Снегоринът е обемно моторно средство за предизвикване на масови аплодисменти при закъсали водачи на МПС.

За да бъде приведен в правилна експлоатация, е добре да се спазят някои много важни изисквания.

Да започнем от водача на снегорина.

По възможност той трябва да е бездетен и необвързан с жена. Така той ще може двадесет и четири часа да прекарва зад волана. Докато не изчисти всички улици - да не се прибира вкъщи. Включително и кварталните.

Много важен е и цветът на снегорина. Той не трябва в никакъв случай да е бял. По този начин може да се слее с околната среда и така никой да не види и отбележи уличната му битка със снежната стихия. За предпочитане е да е розов - някак повечко настроение има в този цвят. Ако се притеснявате от елементарни забележки и романтични подмятания, боядисайте снегорина оранжев. Когато го видят, децата ще му припяват: "Оранжево небето, оранжев снегорина..." и в детската градина ще го рисуват и митологизират.

Така.
Седнете зад волана. Запалете двигателя. Пуснете греблото и натиснете педала на газта. Имайте предвид, че сега цяла България вас гледа. Но вие не се отплесвайте. Защото току-виж някой автомобил останал под пряспата и вие сте го отнесли. Внимавайте и за заспали пешеходци. Смеещите се насън са най-непридвидими.

Клаксона!

Сменете обичайната бибитка. Посъветвайте се със специалист на нейно място да монтирате едно продължително парадно, дори военно "УРАААА", което да звучи от капацитетен високоговорител. Като тръгне и като вземе шофьорът да натиска клаксона, на хората ще им настръхват космите на врата.

Греблото е може би най-важната част на снегорина. То трябва да е добре наточено, като кухненски нож на професионален готвач. С него най-добре се транжира общественото недоволство спрямо затрупаните улици.

Не на последно място трябва да се отнасяте с уважение към техниката. Водете я на преглед, включвайте я в манифестации, дори вземете снегорина на сватба. Току-виж се сближили с някой камион лугопръскач. Това е идеалната комбинация. Единият рине, другия "олугавя" пътното платно. След тях вървят шофьори и поети, пеейки песни за самосвали и снегорини. Като в добрите стари времена.

След като приключите работа, почистете снегорина внимателно. Сипете му студено пресовано масълце, а в съдчето за чистачките налейте чиста водка. Пуснете и тръбичка към кабината на снегорина, насочена към гърлото на шофьора. И той е човек. Нищо, че сте го взели ерген.

Без цензура | 02-02-2010, 07:05 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

В шуменската община Никола Козлево се случи нещо знаменателно. Местният кмет от ДПС Турхан Каракаш пробва да смени имена на улици като „Батак”, „Баба Тонка”, „Панайот Волов”, „Кочо Чистеменски”, „Чавдар” и „Бачо Киро”. Те трябваше да бъдат прекръстени поради „изчерпване на историческото си значение”, заедно с „Георги Димитров”, „23 септември” и „Аврора”. Спряха го единствено медиите, най-вече една остра статия в шуменски вестник. Тя предизвика телевизионен интерес към сесията в петък, на която трябваше да се вземе решението. Каракаш се изплаши и оттегли предложението.

По същото време премиерът Бойко Борисов бе на първото си посещение в Турция и преливаше от топлота към колегата си Ердоган. Каза, че България твърдо подкрепя съседката си за членство в ЕС и приятелството между двете страни не се нуждае от партии-посредници.

Съвпадение между двете събития?
Ами добре, нека е съвпадение. Нека предположим, че 99-тата дупка в кавала на ДПС – Каракаш, случайно е подбрал момента и не знае какво прави. Нека бъдем наивни, че във феодализирана партия като ДПС Никола Козлево е феод и Доган и депутатите му не знаят какво става там. Нека си затворим очите за пореден път, защото темата „ДПС – етнически провокатор” е като оная табела върху сградата на Юзеирови в Славяново, на която с големи бели букви на лилав фон бе изписано „Движение за права и свободи”. Табелата си бе там, висеше на фасадата, дадоха я по телевизията, но всички се питаха „Има ли нещо общо ДПС с Юзеирови”. Ми няма, при тая слепота.

Но да оставим ДПС. Каракаш извърши огромна провокация спрямо държавата и доминиращия български етнос. Независимо дали ще скъса предложението, или ще го внесе идната сесия (както се заканва), той вече пося етническо напрежение. Обиди България  и историята й. Направи чекинг (според терминологията на Борисов). Тест какво може, какво – не, кое как следва да се прави. „Изчерпване на историческото значение” на Батак и Кочо Чистеменски -  някакъв кмет си го помисля, написва, внася на сесия, че и защитава!? Това ако не е провокация, кое е?

Но защо Каракаш успя? Защо чекингът бе осъществен? Ами защото т.нар. „български партии” го проспаха. Нали не си мислите, че кметът се е събудил и на обяд внесъл докладната? Имало е комисия, която е дискутирала имената, в малка община като Никола Козлево всичко се е знаело. Реакция от ГЕРБ, които имат съветници там? Не. От „Атака”, ВМРО? Не. БСП? Сетиха се, че са българи и хора с отговорност впоследствие.

Каракаш се изплаши от журналисти. И една от горните партии да бе сигнализирала, гражданската реакция щеше да го спре навреме. Какво има да се чудим на кмета – подготвя, аргументира, комисия обикаля, а от „българските партии” ни вопъл, ни стон. Те се възмущават от турските сериали.

Естествено, не това е главният проблем. Той е, че Каракаш няма да бъде подведен под съдебна отговорност, а ако все пак прокурори го погнат, ще е прах в очите подобно на Юзеирови. Сплаши ли ги държавата? Срина им паметника, те градиха наново, пак го събори... До там. На Юзеирови не им е притрябвал паметник, трябва им напрежение и го постигат. Същото е и в Никола Козлево.
Най-големият абсурд е, че премиерът открито признава, че ДПС прави чекинг с мира в страната, а в същото време няма съдебни последствия за тази партия. Толкова ли е слаба държавата, че вижда кой я тества, но няма последствия за провокаторите?

А иначе Каракаш играе по „правилата на демокрацията”. Казва, че щял да събере жителите, да ги пита, и, ако искат нови улици, да ги преименува докрай. Този своеобразен референдум в Никола Козлево е с предварително известен край. И е огледало на онзи, който Борисов и „Атака” по едно време искаха за новините на турски. В слабите общества референдумите са огън, който дори и премиер-пожарникар не може да изгаси. А силните се крепят на закони и прилагането им.

Без цензура | 31-01-2010, 12:01 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Отново започва дискусия за съдебната реформа. За кой ли път в биографията ми. Вече изглежда естествена като редуването на сезоните. И тук е същото: избори, риболов, бране на гъби, увеличени сметки за ток и топлина, някоя-друга рокада в съответния кабинет и веднага след това идва поредното обсъждане на съдебната реформа. По стар обичай после предстои някоя президентска история, малко партиен миш-маш и накрая настъпва лятото, за да обере натрупаните от всички политически и обществени негативи и да сгрее държавната атмосфера. После, с известни подобрения или влошавания, всичко се повтаря... Както се казва от реформа до реформа.

Ето сега сме именно в тази част от действието. Горкичкият Наказателно- Процесуален. Ако аз бях на негово място, заедно с Наказателния отдавна да съм си драснала клечката, защото и това не е съдба... Да те подмятат през няколко месеца, да обясняват колко си неадекватен на европейските критерии, да ти пренареждат страниците, да ти зачеркват абзаците, да те обвиняват за половината беди в държавата, да те променят, препечатват, да ти освежават корицата, а след няколко месеца отново да те грабват със същите процедури... В един момент вероятно става непоносимо.

