толкова много, следователно не са заплаха. Освен това талантите са винаги самотни. Бездарниците, които са се изкатерили навсякъде по височина и по ширина на обществената ни джунгла, няма да пострадат, ако отключат килера, където са запратили способните. Няма да изпадат от клоните, от коридорите на йерархията. Ходът на живота им няма особено да се промени. Ще продължат да удовлетворяват комплекса си за слава и за пари. Единствената разлика ще бъде, че в задръстеното от тъпотия и папагалщина обществено пространство от време на време ще проблясват и умни идеи, ще се чуват и човешки приказки.

   За допълнително успокоение на енергичните тъпаци, мога да добавя, че талантите не са много предприемчиви от гледна точка на личното си благополучие. Така че всичко ще бъде наред. Едните ще си гледат парите, славата и скудоумието, а другите просто ще имат възможност да творят. Последното става жизненонеобходимо, защото напоследък наблюдаваме как собствената ни нация изпуска последни мехурчета, затъвайки в блатото. Сигурно е важно да допълним, че корабът потъва нормално, спокойно е и няма произшествия: т.е. редът, организацията и правилата на бездарниците са добре спазени и техният свят изглежда гладичък и приятен, без излишни емоции, без излишно развитие, без излишни таланти.

Питам се само: Защо си причиняваме това страдание? Ако си давахме повече шансове, можехме във всяка област да имаме следващата Миглена Кунева, следващата Ирина Бокова, следващата Кристалина Георгиева, следващото стъпало към качеството на живота, който мнозина от нас заслужават, но не се знае дали изобщо ще успеят да зърнат до края на живота си, подтиснати и задушени от  тъпаците.

   ...Тъпаците, които удобно са се разположили на гърлото на историята и  се радват на конвулсиите, предполагайки, че последните са част от някакъв ритуален танц за забавление. Навремето за себе си го бях нарекла :”Оскотяване на нацията”. Сега е същото. Само че 2010-ти епизод . Произволно избран според календарната година. Иначе всеки може да го номерира както намери за добре. Може да промени и заглавието. Ако изобщо има друго подходящо заглавие.

Без цензура | 06-02-2010, 15:19 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

В поднебесната Лъчезария последните седем дни бяха белязани от всякакви озарения, откровения и повторения на 22-ия параграф. Няма как да не започнем с въпроса

колко струват всичките приказки за бъдещето,

което принадлежи на образованите и напъните на учители и родители, когато ролевият модел на републиката сам си дава оценка – „Справям се прекрасно с езиците, защото практиката в Европейския парламент е всеки да говори на собствения си език”. След като Бойко Борисов не вижда необходимост да знаем чужди езици, можем само да занемеем. Никакъв коментър. Но пък това обяснява наказанието на Павел Тодоров. Полицаят от благоевградската „Съдебна охрана” получи дисциплинарно наказание, защото отказал да разчисти библиотечката в служебното помещение, където имало петнайсетина романа. И като си помисли човек, че според „Щурците” светлото бъдеще щеше да е настъпило под слънчевите ридания на последния милиционер над Омир. Ето как изтърваме шанса да се приближим до светлината в края на тунела. Но пък за сметка на това има шанс всички онези железни мъже, решени в черно от боксерките до очилата, да се сдобият с професионален празник. Лично вътрешният министър е дал идеята на 11-ти ноември да празнуват частните охранители. При посещението си в Турция премиерът Борисов отвя
сложната, древна и понякога взривоопасна наука „дипломация”

с няколко крилати фрази. Научихме, че България и Турция нямат нужда от партии-посредници, че хора от българската политика са прекалили и са повдигнали националистическа вълна, че техните обръчи от фирми и начин на живот не кореспондират с разбирането дори на турската политика и затова турската страна трябва да ревизира поведението на тези посредници. Иначе казано – в България има турска партия, която и да е тя и каквото и да казва Конституцията. Освен това - обръчите от фирми и наглата показност са присъщи на турския политически живот, откъдето директно командват част от политическия елит на България. Разбира се, след пълното със скандален потенциал А, казано в Турция, не последва дори Б, казано у нас, но с това всички вече свикнахме – чудесата тук отдавна имат срок на годност около три часа. И после Бойко Борисов трябвало да внимава Божидар Димитров да не обяви война зад гърба му. Затова пък имаше

силен урок по кадрова политика.

Новият управител на спортните ни бази е Радослав Каратанчев. Обвиненията за наемане на убийци от негова страна ги оставяме на съвестта и въобръжението на Жорж Ганчев. Но все пак, това е човекът, който не се посвени да обясни допинга в организма на 15-годишната си дъщеря с бременност и който прекара доста време в Съединените щати, докато чакаше да утихне скандала от катастрофата, в която „Мерцедесът” му остави на място трима души. Не мина и без уроци за специфичната танцова ГЕРБ-стъпка. Първо имахме вицепремиер Илиян Михов. За около седмица. После нямахме. След това имахме икономически съветник Кольо Парамов. Пак за около седмица. После и него го нямаше. Няма го тази седмица и председателят на Държавната комисия по хазарта Димитър Терзиев, след като миналата седмица пък ту имаше, ту нямаше предложение за сваляне на току-що вдигнатия данък за хазарта. Продължиха движенията напред – назад и по темата „Румяна Желева”, ако си я спомняте. След като новият кандидат за еврокомисар Кристалина Георгиева накара евродепутатите да си приберат предварително приготвените въпроси и да й ръкопляскат, Бойко Борисов пак не се сдържа и определи Желева не като грешка, а като човек, поставен в тежка ситуация.

Науката за междуинституционалното общуване

също получи принос. Първи вътрешният министър нарече съда част от „Наглите”, защото били пуснали бандитите. После премиерът поиска мораториум върху нападките между властите. Малко след това съгласният вътрешен министър продължи канонадата - „Има нещо деформирано в съдебната система". Всъщност - с мораториум или без – така си беше. След дълго развяване по медиите, подопечните на Черничкия Красьо получиха от Висшия съдебен съвет всичко на всичко понижение в ранг. След десет години дела, един документален филм и един посланик, който на висок глас съобщи на Европа, че в българското правосъдие има нещо гнило, делото „Борилски” има присъда, която изглежда на широката публика по-адекватна на фона на разказаните обстоятелства. А 15 години след един човек влиза в заведение и стреля с автомат „Калашников”, днес той не е току-що излязъл от затвора гражданин, а общински съветник и собственик на футболен клуб, който отива да окаже бащина помощ на наследника си в пребиването на охраната. Не искала да пусне „детето” на ски-влека само срещу аргумента „миналата година си платих, сега няма”. Иначе
ГЕРБ стъпката се оказа и поучителна, и заразна.

Румен Овчаров оттегли оставката си като председател на Градския съвет на БСП в София, защото нищо не се променило от нея. А неприятностите за „Атака” не свършиха с Юли Галев. Дали с удоволствие или от страх, че ако закъснее, после ще е още по-лошо, но Външно министерство веднага потвърди участието на Волен Сидеров в скандал. „Луфтханза” не останали очаровани от идеята  българския политик, че настояването за ред на борда на самолета е проява на „арийски национализъм” и според доклада на полицията само дипломатическият паспорт спестил на Сидеров престоя в ареста. Докато един отделно взет наш депутат разнасяше славата на родината, някои от останалите дадоха своя принос в

обогатяването на науката за демокрацията.

Пръстовото гласуване беше наречено „унизително” от Рамадан Аталай, който сравни проверката кой ходи на работа с преброяване на добитък. То и на нас като работодатели на депутатите ни е унизително години наред да ги гледаме как ни лъжат в гласуванията, но поне се въздържахме от животински сравнения. Не че депутатите мислят да се предават. Сега идеята е парламентарният контрол да се премести от петък във вторник, за да имат народните избраници повече време за общуване с избирателите. Сега чакаме въпроса „Всяка сряда ли ще се работи?”. В хора на унижените и оскърбените се включи и един бивш народен избраник. Според Борислав Ралчев  демокрацията е свобода на словото и независимост на институциите, а новата система на гласуване нарушава и двете. По тази логика очевидно липсата на демокрация означава трудова дисциплина. Имаше тази седмица и сериозен принос към
парламентарната политикономика.