Така се случва и сега: обсъждат промените в Наказателно-процесуалния кодекс. На горкичкия този път му допълват запасен защитник – назначен от съдия или прокурор в досъдебна фаза, ако обвиняемият не е посочил адвокат и се е отказал от услугите на служебен защитник. Сигурно няма нищо по-логично от това човекът, който те обвинява да определи защитата ти! Научихме, че целта на подобно разчупване в мисленето е най-сетне организираната престъпност да се просне възнак, нокаутирана от новата версия на 365-ти епизод от реформата на съдебната система. Обаче... Поправете ме, ако греша: организираната престъпност ще стане, ще си поотупа дрешката от калта и бодро ще си стегне куфарите към някой остров... Но дребните и нещастни граждани, които по лошо стечение на обстоятелствата са се оказали в полезрението на отмъстителен и хитър „професионалист”, ще леят горчиви сълзи и ще проклинат мига, в който са се родили. Впрочем, подобни истории най-често се случват с нищо неподозиращи невинни хора, случайно настъпали интересите на новоизлюпен богаташ, строител и друг подобен организатор на реда в съвременна България.Така, че от сега си представям генералната справедливост, която заплашва да възтържествува с изключителната подкрепа на новата философия на реформата. За другите два спорни момента в проекта също може да се поразсъждава в подобен стил. При представянето на промените правосъдният министър ги мотивира с факта, че настоящият кодекс е твърде формален и има много забрани, които не дават възможност на държавните органи да се справят с борбата с престъпността. А за новия Наказателен кодекс се очаква да бъде „модерен и изчистен” и да подкрепи всички предложения на магистратската общност.  Междувременно премиерът обяви, че иска законите да се пишат от прокурори, а не от адвокати. В цялата тази мозъчна атака се включиха очакванията президентът да насрочи заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, на което да бъдат обсъдени въпросите на съдебната реформа. А когато се намеси президентът, обикновено на финала става дума за Конституцията и... да речем... за нейното освежаване. Дали е така: ще поживеем, ще видим.

Важното е, че главният прокурор, коментирайки материята, заби десятка с оценката, че хората в България се страхуват много повече от държавата, отколкото от престъпниците. А, извинете, кой точно Франкенщайн е държавата? Не е ли тя струпването на чиновници, служители, правораздавачи, които имат изключителните възможности случайно да грешат, с което фатално да променят човешки животи, да жонглират с текстове от законите, когато и както е изгодно за някой по-богатичък поръчител, да са на семинар или в болнични, точно, когато нещата трябва да бъдат решени обективно и в срокове... И накрая да е ясно, че вариантите са два: в първия тези хора остават безнаказани, защото никой персонално не носи вина, когато става дума за колективна отговорност, или втори вариант: решението е по съвест и толкова. В края на краищата никой не може да рови в чуждата съвест и да дава обяснение или да променя нагласите й.

В такъв случай от кого точно ни е страх? От организираната престъпност, дето години наред зее да нагълта държавата? Или от държавата? Или от конкретни хора, които всеки от нас може за себе си да опише с имена, телефони и заемана длъжност?...Заради жонглирането с абзаци от закони, което в България се практикува години наред безнаказано за жонгльорите и с твърде тежки последствия за жертвите. Веднага давам пресен пример: стара къща във Варна,  районно кметство, дребни грешки в строителната документация, последствия: естествено пагубни за жертвите и вероятно стабилизиращи финансовото състояние на грешащите, които почти няма как да бъдат наказани. Нали знаете: колективна отговорност... Грешките не винаги и не съвсем са грешки, нещата се проточват във времето. Нешо повече: благодарение на не много едри риби по кметства, следствия и съдилища могат толкова да се разтегнат, че дори да има резултат от похода за справедливост, ако той дойде след десет години, престъпниците ведро и с пълни шепи са консумирали плодовете, а жертвите са близали рани и свиквали със ситуацията. Тежко нещо е закъснялата справедливост. Сигурна съм, че мнозина в България могат да ви гарантират това. Не за друго, а защото са го преживяли на собствен гръб.    

Та така за горкичкия Наказателно-процесуален... И перфектен да го направят, и еталон на цяла Европа да стане, докато не започнат да го прилагат по правилния начин и докато не се променят хората и нравите, няма да стане! Дотогава всяка пролет и есен ще спрягаме съдебната реформа и ще я наричаме с нежни имена. Но може ли да има име нещо, за което не е ясно дали съществува?

Без цензура | 31-01-2010, 11:08 | ДАНИЕЛА ИВАНОВА

През изминалите седем дни държавата си ремонтира кабинета, а ние научихме доста за теорията на профилактиката. След като свинският грип изчезна също така мистериозно, както се и появи, а след него останаха складове с ваксини, Световната здравна организация се опита обтекаемо да обясни, че тъкмо това е трябвало да стане – успели са да предотвратят пандемията.

Има вече съобщения за следваща серия – от кози грип, а който иска да разбере повече за теорията на грипа – да види историята за една гъша работа. Грипните напъни обаче са нищо в сравнение с превантивните мерки, които ще вземат в Бургас.

Тази седмица от кабинета на областния управител дадоха заявка за титлата „най-виден теоретик на профилактиката” с решението да затварят магистрала „Тракия” още щом получат предупреждение за снеговалеж.  Превантивно. Защото нещото, наречено кой знае защо „магистрала”, нямало снегозадържащи съоръжения и нямало как да се почисти не само за норматива, валиден за нормалните магистрали, а изобщо. А шофьорите ще обикалят по стария път през Айтос, който явно е по-надежден от магистралата.

Социалното министерство също се включи с превантивни мерки срещу нерадостни старини. Пенсионирането у нас си е рисково събитие, затова сега ще има нова вноска – за риск „Старост”, която солидарно ще си делят работник и работодател. Парите от нея ще отиват за добавки към пенсиите на онези, които въпреки всичко доживеят до 75 години. Според

Без цензура | 30-01-2010, 10:10 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ

Двуседмичната Елизабет успя да оживее след седем дни под развалините в Хаити. Там тя прекара почти половината си живот без храна и вода. Оцеляването й прилича на едно от чудесата, задължително случващи се в момент, когато надеждата е в сериозен дефицит заради сериозно земетресение.

Малкото циганче Петър не можа да оцелее повече от година, през която също живееше в развалини, без те да са причинени от трус. Не знаем каква част от живота му е минала в недояждане, но според аутопсията през последните си дни е яло здрав педагогически бой. Циганчето Петър почина със счупени ребра, с мозъчен оток и с много помощ от майка си. Смъртта му прилича на баналност, с която аудиторията наоколо е свикнала. Тя отдавна не се трогва и учудва от родители, пребиващи циганчетата си до смърт.
 
Последното българско Хаити, в което децата не оцеляват и без земетресение, се намира в село Синитево, щата Пазарджик. На жените ребротрошачки там, като им умре едното дете – им остават още три. На мъжете, живеещи с тези жени, им остават други четири. От всичките осем деца най-малкото вече е в гробищата, а за другите седем никой не знае в кой приют са. Ако Петър не беше умрял, майка му вероятно щеше да продължи да ражда за статистиката. Сега ще влезе задълго в затвора, където е по-трудно да забременее. Нямаше обаче нужда да бие сина си по главата и да му чупи кости, за да бъде блокиран достъпът й до семенна течност. Това можеше да стане още след като е изоставила първия си плод и веднага е вдигнала крака, за да произведе нов. Можеше да бъде спряна навреме, ако бяхме малко по-хуманни и не разрешавахме повече от един родителски провал. А не да чакаме резултатите от аутопсията, за да разтурим семейство на педофоби рецидивисти.