След като от СДС попитаха как така ДПС-кметове са успявали за 13 дни да спечелят проекти, като са пращали документите си първо до Ахмед Доган, а след това – до екоминистъра, владетелят на изящната словесност Лютви Местан каза кратко и ясно – „Една от основните функции на народният представител е избирателите да комуникират с него и чрез него с изпълнителната власт. Това е съвсем нормално.” Научихме това-онова и за пазарната действителност. Председателят на медийната комисия Даниела Петрова обясни промените, които позволяват на рекламните шефове да имат и медии, така – „Узаконихме пазарната действителност”. Всъщност същата пазарна действителност показва, че много често най-лъскавите коли и най-пазените къщи се купуват с пари от дрога и заменки на земи, например. Може би да узаконим и тях? И в спорта за пореден показаха добър финансов нюх -  като ги нагазиха за данъци и осигуровки, осем клуба внесоха документи, с които на практика искат освобождаване от данъци и признаване на пълен данъчен кредит. Гражданското ни съзнание беше атакувано и с

други образователни предложения –

да не протестираме срещу закриването на болници, защото болните от тези райони ще ги возят на хеликоптер. Когато намерят хеликоптери и финансиране. Или като пешеходци да се снабдим със светоотразителни жилетки, за да не ни блъскат шофьорите, които смятат, че скоростта в града не бива да пада под 100, а мигачите са излишен аксесоар. Или като призивите да си плащаме редовно данъците и да не се държим като ония данъчни, които не са платили собствените си данъци. Във Варна пък улиците все повече приличат на пейзаж от бедстващо афганистанско село,
а ниско над тях прелитат идеи като тази на общинския съветник Красимир Узунов таксите във варненските детски градини да се изравнят с тези във Великобритания. Двата морски синдиката спорят чрез медиите какво се случва в БМФ, докато параходството тихомълком получи разрешение от държавата да не си изпълнява задълженията по приватизационния договор. И без разрешение не виждаме обещаното и на летище Варна, а на Рибната борса втора седмица си играят на „тука има – тука нема”. А  в съда тъкмо днес гледаха крупно дело за продажба на изборни гласове – за 3 по 20 лева, дадени на застъпници. Разбира се, най-големият научен спор на седмицата беше около

Закона за генномодифицираните организми.

За да не стигне битката дотам, че да спасяваме вълка да не бъде изяден от агнето, искането е едно – никакво отглеждане на ГМО в България. Сценарият по спора вече е познат. След известно футболизиране на НПО-тата между институциите изведнъж прогърмява глас – „Евпора го иска, няма време, иначе ще ни накажат”. Постепенно обаче компютрите се превърщат в компоти, при това генномодифицирани, та бързо и сръчно сами си отвиват капачките и оттам потичат противоречия – Европа бърза, но само за хармонизиране на законите, не за тяхната либерализация. И да, Европа иска да ни накаже, но не заради не-отглеждането на ГМО, а напротив - заради едни ГМО-та, които май някак са изпълзяли от лабораторията, където им е мястото. Което не пречи на министър председателя с присъщата му категоричност да твърди, че не иска ГМо в България, заместникът на еко-министъра да настоява за пълна отмяна на забраната им у нас, а представителят на най-големия производител на ГМО у нас да демонстрира още през ноември миналата година подробни познания върху това, което по-късно ще стане законопроект. Не че сме срещу прогреса, но не лошо да знаем кой ще е гарантът за спазването на закона. Защото и mp3 плеърчетата, и електрошоковите палки са рожби на един и същи прогрес. И докато за генните мутанти защитната полоса от 30 километра на някои им се видя много, през същата тази седмица Пампорово стана гранична зона, след като дълбочината на българо-гръцката гранична зона се увеличи от 15 на 30 километра. Определиха ни и

периметър за недоволство.

След като президентът Първанов заплаши с вето върху Закона за митингите, хватката се разхлаби и забранителната зона за недоволните беше лимитирана на 5 до 20 метра. Конкретните решения ще вземат институциите, а софийски репотрери вече премериха и установиха, че органичителният периметър по правило изтиква митингуващите на уличните платна. Пак през тази седмица Алекс Маси коментира за списание „Форин полиси” – „По-рано американските избори имаха някакви последици. Сега те просто определят коя партия народът иска да мрази следващия път.” Май не само американските.

Без цензура | 06-02-2010, 08:13 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Успокоява ли ни това, че поне пет години няма да говорим за сини ягоди, ходещи череши и ухилени домати? Да благодарим ли на ГЕРБ, че ще отложат разглеждането на закона за ГМО-тата за 2015 година? Или да се стреснем най-после и да потърсим онази хубава градина на село, където баба садеше домати, зариваше ги с натурални остатъци от Марко и чакаше някое облаче да намине?
Всъщност въпросът за генно модифицираните организми навлиза в нашето полезрение с 220-волтово напрежение. Още преди да сме чули този израз ние вече изтръпваме. Разбира се, че ще има наелектризиране на общественото недоволство. Това е нормална човешка реакция - като свиването на мускул при удар.

Имам чувството обаче, че темата идва на дневен ред, за да може да притъпи нашето недоволство с нещо крайно и дори извратено, каквито са опитите да се дават съвети на природата. Разстрелът от подобни новини има за цел да ни имунизира срещу други, по-слаби пушечни изстрели от страна на производителите на храни. Сега, когато човек влезе в магазина, много-много няма да се впечатлява от пластмасовия домат и изваяните на струг пипери. Да не говорим за краставиците, от които ти изтръпва небцето. Ще си кажете: "Хайде, поне не ям фасул с вкус на пържена сьомга". От друга страна и производителите на нитратни мутанти ще имат право с приказката: "Погледнете какво става с ГМО-то и после се заяждайте с нас".

Сякаш наистина забравихме нашата плодородна земя. Не, няма да лея сълзи за съсипаното селско стопанство. По-скоро ми се иска да питам онези, от които зависи какво ще сложим на масата: "Вие на кой влак се качихте?" Експресът на цивилизацията спира само на големите гари. Малките, особено на тия, дето пише България, се подминават. И ако има нещо за оставане, то се изхвърля в движение. Ние още от въздуха го лапаме и започваме да го дъвчем с иначе добре развита лицева мускулатура. Именно с тази физиономия излизаме да се пъчим и показваме, а сме изоставили "лопатите" и "мотиките". Хайде, живеем в двайсет и първи век. И предполагам, че ме разбирате какво имам предвид, когато цитирам сечивата. Също така ми се иска да ви привлека вниманието и към нашата земя като символ. Тя е раждала хора, които могат да вадят на бял свят чудни и полезни открития, а не извратени социални субекти с пръст на спусъка и странно, почти налудничаво изкуство. 

Отлагаме въпроса за генно модифицираните храни вероятно до  момента, в който на дневен ред ще се появи нещо още по-ужасяващо. Бедна ни е фантазията какво по-лошо може да е то. Но дотогава може би ще сме вече добре масажирани, за да приемем и този товар. И изобщо няма да се чудим дали има връзка между нитратите и зачестилите случаи на рак и безплодие, защото, когато дойде ден да консумираме до преяждане ГМО-та, ще станем постоянни клиенти на магазините за крепежни елементи - все ще ни трябва я планка, я болт, за да си завинтваме изпопадалите крайници.

Накрая ми се иска да видя светлина в тунела. Имам предвид, че утре може би на трапезата ми ще има само натурални продукти. Ще стане, ако си засея домат в саксия. И го оставя на улицата да го препикават и наторяват кучетата, преди са се разлаяли.