На място, където педофобията и педофилията са еднакво непреследвани, те са подписали договор за взаимопомощ и обмен на кадри. Хората, изпитаващи финансов и социален ужас от отглеждането на собствените си деца, ги оставят на улицата като ненужни кучета. И там лесно ги осиновяват чичковци, на които им е много приятна компанията от смъкнати малолетни гащи. После всички заживяват щастливо с условни присъди и нови социални помощи до следващата реколта. Развалянето на тази идилия вече е невъзможна без кастрация. За българското Хаити тя е „Планът Маршал”, който може да възстанови наебаните ни в предучилищна възраст ценности. Както педофилите имат нужда от химическа помощ, за да поддържат либидото си надрусано и неработоспособно – така и педофобите трябва да се държат далеч от обществено нежелана бременност, свършваща по приюти или гробища. Туморът на педофобията при майката на Петър е можел да бъде опериран след първия й отказ от родителски права. Вместо това тя е чакана да се оплоди още няколко пъти и дори да си намери мъж с по-голям принос от нея за педофилския entertainment. Със същата разсеяност, с която се губят ключове, това семейство е загубило дирите на първите си бракове и на първите си седем деца. А осмото го е смазало от бой, защото му е било подръка. За да не ви е прекалено мъчно, приемете циганчето Петър като необходимата жертва – без която нямаше да знаем до каква цифра щеше да прогресира педофобската популация.   

Майки да убиват с шамари плачещите си деца – това може да се случи и в най-добрите английски семейства, чувам да казват циганските синдикати. Вероятно е възможно, но при майката на Петър има цяла хронология от родителски провали. Заради които счупените ребра въобще не приличат на рядък нещастен случай. Те са логичният резултат на една много сбъркана педофобска толерантност. Чийто тумор е късно да бъде отстранен с обикновена кастрация на яйчниците. Те не просто трябва да бъдат оперирани, а да се изкормят без упойка. И дано поне леко уплашат бъдещите поколения педофоби. Иначе българското Хаити ще продължи да се случва на всеки девет месеца, а под развалините от ценности няма да оцелее нито едно дете. Дори задължителното чудо на Елизабет няма да ни се случи - колкото да ни даде малко надежда.   

Без цензура | 29-01-2010, 12:50 | varnautre

Ауди А6 си кротуваше днес сутринта, паркирано централно пред автобусна спирка „Янтра” в жилищен комплекс „Възраждане”. По ледените висулки си личеше, че скъпото возило се е настанило пред спиркозаслона някъде по тъмно в нощта на четвъртък срещу петък. Вероятно е валяло сняг и шофьорът е бил наясно, че ако влезе да паркира вътре в квартала, на сутринта ще трябва да рине сняг с лопата като замаян, ако иска да извади колата си. И ето ти решение на проблема – бам пред спирката, нали там ще е чисто или най-малкoто ще успее да се измъкне с минимални усилия.

Тази случка само потвърждава, че е налице тенденцията след всеки сняг шофьорите да захитряват все повече и повече. Така е, защото основните улици и булеварди извън централната част на Варна все повече заприличват на паркинги. Нещо, което при сухо време е изключено да се види. Причината е, че снегорините изобщо не влизат в междублоковите пространства, камо ли да изчистят някой квартален паркинг. Не и през първите 2-3 дни след валежа. Затова водачите на автомобили предпочитат да спират колите си на главния път, че знае ли човек на сутринта дали кварталът няма да е отново под бяла пелена.

Това обаче са едната порода шофьори - на които не им пука какви проблеми създават на околните. Но има и друга порода, които се мислят за хитри, но накрая разбират, че са се прецакали. Те първо са поизчакали 2-3 дни някой друг да проправи път в снега и едва тогава са извадили колите си от паркингите. Обаче май изобщо не им е дошло на ума, че може да завали пак. Има и вариант да са се вслушали в думите на кмета, който призова варненци да приберат колите си така, че да не пречат на снегопочистващите фирми, градския транспорт и сметоизвозването. Това обаче е малко вероятно.

По-скоро са станали жертва на типичния български навик, ако има едно лесно, колата да е паркирана точно под прозореца на блока. Тоест да не се върви хич на другия ден. Да, ама през нощта завалял нов сняг, рано сутринта пък минал снегорин и хоп – пътят на колата към шосето пак е отрязан. Излиза нашенецът сутринта и започва да се тюхка, че закъснява за работа, че как нямал една тъпа лопата в багажника, как сега щял да изрине този сняг и прочие. След малко тюхкането прераства в сочни псувни. Първо за неопределени майки и лели, но после бълващият ги бързо стопля, че гневът му е насочен в неправилна посока. Тогава започва да попържва на община, на власт, на тъпи снегорини и т.н. И пак се сеща за лопатата, която му липсва. Няма обаче да се качи до етажа, на който живее, а ще продължава да се върти около колата и да псува. Ако мине познат съкварталец, ще му подвикне бодро, бодро – дай една лопата, дай тука да изрина тъпия сняг, че закъснях за работа. После се сеща, че докато се е прибирал предната вечер, му е минало през акъла да паркира долу на шосето пред спирката... и пак почват псувните. Лопата обаче от никъде не иде!  

Без цензура | 29-01-2010, 11:40 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

    Студеното време опразва поликлиниките. Твърди го една педиатърка. Но и ние си го знаем, че когато дойде студ грипчетата се прибират някъде на топличко и кротуват. Без значение дали са свински, пилешки или патешки. Когато малко се затопли, те отново ще се покажат.
    

    Няма нужда да правя всеизвестни здравословни констатации. Идеята ми е друга.
    Преди години бях чел за един цирк, който гостувал в софийски квартал. Децата се радвали, но не и възрастните. По цяла нощ лъвовете ревяли. Знаете как, с онова дълбоко гърло, откъдето излиза звук, дето смразява и костния мозък. Неприятно било за съседите на цирка. Подали оплакване. Станало каквото станало. Но страничният коментар на тази новина беше много интересен. Живо улично куче не останало да вее свободно опашка. Всички се изпокрили от воя на лъвоветe.

    Както казваше един мой любим автор: „Всичко можеше да си остане във вехтошарските складове на паметта, ако...”
    ... ако не бе тази носталгия по лъвовете. Студеното време ми напомни за натиканата в забрава тъга, че лъвските викове липсват в нашето ежедневие. Имам предвид личностите, които не могат да бъдат спрени нито със закон, нито с комисии, нито с популистки трикове. Смело мога да твърдя, че ако ги имаше, не триста, а трима престъпници нямаше да има. Щяха да се скрият като улични кучета. Или да изчезнат като свински грип в студено време. Не, не казвам, че лъвът е един и той трябва да събере в своя вой цалата енергия на природата. По-скоро във всеки от нас живее това царско животно. Но не бива да забравяме, че и ние понякога сме принудени да виреем в цирк. Политика, псевдокултура, наложен оптимизъм, зад който се крият спарени интереси – представленията са много. И билетите не са безплатни. Плащаме с мълчанието си. Дори с мечтите си. А понякога и с живота. А знаете какво става, когато този търпелив народ се надигне. Не, няма нужда от оръжие. Мина това време. необходима ни е истината. Само не ми казвайте, че нашите идоли са футболистите, певиците и другите карикатури. Навярно ние трябва да събудим истинските идоли. Звучи като кодирано послание в древна притча. Но можем да си позволим да вярваме в древните нишки на нашата култура. Някъде сред нас зрее лъвското, чийто вик смразява и обезоръжава пошлото, тленното и лошото. Пак можем да си бъдем обикновени, наивни и ежедневни. Но не е и толерантни.

    Иска ми се да ви кажа да не се страхувате от грипове, престъпници, улични кучета и политици с много холестерол в обещанията. Иска ми се да ви напомня и за Левски. И да ви посоча откъде да почерпим сила за нашия вик. А после да ви покажа нашето бъдеще. Но не знам дали ще мога сам. Ако с няколко градуса падне нивото на нашата култура, свобода и ценности, без да се замисляме ще отворим гърло. Само дано, отивайки си с подвити опашки, кучетата да не са ни изпохапали фатално.