Без цензура | 05-02-2010, 18:27 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Ако в този град парите се харчат от истински потребители – Рибната борса отдавна нямаше да я има, или щяха да й построят имиджови шадравани с жив сафрид. А продавачите щяха да миришат на изкъпано и лавандула и като в реклама щяха да посрещат клиентите с „Мило, хванахме рибка”. Но във Варна чукат прекалено много хора, които нямат хигиенни задръжки дори да проникнат в уличен травестит. Не знам кое от двете места е по-антикомерсиално - но на борсата не бих повърнал, а с гримираните цигани по „Владислав” не бих се ръкувал. И въпреки това - за толкова години оборотът им не пострада, че да ги принуди да изчезнат естествено или да се променят. За което са виновни всички, инвестирали в лошо измити задници. И на места, напомнящи атмосферата на въобще немит задник.    

Отношенията между купувач и продавач би трябвало да са самостоятелни и регулирани от спонтанна гнусливост. Само ако тя е непознат механизъм за бойкот – тогава да се налага външен ветеринарен контрол. Като първите потърпевши от него да бъдат потребителите на свинщина. Те трябва да бъдат спирани на входа на всяка кочина като Рибната борса и сериозно преглеждани. А парите им – конфискувани, защото нормален потребител ще се изплюе и ще избяга завинаги от подобно място. То няма икономически стимул да си назначи камериерка даже на половин работен ден, след като на клиентите и без това не им става лошо. Единственото разстройство, на което са способни те, е нервното. Затова чувстват искрена носталгия, когато им затворят кочината, защото „сега откъде ще си купуваме риба”. Без въобще да допускат, че могат да станат клиенти на друго по-чисто място. Както е трябвало да направят още много отдавна. Но понеже никой не предполага съществуването на елементарна потребителска култура, свинските търговци на риба тълкуват санитарната си карантина със заговор - конкуренцията иска да им отнеме навалицата и да я нареди пред своя щанд. Заговор действително има, но той е срещу класическите правила за хигиена. Чиято липса дълго време не е правила впечатление и затова опитите за силово налагане се обясняват с теории на конспирацията. От тях обаче борсата няма да заприлича на аптека. Нито някой ще измие тоалетната й, защото тоалетна въобще не е построена.

Заговор има и срещу мозъците на свинските клиенти. Върху тях трябва да е експериментирана ваксина срещу човешка гнус, иначе поведението им няма нормално потребителско обяснение след 20 години пазарна икономика. През които те не успяха да изперат чесновата престилка на чичото от дюнерите, нито да си извоюват нормално обслужване по Крайбрежната алея. Там всяко лято продължава да работи сервитьорката от Толбухинско, която забърсва масата с тоалетна хартия - точно както забърсва собствения си градски задник. Самата маса неприлично много напомня на задник, защото по нея има доматени люспи и сирене от салата. Сирене от салата не се чисти с тоалетна хартия, но сервитьорката не знае. Ако й се скарате – тя няма да ви чуе. Ако я помолите да се изплюе на масата, за да изчисти поне сериозно, а не само да замазва – тя ще се изпикае в бирата ви. И ще ви накара да съжалявате за соцвремената на „Балкантурист” – за сервитьора сериен убиец с бялата риза и белите чорапи. Той е абсолютно същият, но вече не носи риза. Обслужването е същото, но вече не е преоблечено в бяло.

За 20 години пазарна икономика този град се промени, промени се цялото Черноморие, чалгата по него даже еволюира. Само две неща останаха непроменени – потребителската култура и олиото, в което изпълняват поръчката й от трицона + ПКС(пържени картофи със сирене). Трицоната, разбира се, е доставена от Рибната борса, защото потребителската култура е влюбена в това място. А пъпната й връв се търкаля някъде по пода между люспите и главите от скумрия. Оставете я там, оставете и свинщината автентична. На нейните клиенти е безнадеждно да се помага с хигиена, защото им е все едно къде си дават парите. Ще продължат да ги харчат и в най-голямата кочина, както травеститите ще продължат да дават нощни дежурства по „Владислав”. В тях вероятно не бихте се загледали освен от любопитство, но продължава да има хора, плащащи им за обмяна на телесни сокове. За всеки влак си има пътници, макар че този не прилича и на БДЖ 18-та класа. 

Без цензура | 05-02-2010, 14:26 | varnautre

Главен комисар към Пътна полиция Красимир Костов излезе с предложение пешеходците да носят светлоотразителни жилетки през нощта. По този повод той повдигна дискусия още в съботния брой на 24 часа (бр.28 от 30 януари). И очевидно сериозно е решил да застъпи темата, понеже тази сутрин в блока на бтв отново заобяснява как пешеходците могат да дават по-малко жертви. След това като човек, който явно обича да слага много люто и чесън в сутришното си шкембе, с пиперлив език описа поведението на пешеходците като неразумно и трудно обяснимо.

Господин Костов, до дъно оценявам усилията ви за защита живота на гражданите. Като пристрастен пешеходец, обаче, ви предлагам още няколко теми, които са тясно свързани с идеята да се сложат светлоотразителни ризи на пешеходците.

Защо само ризи? Пешеходците трябва да се научат да дават мигачи, когато завиват. Също като при леките коли, където има закон. Не, няма нужда от окабеляване на пешеходеца, че и акумулатор да мислим къде да му слагаме. Може с намигане - десен, ляв клепач - да се съобщава на останалите участници в движението накъде ще се завива. Дори аварийни могат да се дават - с продължително примигване и на двата клепача. Как ще се реши въпросът нощно време ли? Лесно. На пешеходците да не им забраняваме да пият. Та нощно време ще удрят по едно и очите им ще светят. Даже може дълги и къси да включват, съответно отпивайки 40-градусова ракия и 60-градусова.
И друго е важно. Пътна полиция да следи кой с какви обувки е обут. Да се въведе изискване за зимни обувки и летни обувки. Така няма да има опасност някоя баба да се занесе на завой и да предизвика ПШП - пътнопешеходно произшествие.

Годишният технически преглед на пешеходците отпада автоматически, понеже джипито ще отмята тази работа.
И нещо последно - когато са спазят всички изисквания, КАТ да издава холограмен стикер за допускане на пешеходеца до тротоара. Неудобно е някак си да му го лепнем в долния ляв ъгъл на челото. Но може да се татуира с малотрайно мастило - на рамото, близо до ваксината от детството му.
В крайна сметка, ако се стигне до носене на жилетки нощно време, поне позволете на Долче и Габана да участват в конкурса за обществена поръчка. Вие представяте ли си блясъка на нощния живот с жилетка за три лева?

Господин Главен комисар. Хайде да си поговорим сериозно. Ние, пешеходците, сме неорганизирана орда понякога. Минаваме на червено и изобщо не се оглеждаме. Животът е ценен и е похвално, когато вие излизате със статистика напред. Няма какво да кажем. С едно изключение. Нека първо автомобилите да научим да спазват правилата и после да се хванем за пешеходците. Когато шофьорите започнат да спазват поне на 90% закона, пешеходците ще имат едно наум.

Сега ще кажете, че от пешеходците трябва да почнем. Хайде, да не се заяждаме. Опираме до лафа кое е първо: кокошката или яйцето? На помощ викам Пурко от "Господин за един ден". Когато в кръчмата попът и останалите го попитаха кое е първо, той отговори: Естествено, че кокошката. Защо? - защото една кокошка отвсякъде може да долети, а яйцето - не...

Господин Костов в градски условия някои шофьори летят със 120 километра в час. Спрете ги, глобете ги солидно, ранимо. Пешеходецът е уязвима душичка. Той е като крехко яйчице, от което може да се роди много, много озлобен шофьор.

Без цензура | 03-02-2010, 11:51 | МАРИАН ЖЕЛЕВ