    Като млади лъвчета, през първите нощи в казармата, ни беше трудно да спим. Имаше защо. Към всичко друго се прибавяше и отчаяния вой на лъва в градския зоопарк. Не зная защо ревеше – гладен ли беше, тясно ли му е било или е тъгувал. Но все вечер отваряше гърло и ни лишаваше от сън.
    Още чувам този вой – на тъжно и гладно за кауза животно. Наистина, от време на време по някое куче се разбягва с подвита опашка. Но и кучетата се изхитриха. И те мутират. Като някои грипове, които могат да оцелеят и при минусови температури.  

Без цензура | 29-01-2010, 09:54 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

"Това не е град, това е кошмар!" Тази констатация е на възрастна варненка, която днес сутринта си купуваше вестник от будка в центъра на града. Жената, на видима възраст около 70 години, имаше предвид тротоарите. По-точно липсата на такива. И наистина - тротоари няма, дори и в центъра на града, да не говорим за кварталите. Всичко е замръзнало под снега или е потънало в киша. Вярно е, че на мен не ми пречат нито кишата, нито ледените бабуни, нито преспите. Но дали е така за човек на 70 години. За възрастните всяка крачка е борба! Имам предвид в сухо и топло време. Да не говорим какви усилия им коства да се справят със стъпалата - виждали сте, а вероятно и сте помагали.

Сега някой би контрирал - ами къде са тръгнали в този студ и сняг, да си стоят в къщи на топло и да гледат телевизия. Не трябва да разсъждаваме така! В най-големия студ - със страшните минусови температури, видях възрастна жена, която пътуваше в тролея с единствената задача да отиде да си вземе картата за градския транспорт от съответния пункт. Просто възрастните са съвестни и изпълнителни. С какво обаче им отвръщаме ние? Със "стойте си в къщи, къде сте тръгнали с тия бастуни, че и торби сте помъкнали".

А болшинстото от пенсионерите са пешеходци. В същото време община Варна не полага грижи за почистването на снега по тротоарите. Те са оставени на съвестта на хората, които живеят или работят в сградите, пред които са тротоарите. Общината се разплаща с наетите  фирми според това колко километра път са почистили от снега, опесъчили, лугирали и т.н. Никъде не става въпрос за тротоари. Даже напротив - докато чистят шосетата, снегорините зариват тротоарите. От друга страна пък, шофьорите само да видят леко поотъпкан тротоар и веднага паркират върху него. Ето още един проблем пред хората с бастуните. А и пред всички останали пешеходци.

Излиза, че възрастните варненци са дискриминирани, като им е отнета свободата на придвижване.
 А те май са най-голямата социална група във Варна. Въпреки това по никакъв начин не им се помага да могат да се придвижват свободно, когато падне малко или повечко сняг. Да, осигуряват им карти за градския транспорт, но никой не мисли как ще додрапат от блока до автобусната спирка, прескачайки преспи, балансирайки върху леда, заобикалайки паркирали по троторите коли и прочие препятствия.

Явно за общината най-важни са шофьорите! Така е, защото кметът казва, че всичко е наред, щом основните улици и булеварди са изринати от снега почти до асфалт. Да, това може да се определи като косвена помощ към възрастните - градският транспорт върви, линейките също, магазините са заредени с хляб, мляко и сирене. Само че как 70-годишните да отидат до магазина или до автобусната спирка. ДА не говорим от редовните посещения при лекар, от които имат нужда.

Вместо това, щом застуди и падне сняг, линейките хвърчат по прекрасно изчистените булеварди, за да окажат помощ на пенсионери, които са си счупили я ръка, я крак, я таз, след като са се подхлъзнали и са паднали на заледения тротоар. Но за любителите на черния хумор и това може да мине за някакъв вид грижа.
Преди години четох много интересни неща за социалната политика в Норвегия. Дори си помислих, че тези хора явно са си влезли в комунизма отдавна. Там всеки пенсионер има право да се вози безплатно на такси.

Естествено не колкото си иска, тъй като е определен месечен лимит, който обаче не е малък или символичен. Процедурата пък е направо смешно опростена - няма никаква бюрокрация. Просто пенсионерът се качва на таксито, показва на шофьора някакъв негов си персонален идентификационен номер и всичко е готово. Това е то социална политика, а не да чакаш възрастните да навършат 67 години, че да им дадеш безплатна карта за градския транспорт.

Без цензура | 27-01-2010, 14:52 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

Градът на чудесата ли? Не знам откъде ми хрумна. Може би ми се иска да е така, нали все пак, когато използваме думата чудеса, обикновено става въпрос за нещо хубаво. Сега обаче няма да е така, защото чудесата имат и негативна страна. Последното лошо чудо, за което научих е, че общински служители са ровили в строителна документация, за да я подправят лекичко. Тук някоя и друга буквичка, там цифричка, после и датичка... и ето ти цяло чудо. Предприемач започва да събаря къща, за да построи на нейно място нова сграда. Само, че това става в имот, за който той няма разрешително да строи. Всъщност имал - за съседния двор, или през един, какво значение има, нали е в тарафа. Все на един хвърлей място от общината. Под носа на чиновниците, така да се каже.

Що за наглост е обаче да получиш разрешение да строиш на едно място, а да започнеш на съвсем друго? Що за наглост е общински сужител да подправя документи за да стане възможно въпросното строителство? Едва ли е просто наглост, едва ли е просто корупция! Чисто и просто има хора, които така са си свикнали да действат. И са повярвали, че са безнаказани. Никой не може да ме убеди, че дребен служител от районно кметство ще тръгне да прави подобна документна измама на своя глава. Колкото и пари да му дават! Тоест, имало е зелена светлина от по-висш общинар. Нещо повече – вероятно е имало и натиск! Просто няма друг вариант! В строителството и в разрешителните за строителство всичко е строго канализирано. Всичко опира до едно място – там започва и там свършва. Солови изпълнения не се допускат. Със сигурност няма да научим кой висш общинар стои зад строителното чудо около старата къща на “Цар Асен”. Най-много да видим как ще изгърми поредния бушон – дребен или среден, но преди всичко заменяем кметски служител. Големите риби никой не ги пипа!
Чудя се обаче, защо изобщо се занимавам да пиша за този случай. Честно казано, на мен изобщо не ми пука дали на ъгъла на “Цар Асен” и “Сливница” ще има стара къща или нова сграда. Все ми е едно, наистина. Обаче ме дразни начинът, по който е трябвало да се появи тази нова сграда. Дразни ме и това е! Дразнят ме хората, които си мислят, че всичко им е позволено. А те не само го мислят, а са абсолютно убедени, че всичко им е позволено. Тези хора трупат пари, трупат милиони именно по този безцеремонен начин. Начин, който би трябвало да ни дразни всички.

Дразните ли се когато колата ви издрънчи в някоя дупка? Дупките също носят пари на тези хора, носят милиони. А какво е една дупка? Лош продукт. Нека да вземем произволна варненска улица – какво е тя? Продукт, който общината дава на гражданите срещу парите от техните данъци. Тоест улицата сме си я платили. Нещо повече – платили сме за качествена улица, а получаваме кофти улица. Това е то лош продукт. Некачествен! Какво обаче става от тук нататък – вместо образно казано да върнем улицата и да си искаме парите, както бихме постъпили с всеки некачествен продукт (стига да не сме го изяли), ние даваме още пари, за да ни го поправят. И така всяка година. Ние даваме – общината поправя, ние даваме – общината поправя, ние... е то край няма. Ами как да има, нали е дупка! А в дупките какво става – потъва се. Милони потъват всяка година в дупките. И пак има дупки. Ето ти перфектна схема за забогатяване. За да направиш това обаче, трябва да си от страната, която запълва дупките. Бих нарекъл тази страна корпоративно-партийна и общинско-масонска. Всъщност няма никакво значение как точно ще съчетаете или комбинирате тези четири думи, защото зад тях стоят едни и същи интреси. Да, хората понякога се сменят, но интересите остават. А четирите думи са просто ей така  - хем за повече цвят и широкоекранност, хем за малко яснота.

Та да се върна на въпроса защо ние получаваме лоша улица – за да бъде поправяна отново и отново. А общината, както знаем сама не може да поправи нищо. Тя общината сама и един молив не може да си купи всъщност, тъй като по закон е длъжна за всеки харч да ползва... какво – фирма. И за моливите също. И за дупките, разбира се. Фирмата взима от общинския бюджет (от нашите данъци) пари, за да направи качествена улица, пък прави некачествена. Тест спестява си това-онова. Безкрайна далавера! Поне докато не измислят коли, на които не им трябват пътища!

Обаче стига с тези улици и техните дупки. Писна ми. Да вземем образованието, здравеопазването, градския транспорт, градското осветление, сметопочистването и сметоизвозването, социалните услуги... милиони, милиони, милиони левове харчи общината ежегодно за ремонти, за покупка на ново обзавеждане, на нова техника... Всичко това става чрез фирми, посредством които, общината превръща намеренията си в реалност. Естествено като харчи нашите пари.

И сега да питам – качествени ли са образованието и сградите на училищата, качествено ли е зравеопзването и самите болници, качествен ли е градският транспорт, качествено ли е сметопочистването ...?  За боклука пък мога да отворя тема по-голяма и от дупките, но хайде да е друг път.

Най-общо казано, ето това ме дразни – че ми предлагат некачествен продукт. Тоест, че ме крадат! Защото ако напрвят дадена улица качествено, без да пестят от материал, техника, заплати и прочие, печалбата им ще е много малка. Освен това няма да има нужда от ремонт след първия дъжд или сняг. Така източникът за печалба съвсем изчезва. Вероятно ще попитате – а каква е печалбата сега? Ще отговоря на този въпрос с цитат от човек, имал не малко взимане и даване с общината и фирмите, които тя наема за да й изпълнят каква да е поръчка. Човек, който е бил и от страната на общината, и от страната на фирмите, че понякога и от двете страни едновременно.

Естествено няма да го назова поименно, защото ще отрече, че е казвал подобно нещо. Дори може и да ме съди. Та ето го и цитатът: “Някои ги е яд, че успяват да откраднат само половината”. Това е! И само за справка – миналогодишният общински бюджет надхвърли 200 милиона лева, тазгодишният също ще ги надхвърли. Чудесни бюджети, чудесен град.

Без цензура | 27-01-2010, 11:48 | ДАНИЕЛ РУСИНОВ

Силно се надявах жълто-кафявата свада между Бойко Борисов и Слави Трифонов бързо да оттече в бидето. Не стана. С риск да засиля вонята ще добавя и аз няколко думи. Сори за което. Но наистина отсъства една гледна точка, а струва ми се, най-важната.

На мушката на морализаторите и критиците е Слави Трифонов. Което е обяснимо. Бойко Борисов управлява държавата, а съдниците, които издават обществени присъди, умиргат да се търкат в него. Самият Слави е умиргал. Престъплението и наказанието при тях е като приказка за прелъстяването и изоставянето.

Трифонов си навлече през годните гнева на много хора, а и честно казано – хич не е цвете. Абсолютно вярно е, че щади Първанов, което превръща сатирата му в манипулация. Сам си призна, че е искал да предложи депутати на Борисов, а вероятно е вярна и историята за парцела край Японския хотел.

Но това ли е най-важното в драмата? Дори и пикантно не е. Манипулациите, ежбите, съмнителният морал на един шоумен са си основно негов проблем. Той все пак управлява единствено шоуто си. Колкото и влиятелен да е.
По-опасни са изпълненията на човека остреща – премиерът на България Бойко Борисов. Държавата зависи от него. Обществото – също. Ако може, и времето ще зависи от него – той със сигурност би искал.

На практика Борисов зашлеви звучно един от малкото си критици. Но Слави бе поредният зашлевен. Станишев критикува генерала – хоп, разследване заради някакво докладче. Яне си надигна главата – остана без депутат. Слави иронизира със скечове – бой по главата. И импийчмънт на Първанов щеше да спретне Борисов, стига да можеше, и ако наистина се караха.

Нима е нормално един политик в уж демократична държава да се разправя с всеки, който не го харесва? Нима в случая със Слави не става дума за разправа заради критика, при това атаката е срещу развлекателно шоу, респ. срещу словото и културата? Ясно е, че Борисов не воюва със Слави принципно, а просто защото е лично сърдит. Защо не изкара всички тези скандални факти за Трифонов, когато другаруваха из Учиндол? Защото тогава не е имал интерес, нали?

Борисов е умен. Твърде дори. Много добре знае, че скечове в праймтайма са много по-страшни от всякакви Янета и Сергеевци. Страшни не за държавата, а за него.

За държавата е страшно, когато подобно поведение си позволи управник, още повече най-важният. Страшна е логиката „не закачай приятелите”, когато става дума за обществени взаимоотношения. Най-страшното е, че всички се правим, че не виждаме страхотиите.
Това нормално ли е? Демокрация? Все още?

Приятелите на Борисов го оправдават – бил раним като дете, лесно се палел, нямал лоши мисли и бързо му минавало... Може. И все пак има някаква граница на „сръдливост”, която не бива да преминава. И тя е най-вече по отношение на т.нар. четвърта власт. Тази власт само формално е такава и вината си е в нея. Но политиците не бива нито да й се сърдят, нито да я оздравяват, нито да я поболяват.... Въобще не бива да се занимават с нея. В Азия се занимават.

Трагедията е, че други властници преди Борисов също преминаваха тънката граница. Другата страна – медии, политолози, общественици и т.н., също я прекрачваха в сервилните си стремления. От всичко това губят всички. Най-вече нормалните хора, които искат нормални отношения в обществото.

Тези дни тиражен всекидневник весело попита премиера дали праща заплашителни есемеси на журналистите. Той отговори с шеги и закачи и така във всеобща веселба бе претупан още един пункт от същия проблем.
Извинявайте, но лудницата е пълна. Имаме скандал, в който премиерът е обвинен, че плаши журналистите с есемеси. Те го питат вярно ли е, че е пращал, вместо да си кажат сами дали са получавали.
Егати хората, дето сме, щом ни се случва всичко това!

Без цензура | 27-01-2010, 11:17 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Българските телевизии напоследък станаха по-нормални. Без майтап. Не че са се разтоварили от кресливо празнословие, но една от полицейско-слугинажните им дейности е в творческа и кадрова криза. От което печелят зрителите.

Може би сте забелязали, че т.нар. „активни мероприятия” в ефира силно намаляха. Беше време, когато цялата държава се обръщаше наопаки след хвърлени думи и камъни в сутрешните блокове. За часове страната се покриваше от гъст (дез)информационен дим, а вечерта никой не знаеше кой, какво и как е казал. И дали фактите са истина. Но пък словесната вакханалия водеше до някому нужните оставки, опровержения, обвинения, бял или черен PR, или просто отвличаха вниманието.

В последната година няколко популярни телевизионери се разделиха с ефира. С което намаля обнародването на добре сортирани и фризирани „истини” с многоцелево предназначение. Оперативно ангажираният личен състав е важно звено в този процес, тъй че отсъствието на подобни хора е една от причините за сегашното спокойствие.

За да бъде решен обаче изцяло проблемът, сутрешните блокове трябва да бъдат прочистени изцяло от политика. Питали ли сте се защо те – напук на рейтинг, интерес, а и биологичният зрителски часовник, са пълни с толкова политика? Кой я гледа и дали няма да е по-гледаема вечер? Отговорът е, че колелото на манипулацията се върти най-добре сутрин. И точно „информационно-развлекателните” блокове го задвижват.

Особеностите на съвременният информационен свят са такива, че една новина се превръща в такава, само ако е повторена и потретена от няколко различни по вид медии. Една истина например, колкото и важна и скандална да е, никога няма да се превърне обществено събитие, ако се затвори между листите на един вестник. Важно е телевизиите да се включат, сайтовете, а и засегнатите лица – политици, бандити или и двете, да дадат мнения и увеличат децибелите. Тази „мелница на шума” е причина достоверните факти често да се изкривяват, а манипулациите да се самопроизвеждат като в матрица. Тя просто е даденост.

Вкарването на политиката в сутрешните блокове има за цел да задейства точно тази мелница. Телевизиите печелят добавена стойност (цитират ги), а и влияят върху обществените процеси. Има ли влияние, има и изкушение. Появяват се хора, които се опитват да въздействат, както и телевизионери, които се изкушават. Някой някога може да е напълнил сутрешните блокове с политика за добро, но то отдавна се е превърнало в зло. Сутрешните блокове станаха източник на лъжи и манипулации.
Как в действителност се завърта колелото? Ето как: явява се сутрин по телевизията човекът Х. Той трябва да каже скандалната „истина” У. Казва я. Часът е 8, в 10 десетките агенции са я тиражирали трикратно. В 12 часа са я обогатили с коментари. В 13 човекът Z, който е засегнат, излиза с контрамнение. И други хора, с трибуна и интерес от темата, се включват. Форумите кипят. Лъжата и истината се дуелират. В 14 някой „случайно” доразвива скандала на Х с нови факти. В 15 часа на планьорка във вестниците се докладва, че репортерите са разнищили темата и ще й посветят страници. Всички бързат, за да изпреварят конкуренцията, за проверка и осмисляне на фактите няма време. Това остава за другия ден, в който обаче ще имаме друга „новина”. Или просто ще премине в лутане по същата, след като по инерция, глупост или целенасочено Х, У и Z се проектират в безкрайност.

През това време някой знаещ човек с пари, опит и връзки, провокирал скандала, ще реши уравнение в своя полза. Което никога няма да стане обществено достояние.

Може ли колелото да се завърти, ако Х съобщи „истината” си вечер, в наистина най-гледаното време – 20 часа? Когато ще го видят всички, а не само пенсионерите и домакините, които сутрин са пред телевизорите? Не. В 20 часа сайтовете са затворени, най-много да ги поддържа пиян администратор. Вестниците са напечатани. Депутати, министри, синдикалисти и бандити приспиват съпругите си с мисъл за любовниците. На никой не му е до аргументи и факти. А до сутринта все някой ще се светне, че истината на Х не е такава.

Х няма интерес. Телевизиите също. Вечер хората гледат каквото им се покаже – по-добре да излъчват евтини филми или шоу, което носи пари. Сутрин пък народът така и така е в задръствания на път за работа. По-добре да му се натресе политика, която няма да спечели рейтинг, но пък ще свърши други отговорни задачи.

Както казахме, поради кадрови проблеми в момента цари здравословно за зрителите затишие. И колкото по-дълго продължи, толкова по-добре. Има ли основание за оптимизъм? По-скоро не. Единият вариант е скоро пак да се появят мелничари, които да застанат на поточната линия на лъжите. Вторият е чалгорията от вечерния праймтайм да се пренесе и сутрин, и така до тоталното погубване на публицистиката. Което вече става в някои телевизии.

А колко прекрасно би било сутрин да се излъчва полезна информация за бита, здравето, образованието, културата и спорта, а тежката политика да се дебатира вечер. Не много, а умерено. Както подхожда на сериозни теми. Но сериозната и мислеща публика е неудобна не само на политиците, а и на телевизиите.

Без цензура | 24-01-2010, 17:40 | КАЛОЯН ДИМИТРОВ

Гърците, които преди десетина години караха единствено ръждясали трошки и не смееха да планират живота си за повече от двайсетина месеца напред, през тази седмица излязоха с новичките си трактори, закупени с европейски пари и блокираха граничните пунктове.

   Ние добре знаем, че когато гърци протестират, обикновено нещата се случват по-бурно, по-емоционално и с повече неприятни последствия за околните. Преди година вече изпитахме на собствен гръб формулата на гръцкото недоволство и тогава по естествен път си обяснихме какво точно значи определението:”Не си оставя магарето в калта”. В случая с тези съседи често означава:”Да измъкне своето магаре, потапяйки в кал до шия магаретата на невинните околни”.

   В днешните януарски студове всичко се повтаря, но с много по-жесток за нас ефект. Когато недоволните гръцки фермери блокираха граничните пунктове, те знаеха, че имат нерешени проблеми, които миналата година им донесоха солидна подкрепа на стойност милиони евро. И понеже при нациите е като при отделните личности: колкото по-твърдо тропаш с юмрук по масата, колкото по-безпардонен си и не ти пука за останалите, а дръзко настояваш да получиш своето, толкова повече се отварят шансовете ти за успех. Затова новичките трактори продължават да лъщят в стройна редица по границата и  освен чувство на безпокойство за българската икономика, будят основателна завист у нас. Как една държава, в която до вчера логично се развиваха единствено туризъм и морски транспорт, успя правилно да изтъргува европейските си позиции и от нищото и камънаците, с които предимно разполага, да обзаведе фермерите си със скъпа техника и с отлични перспективи!

И докато у нас хотелиери, ресторантьори, туроператори, превозвачи, дребни търговци, собственици и работници в шивашки цехове трепереха кога точно ще отворят границата и ще оцелее ли бизнесът им, недоволните фермери си устройваха увеселителни сутрини и следобеди: с хапване, пийване и социални контакти, каквито очевидно им липсват в дългите самотни зимни вечери у дома.
  

Не се ли питахте на моменти: Дали пък не са развяли бойното знаме и от скука? Да си създадат малко разнообразие в януарската картинка. Да си пият узото не насаме, а в компания. И защо не им хрумна да протестират през есента, когато се събира реколтата? А точно сега, когато загубите ще бъдат на чужд гръб. Вярно, че гърбът е български и на него сто тояги са му като пуканки на кино: за начало и като удоволствие...
   

Някой каза, че за пореден път тези хора се подиграли с държавата си, със съседите и със законите на Европейския Съюз. По мое мнение, те за пореден път демонстрираха характера на безпардонния, безцеремонния и  егоиста, защото по старо изпитано правило знаят, че номерът минава. В крайна сметка всеки има права и никой не е в състояние да му попречи да ги отстоява, нали? Друг е въпросът, че засегнатият от това отстояване, също има права и те също трябва да бъдат зачетени. Все пак докато тези хора си пийват узо на границата и на моменти изглежда, че държат фронта ей така –  за самия спорт, плановете на стотици българи се провалят, без никаква възможност за промяна или за поправка. И всичко е пари, договори, човешки съдби.
  

Нали си представяте един търговец, който на мускули е събрал средства, за да внесе или изнесе хранителните продукти, които в момента се разкапват по границата, докато негодуващите фермери градят щастливи планове за предстоящото лято и си тананикат:„Ясу, паликаре!” Или хотелиерът, който е чакал единствено тези снежни дни, за да осигури прехраната си... Една от най-тъжните картинки е тази: всички външни условия са на лице, природата се е постарала да има изобилие от сняг, а в сезонните хотели самотни администратори убиват времето в съзерцание на пейзажа. Или затворените шивашки цехове, които работят на ишлеме с материали от Гърция...

   Всъщност това беше най-жестокото продължение на кризата. Точно хората очакваха съживяване и получиха граничната секира на негодуващите съседи. Нищо лично. Просто гърците знаят как да си защитават интересите. Без значение кой наоколо страда от това. Напротив: колкото по-широк е радиусът на ефекта, толкова по-големи са шансовете за успех. Мащаби, в които ние - българите никога не сме можели да работим. Освен, ако целта не е да провалим някого...
  

Но в крайна сметка, знаем си, че в живота на народите нещата се подреждат по същия начин, както и в живота на хората. Колкото по-настойчив си, толкова повече се чува думата ти. Затова лично аз приветствам позицията на българското правителство: да бъде изготвен иск за 10 милиона евро компенсации за България, която и без друго страда от преходи, крадци, кризи, политически, икономически и какви ли не безобразия, та до момента й липсваха само прищевките на недоволни съседи, събрали се на януарско парти за убиване на скуката. Нищо, че механизмът, по който могат да ни компенсират, не е ясен.
  

Време е да спрем да бъдем героя, който винаги и във всяка история е големият губещ, без значение дали участва или не, без значение прави ли нещо, или седи пасивен в ъгъла, предлага ли нещо, или изобщо няма представа кой и защо подмята съдбата му като снежинка на вятъра. Време е поне за това да се научим от съседите, които превръщат в тлъсти пакети от еврокомпенсации всяко желание, всеки пропуск, абсолютно всяко условие. Липсата на условия при тях отново е равна на някакви пари. Така успяха от слънце и камъни да родят селско стопанство, което непрекъснато си търси правата и ги получава, често за чужда сметка. А ние тихо, кротко и бедно чакаме в ъгъла и само цъкаме с нескрита завист на лъснатите нови частни трактори, подредени в стройна колона по границата като символ на идеята, че когато мислиш като победител, ти просто се превръщаш в такъв.
  

Искам моята нация да бъде нация на победители. Досега ни липсваха само две неща това да се случи: да бъдем единни и държавата да стои зад гърба на всеки от нас. А ние притежаваме потенциала.  Поредното доказателство дойде с изключителната вест, че филмът на режисьора Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” продължава в надпреварата за „Оскар” за най-добра чуждоезична лента. Хуморът и емоционалните моменти превръщат филма във „вълнуващия чаровник” на световната кинопродукция. А по думите на главния герой: „ Животът е зар,който държиш в ръцете си, и каквото се случва, зависи от твоите умения и късмет”.
 

  Така е при хората. Така е при нациите. Жадувам за деня, в който ние – българите ще хвърлим зара умело и с късмет.
 

 

Без цензура | 24-01-2010, 09:32 | varnautre

"Молим всички семейства, които ще се явят на кастинга за Биг Брадър Фемили на 29, 30 и 31 януари 2010 от 9 часа в хотел Черно море да се обадят на домоуправителя, за да ги отпише от графика за почистване на околоблоковото пространство!!! От Домсъвета".

Такова съобщение открил вчера на входа на блока си във варненския квартал "Младост" читателят ни Михаил Мирчев. Той е домоуправител на кооперацията и моли да публикуваме снимката и да обясним, че става дума за реклама на телевизионното риалити и дори кастингът не освобождава съседите му от задължението да изчистят снега около блока.

Без цензура | 23-01-2010, 12:52 | varnautre

През зимата се случват и хубави неща. Да оставим настрана затворените пътища, бедствието и хляба. Ограничавайки ни в едно, тя ни отваря широко вратите за друго.

Романтично погледнато в зимата има много поезия. Пъртината на нейното вдъхновение може обаче да отиде на гости и при статистиката. И така ще се окаже, че виелиците и минусовите температури са раздухали жаравата на едно чисто новичко поколение.

Как стават тези работи?

Имам обяснение и ще го споделя.
Петър е на двадесет и девет години. Живее в малък апартамент със Силвия. Не може да отиде на работа, защото пътищата са затрупани. Половинката му също си стои вкъщи, тъй като на нейното работно място има проблем с електричеството. Запасили са се с храна. Винце и мезенце се намират. Занимания – не много. Навън вей и фучи. Нощта е прекалено дълга. Но кой да му мисли. Петър и Силвия така са се гмурнали под завивките, че скоро няма да се покажат навън. И след като зимата е в разгара си, поезията на тяхната любов също достига емоционални върхове.

Колкото до онези милиони буйни и напористи малки герои в Петър – всеки от тях се държи подобно на стопанина си. Гледат бързо-бързо да се приютят, че току-виж попаднали и те на студа и вятъра. Нищо, че къщичката е отворена само за един от тях. Надеждата умира последна. Ето защо те просто няма как да не стигнат целта си и да сътворят онова чудо, което учените така грозно са нарекли „оплождане”. Петър и Силвия не са животни, а обикновени хора, на които им е студено. Затова се топлят под завивките и гледат времето да минава. Какво друго да правят?

Природата винаги се е стремяла към равновесие. Ние, хората, колкото и да се правим на умни, си оставаме подвластни на някои естествено процеси. Наистина, Петър и Силвия, къде от скука, къде от омърлушения термометър, сами си създават топличка атмосфера и покачват градуса на телесната си температура. Но също така с двете си ръце се подписват под документа на една закономерност: че в студено време любовта е най-жарка и с най-големи надежди за плодородие. Попитайте земеделците как и нивата има нужда от хубав сняг, за да могат семенцата да са на сигурно, загърнати. Като под юрган, където е топличко и уютничко.

Времето ще мине. По мои съвсем груби изчисления някъде към средата на септември Петър и Силвия ще станат мама и татко. С умиление и за цял живот ще си спомнят онази люта зима на 2010-та, когато снегът стигаше до прозорците и единствено пътят под юргана бе разчистен от снегорина на тяхната любов. Ще кръстят детенцето си Галя или Галин. И всеки път като видят сняг, ще си спомнят за нощта, в която убиха скуката с любов. И показаха, разбира се, червен картон на негативната демографска статистика.

А сега искам да пожелая успех на всички бъдещи майки и татковци. Живот и здраве ще понадникна в статистиката за родените бебета около 15 септември, когато е и първият учебен ден. Надявам се да сме си научили урока, който ни завещава зимата: че студът и снегът са синоними на плодородие. И бих почерпил тогава всички смели и безстрашни родители с по едно питие. За близнаци ще им налея двойно.
Успех!

Без цензура | 23-01-2010, 10:19 | МАРИАН ЖЕЛЕВ

Опекса е един варненски младеж, който дължи прякора си на шльокавицата - онзи ужасен навик да пишем всичко с латински букви. Един ден, като напълнил кошницата в кварталния магазин, той поръчал и „едно пакетче ония там бисквити - ОПЕКС”. Продавачката, като прехвърлила наум заявките, обърнала се да види, кое е това, дето не го е поръчвала, но го продава. И го видяла. Бисквити „ОРЕХ”. А войната започна в Брюксел и май ще продължи и у нас, ако премиерът развие някои от идеите си, лансирани на едно съвещание на военните тази седмица.

Тази седмица цялата ни държава се опитваше да разкаже разни неща на Европа, а Европа току вдигаше вежди и се оглеждаше къде e опексът. При опита балканските нрави да бъдат преведени на брюкселски се получи езиково-политическа шльокавица, която ни изложи не само пред жената зад щанда. После, малко по-късно от необходимото, но все пак започнаха едни плахи, но постъпателни движения напред, в посока на държавническото мислене. Стига, разбира се, потръпването напред да не се дължи на голия кабел високо напрежение, който Европа пъхна насред блатото, като отказа да приеме нашите правила в общуването с нея.

След още три дни името Румяна Желева най-вероятно ще предизвиква само недоумяващ поглед, но щетите от брюкселската шльокавица ще ни ги напомнят дълго. Заради упорството да имаме кандидат от „правилния” партиен цвят въпреки всичко. Заради поредното непремерено изказване на премиера, че Желева се е представила „блестящо”. Блестящото, да напомним, предполагаше преговори със сомалийските власти, но пък оценката идва от човека, който после поиска да  разбере къде се намира Сомалийския залив, та може би не трябва да придиряме. Получи се шльокавица и заради още по-непремерената реплика, че за за утвърждаването на Желева премиерът „е говорил с когото трябва”. Което си е съвсем непреводимо на брюкселски. Не че не го правят. Но не се хвалят с това, преследват го. Правна шльокавица стана и заради официалното становище на правосъдното министерство, че няма нарушение, защото Желева е погазила не директно закона, а правилник, цитиран от закона.

И докато скандалът още отекваше, оказа се, че има и още – както чакахме дали ще има нов кандидат за комисар или ще го играем Матросов, агенция «Медиапул» извади още документи – че Румяна Желева продължава да се води управител на друга фирма "Етко – Шнайдерс", и към днешна дата. Само оттеглянето й спести прерастването на брюкселската буря в цунами. Тогава обаче започна и една управленска шльокавица – в типичния за кабинета стил „стъпка напред, стъпка назад”. Първо Желева нямаше да е външен министър, после оставаше външен министър, накрая все пак не е. Прехвърлянето започна да напомня горещия картоф на Дъглас Адамс, чиято история завършва с една отрязана глава върху една грамофонна плоча. В нашия случай ролята на плочата май ще я играе някое посолство. Но пък тази седмица научихме, че дори сър Фред Гудуин – наричан след кризата „най-лошият банкер в света”, също си е намерил нова работа, така че няма страшно.

Нова работа у нас имат и други хора – едва на шест месеца, кабинетът претърпя сериозен ремонт. Освен разместванията между външно и военното, кабинетът се сдоби и нов вицепремиер - макроикономистът Илиян Михов. Анонсът, че той щял да облекчава Симеон Дянков, най-вероятно означава, че след като бъде използван на бързи обороти за всички непопулярни решения, Дянков просто ще бъде сменен с новото лице. Михов, казват, бил известен икономист. У нас обаче го познаваме главно с идеята за префасониране на валутния борд, която предизвика еднозначна реакция – „да не разваляме това, което още работи”.

В парламента не останаха назад и ни забъркана законодателна шльокавица – промените в закона за митингите забраниха да недоволстваме близо до властта – край сградите на Народното събрание, Президентството и Министерския съвет. Иначе казано, казаха ни – «Протестирайте си, не ни пречите». Разбира се, така се ограничава конституционното право на протест на гражданите, но какво означава някакво право на протест, след като премиерът очевидно се кани да обявява война. Така поне прозвуча идеята му, споделена с висши военни – когато има нужда, кадровата войска ще ходи да пази събирането на реколтата, а при друга нужда – ще се включва в борбата с организираната престъпност. И тъй като в Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, член 52, алинея втора, ясно пише: „На въоръжените сили в мирно време не могат да се възлагат задачи от вътрешнополитически характер”, явно ще имаме военно положение. Войската преживя още една промяна - най-висшият военен - началникът на отбраната, няма да е пряко подчинен на президента. Остава малка загадка колко ще издържи това решение, ако следващият президент се казва Борисов. Бойко Борисов.

Не мина без инвестиционна шльокавица тази седмица. След дългите договаряния кой да строи магистрала «Хемус», спечелилият турски инвеститор влезе в коловоза на останалите и започна да иска повече пари за стрителство и по-дълги срокове за завършване. Поредната ревизия на регионалното министерство показа, че в подобни кълчища се плетат и «Дунав мост II», жп-линията «Свиленград – турска граница» и много пречиствателни станции. Така обществените поръчки затвърждават мнението, че написани на брюкселски, звучат прекрасно, но преведени на местния език, завършват предизвестено зле – работата върви по-бавно от обещаното, но пък е некачествена, със спестено количество материали и много по-скъпа от предварителните сметки.

Академично-финансовата шльокавица на седмицата е от Свищов. След като дадоха на родината Красимир Георгиев - Красьо Черничкия, докторант на академията и съдебен кадровик номер 1, преподаватели от Стопанската академия се оказаха съдружници в офшорни фирми на Маргините. Според тях – нямало нищо лошо.

Лошо не видяха и в здравно-финансова шльокавица, която забъркаха  здравния министър Божидар Нанев и депутата Лъчезар Иванов. Те пътуваха до Съединените щати на разноски на компанията "Остеотек", но конфликт на интереси нямало. Поне според тях. Сега щели да ги проверяват.
Бъркотия имаше и в безпортфейлното министерство. След като вече имат министър, българите в чужбина могат без нови паспорти - след 15 февруари, ако искат да си подновят паспорта, трябва да открият онези 39 места по света, където се приемат документи или да си извадят пасаван и да се приберат у нас.

Продължиха и настояванията за нов Закон за електронните съобщения. Полицейската шльокавица, която употребиха, за да ни убеждават колко добре работи полицията у нас, доведе до това, че около 65 процента от българите не вярват на полицията. Но пък тя има най-висок бюджет и най-слаба прозрачност сред десет изследвани европейски държави. Където недоверието в полицията е два пъти по-ниско.

Опитът на БСП да заговори на брюкселски по темата също завърши с опозиционна шльокавица – социалистите се заканиха да  информират Европейската комисия за промените в Закона за електронните съобщения, защото той бил „ярък пример за политическия характер на управлението на ГЕРБ”. Което е така, но пък първите три опита за закон си бяха чисто тройнокоалиционни. А после, след гръмките обвинения срещу Румяна Желева, че се е явила неподготвена на изпит, точно Сергей Станишев излезе пред медиите, за да поиска незабавно приемане на оставката й като външен министър. Два часа след като оттеглянето й беше оповестено официално. После вирусът се прехвърли и в СДС – часове след обясненията на Меглена Плугчиева, че кандидатурата й за Европейската банка си е нейно лично решение, Мартин Димитров тръгна да дири сметка на премиера за държавната подкрепа.

През седмицата разбрахме, че не само агенциите за моделки ползват скаути. Покойният Боби Цанков е бил доброволец към съдебната власт – договарял се да доведе в съда свидетел срещу Маргините и затова го убили. След като го каза заместник градски прокурор, можеше да звучи достоверно, ако в резултат на съдебно-криминална шльокавица „неопровержимите доказателства” срещу Маргините бяха достатъчни само за да им отворят вратите на ареста.

При изобилието от неправителствени организации неизбежно беше и те да се включат в производството на шльокавица. Националната асоциация на българския бизнес оповести във Варна, че в защита на българските бизнес интереси те ще блокират граничните пунктове Илинден и Кулата от 1 февруари и ще ги държат затворени, докато правителството не изпълни исканията бизнеса.
Във Варна се наслушахме на обяснения защо не е почистено. И ако в някои случаи извиненията са основателни, какво да кажем за непочистените обръщачи на градския транспорт и самоволните решения на диспечерите и шофьорите автобусите да зарязват хората там, където им е удобно. И за алпийските умения, които ни трябват, за да стигнем от спирката до заветния автобус. За неприбрания боклук дори там, където има достъп. Разбира се, и ние трябва да си помисмил – изринахме ли пред входа? Сипахме ли сол пред офиса? Дали пък колата ни не е паркирана някъде по пътя на снегорина?

Хубавото тази седмица е, че българският филм "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде", направи още една крачка към чуждоезичния „Оскар”, говорейки на нормален език за всеобщата шльокавица.  

Колкото до нас - след 20 години лутане из чимширите на демократичния лабиринт, пак сме там, откъдето тръгнахме. И пак са ни виновни сушата, кишата и международното положение. Само бисквитите ни са „ОПЕКС”.
Светлана Ганчева, БНТ Море

Без цензура | 22-01-2010, 17:10 | СВЕТЛАНА ГАНЧЕВА, БНТ МОРЕ